ЧЕРЕШКАТА ВЪРХУ ТОРТАТАНе знам на какво се дължи този странен феномен. Може би на някакъв неразбираем код, заложен в човешките гени. Фактът, обаче, си е налице. Повечето народи изпитват добродушно снизхождение, състрадателна загриженост или дори някаква особена почит към чалнатите, идиотите, лудите или малоумните по рождение. Пазят ги, хранят ги, грижат се за тях и дори, при някои племена и народи, ги прогласяват за свещени и недосегаеми.
При племето Йоруба в Западна Африка, например, съществува мит как бог Обатала Белият, създателят на човеците, веднъж се напил с палмово вино. Той бил горд и самонадеян с таланта си и продължил да работи в нетрезво състояние. Тогава създал глупаците, пияниците, олигофрените. И до днес иначе суровите хора от тая бедна общност примирено търпят издевателствата на такива нещастници.
Ако шефът ти е йоруба и ти отидеш на работа пиян, няма да бъдеш уволнен, а той ще охка състрадателно и ще нареди да ти слагат студен компрес на главата. Навред из селата на това племе хората хранят и отглеждат умствено неразвитите си членове. (ОЩЕ >>>)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.
1 коментар:
Особено сполучлива е характеристиката на Симеон Сакскобургготски. Най-отговорно мога да заявя, че такъв неадeкватен премиер не е имало не само в българската, не само в европейската, но в световната история. Симеон за съжаление създаде опасен прецедент в българската политика. След недоразумението Симеон АБСОЛЮТНО ВСЕКИ може да е премиер на България, и не само премиер. Щом такова чудо можеше да е министър-председател, ВСЕКИ може да заеме ВСЯКА длъжност. Всички други български премиери след 1989, та дори преди това, вкл. олигофрени като „точка прва” Станко Тодоров, се извисяват като Монт Еверест над Симеон като политически качества и интелект. Така че върхът по дебилност и „черешката на тортата” бяха достигнати именно със Симеон и можем оптимистично да предположим, че нещата вече ще стават само по-добре.
Проблемът е, че от българските партийни водачи, премиери и президенти след 1989 не може да се извадят никакви заключения за нагласите или „народопсихологията” на българите, защото са прекалено разнородни като социално-психологически типове. И наистина, трудно е да се намери нещо общо и свързващо у политици като Александър Василев Петровски (Лилов), Андрей Луканов, Филип Димитров, Жан Виденов, Иван Костов, Симеон Сакскобургготски, Сергей Станишев, Бойко Борисов. И президенти като Желю Желев, Петър Стоянов и Георги Първанов. Но е факт, че едни и същи хора например гласуваха за толкова различни типове като Филип Димитров и Бойко Борисов. С еднакво основание следователно може да се твърди, че и единият, и другият е „представителен” за българския народ.
Тодор Живков никога не е бил избиран в свободни избори, така че не може да е представителен за нагласите и предпочитанията на българите. Той беше един назначен от Москва диктатор. Също като кретени от рода на Улбрихт или Хонекер, неспасяеми дебили, които също не можеха да кажат две думи на кръст, при това като Тодор Христов Живков със силна диалектна окраска, Улбрихт саксонска, а Хонекер недефенириуема. Спомням си, че и чехите се подиграваха на необразования говор на др. Милош Якеш. „Председник”-ът и „лидер” Јосип Броз (Тито) също никога не можа да научи литературен сърбохърватски. А Миша Сергеевич Горбачов говори със силен южноруски акцент „шах” (шаг) и т.н.
Между другото единственият комунистически диктатор е бил Сталин. Ленин се е налагал по силата на своя авторитет. Хрушчов връща отново ленинските принципи на колективно ръководство на партията. Хрушчов може да изглежда простоват украински селянин, но е факт, че именно по негово време се изработва дългосрочната комунистическа стратегия, която компартиите по света следват до днес. Комунистите може и да са в плен на догмите и клишетата на марксизма и диалектиката, както те я разбират, но имат добри аналитични центрове и добре разбират процесите в Западния свят. Противно на това Западът след 1960 почти не разбира процесите в комунистическия свят.
Един от най-важните белези на посткомунистическия свят е, че истинските управници обикновено стоят зад кадър. Политиците, които се намират в светлината на прожекторите, най-често не са автентични действащи лица, а само марионетки на тези скрити сили. Това е изключително важно да се разбере при анализите, които често се фокусират прекалено върху персоналните особености и качества на посткомунистическите политици. В действителност те са само повече или по-малко слепи оръдия на тези скрити кръгове и сили, които дърпат конците зад кадър.
Иначе по целия свят има упадък на политическия елит. Старите политици бяха от съвсем друг калибър. Сравнете например Дейвид Камерон с Уинстън Чърчил или Барак Обама с FDR (Рузвелт) или Никола Саркози с Шарл дьо Гол. Да не говорим за клоуни и шутове като Берлускони. Днешните (западни) политици са полуобразовани продукти на обществото на пазарния хедонизъм и масовата комерческа култура и имат много смътна представа за света, в който живеят, както и за целите, намеренията и методите на (пост)комунистите.
Публикуване на коментар