Моите записки май вървят към своя край. Общо взето сякаш разказах главното, онова, което ме е впечатлило. Или ми се е случило. Да разсъждавам надълго и нашироко върху отношенията и нравите по онова време много-много не ми се иска - това вече е минало, а кой го интересува миналото? Сегашното, и особено бъдещето е важно, не миналото. Миналото си е минало и трябва да го оставим там, където му е мястото: в спомена, в паметта, на дъното на душата. Но не трябва да го оставяме да потъне под булото на пълната забрава. Ние и не можем да сторим това. Миналото, каквото и да мислим, си е живо и е тук някъде: вътре в нас.С оглед на това се сещам да кажа нещо, което, струва ми се, е все пак важно. Някога като ходеха на казарма младите, намиращи се в зората на самостоятелния си живот, бяха принудени да жертват две от най-хубавите си години на "държавата" и "родината". Никой не те питаше искаш или не искаш да ходиш, а ако нямаш здрави "връзки" в партийните и в медицинските среди, нямаше как да се отървеш от казарменото бреме. Но на мен за друго ми е приказката: казармата, която иначе не е друго, освен някакво "мъртво време" в зората на самостоятелния (не смея да кажа "свободния", защото за каква свобода можеше да става дума при социализмо-комунизма?!), беше някаква, пък макар и извратена, възможност да се огледаш докъде си стигнал, да премислиш, да се опиташ да откриеш какво именно искаш от живота, какво си заслужава да се иска, за какво си струва да се живее.
Не искам да кажа, че ний, войниците, тогава много сме мислили, но все пак какво друго да правиш през дългите зимни нощи, когато си на поста, снегът скърца под обущата ти, а всичко е така тихо и безмълвно? Е, разбира се, имаше и възможност - освен да осмислиш досегашния си път и да набележиш намеренията си относно перспективите - в казармата просто безсмислено да тъпееш, което пък означава, че цялата ти умствена енергия е блокирала, пилее се без смисъл и полза във всички посоки, т.е. липсва концентрация. (ОЩЕ >>>)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар