
Когато се опитвам да разгадая това благородно чувство винаги мисълта ми се насочва първо към Божията любов. Изпитвам ревност и аз да обичам така, както Бог обича нас. Това е една възвишена любов, която
„... не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи...“ (Послание към Коринтяните, 13:4-7)
За мен любовта е чувството, което пленява сърцата на двама души, кара ги да се радват и в същото време да страдат заедно. Любов е другият да ти е толкова близък, че като го прегръщаш, да имаш чувството, че прегръщаш собственото си сърце и живот - кой би имал силата да нарани собственото си сърце и да унищожи собственият си живот?
Но най-вече любов е да усещаш Бог в другия и във взаимоотношението между вас! Да обичаш означава да дадеш втори шанс на този, който те е наранил до болка, да простиш непростимото и да подадеш отново ръка, за да поемеш същата, която те е „ударила“ и накарала да страдаш. (ОЩЕ >>>)
Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар