През един слънчев септемврийски ден на 1983 г., още в ранното му утро, току-що слязъл от влака в град Своге (там гимназията се намира непосредствено до гарата), влязох в клас и се изправих за първи път пред ученици - и от тогава, та досега, съм все преподавател по философия, вече толкова години. В оня ден, когато за първи път ми се наложи да бъда учител, съм бил съвсем млад, бил съм само на 24 години. Ето, десетки години вече преподавам и в гимназии, и в университета. Както е потръгнало, така и ще мине живота ми, все в класни стаи, в аудитории, в учебни кабинети. Явно такава ми е била съдбата.
Не зная защо е така, изглежда такова ми е душевното устройство, или пък някаква друга е причината, но аз никога не съм се държал в класната стая "както е прието", а именно, "да си изпееш урока", а после да изпитваш, да изискваш, да обясняваш "как следва да се мисли", как "е правилно да се мисли". Да доминирам над учениците, да ги поставя в пълна зависимост, да ги направя един вид своя функция, за мен е роля, органически чужда и неприемлива. Винаги съм залагал на свободното, на непринуденото, на човечното общуване, на дискусията, на диалога. Винаги съм виждал в лицето на младите хора пред мен партньори, събеседници, сътрудници в едно общо дело. Винаги в очите на младия човек, на който случайността е довела до това да съм му учител, съм търсел досег с неговата личност. (ОЩЕ >>>)
Не зная защо е така, изглежда такова ми е душевното устройство, или пък някаква друга е причината, но аз никога не съм се държал в класната стая "както е прието", а именно, "да си изпееш урока", а после да изпитваш, да изискваш, да обясняваш "как следва да се мисли", как "е правилно да се мисли". Да доминирам над учениците, да ги поставя в пълна зависимост, да ги направя един вид своя функция, за мен е роля, органически чужда и неприемлива. Винаги съм залагал на свободното, на непринуденото, на човечното общуване, на дискусията, на диалога. Винаги съм виждал в лицето на младите хора пред мен партньори, събеседници, сътрудници в едно общо дело. Винаги в очите на младия човек, на който случайността е довела до това да съм му учител, съм търсел досег с неговата личност. (ОЩЕ >>>)
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!
(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
1 коментар:
Тъй като познавам в детайли отвътре и една друга училищна система в други, по-северни ширини, мога да кажа, че всичко това съвсем не важи само за „тези”, т.е. българските географски ширини, но и за много други ширини, ако не за всички. Напразно си мислите, че България, българите, българските учители и ученици и порядки са някакво (отрицателно) изключение. Уверявам ви, че и другите народи готвят само с вода, дори положението в уж напредналите страни в някои отношения е още по-трагично.
А иначе интересно дали някой пианист например би написал „Проклятието да си пианист”. А то наистина е проклятие - пианистът е почти винаги сам, упражнява се, спи, яде и пак се упражнява. При инструменталистите има този проблем, на който обръща внимание Падеревски: във всички други професии на младини се придобиват необходимите технически умения и вече никога не ги губят. Художникът може 50 години да не е рисувал, но взема четката и започва, сякаш нищо не е било. Но инструменталистът не може да си позволи дори 2 седмици да не поддържа техниката си. Но това съвсем между другото.
Публикуване на коментар