Днес е петък, днес е Велики или Разпети петък, денят, в който Исус Христос е разпнат на кръст - за да изкупи греховете на човечеството. Днес е един много тъжен и страшен ден - Божият Син е прикован на кръст и поставен между двама разбойници, също като него осъдени на смърт. Това се е случило преди близо две хиляди години. Днес е ден за страдание и за съпричастност към страданието на нашия толкова човечен Бог. В този ден трябва да насочим всичките си мисли към Неговата саможертва - към постигането на оня пребогат смисъл, който се крие в нея. Спасителен смисъл, който е необходим на нас, не на Него. Даже и в смъртта си нашият човеколюбив Бог е загрижен за нас - и ни дава вдъхновяващ пример. Всеки в живота си, както казваме, "си носи своя кръст", всеки, даже и без да си дава сметка за това, бива разпъван на своя кръст. И там, на своя кръст, трябва да се държим достойно. А не да се опозоряваме.Днес е 18 април, дата, която за мен има особен смисъл, понеже е свързана с едно голямо изпитание: през миналата година, точно на тази дата ми беше направена тежка животоспасяваща операция по изваждане на хематом от черепа. Изтърколи се една година от този страшен за мен лично ден, в който много преживях - и много неща разбрах. Чудно е това, че тази година 18 април и Разпети петък съвпадат, което лично за мен носи огромен смисъл. Доколкото си спомням през миналата година Великден беше по-късно, а ето че тази година тия два дни съвпадат. Което за мен е знак, изпълнен с огромен смисъл. Дали някога изобщо ще успея да го постигна? Ето как съм описал момента след събуждането от упойката:
Никога няма да забравя невероятният подем на духа, който ме обзе след операцията, аз такъв ентусиазъм изглежда никога не съм преживявал. При раждането, предполагам, има нещо такова, но поради неразвитостта на съзнанието този подем не се помни, преживява се безсъзнателно; но тук, при едно такова "второ раждане", когато човек е зрял, всичко се помни и възторгът наистина е невероятен. Аз вече писах как първото, което видях след като отворих очи след операцията, беше (освен родният ми син) и едно бяло гълъбче, което кацна в оня момент на прозореца на болничната стая, намираща се на 12-я, последен етаж на "Хирургиите"; тогава именно се просълзих - защото за мен това беше знак, че великият Бог е благоволил да ме остави в живота, което пък от своя страна ми намеква, че има още какво да свърша (довърша) на тази земя.
Невероятно е чувството, че все още си потребен, което се породи в душата ми, че още ти се възлага някаква мисия. Наистина е невъзможно да опиша моментите на оня невероятен подем на духа, който ме обзе. Възможно е, не отричам, че той може да се е дължал на ефектите на упойките, на упойващите обезболяващи субстанции, с които е била наситена кръвта ми. А пък това, че всички ония болезнени симптоми, които ме мъчеха в седмиците преди операцията (когато лекарите безуспешно се мъчеха да открият коя е истинската причина на състоянието ми), бяха изчезнали като с магическа пръчка, пораждаше у мен наистина невероятното чувство на новороден младенец!
Това съм го писал през миналата година. Две седмици след операцията. Значи Великден тогава, през миналата година, е бил по-късно с две седмици. Всичко, което съм преживял в ония две седмици, в които бях в болницата, описах в своя "Болничен ДНЕВНИК", ето го тук:
Сега повече няма да пиша нищо. Ще си почивам днес. Ще мисля. Днес за мен е ден, изпълнен с огромен смисъл. Ще се опитвам да го постигна този вдъхновяващ смисъл. Бог да ми е на помощ!
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар