Бедни сме защото ни мързи да мислим

Бедни сте, защото сте нещастни, Автор: Проф. Евгений Дайнов

... Българите не търсят и не поемат информация. Живеят, като в онази притча на Платон, в пещера. Какво става навън - не намират, че е тяхна работа.

В информационният свят, в който всяко знание е на 4-5 секунди разстояние – в този свят българинът не участва. Както циганинът, живеещ в гетото, не участва в света на образованието, например.

Защо? Защото българинът няма любопитство. Не го интересува – нищо. Не гледа около себе си. Не търси нови неща. Не изследва дори селото, в което живее. Гледа новините, но ги чува единствено, ако става дума за някоя чалгарка, напуснала някой футболист.

Любопитството, пише Аристотел преди 2 300 години, е в основата на всяко знание. А знанието – това е начинът да постигнеш каквото и да е. Ако не си любопитен – няма как да научиш каквото и да е. А ако не си научил каквото и да е – няма начин да умееш да правиш, каквото и да е. Дори – да се ориентираш из територии, намиращи се на 5-10-15 километра от дома, в който живееш.

Най-успешни са най-любопитните народи – онези, които непрекъснато питат: Какво е това? Защо е така? Откога е? А най-успешен сред успешните е и най-любопитният народ – американският.

Когато американец дойде у нас, той непрекъснато сочи с пръст и пита. А съпровождащият го българин няма отговорите. Защото не се е поинтересувал дори от това, в каква среда живее, какви са нейните традиции и пр. Но затова пък си казва: „Глей ги тия американци, к’ви са тъпи – нищо не знаят, само питат...”

Точно обратното е. Американците знаят всичко, защото питат за всичко.

Българинът, като циганина, живее в гето. Има, разбира се, цигани, които не живеят в гета и просперират. Има и такива българи. Но средното за страната е – липсата на всякакъв интерес към каквото и да е, намиращо се отвъд дувара. Този българин не задава въпроси, не търси информация, не планира някакви действия. Защото той е убеден, че светът – и особено американците – му е длъжен. Длъжен е той, светът, да дойде на крака при него, българина. Да му обясни, кое как е.

И едва тогава българинът благоволява да се раздвижи, за да направи нещо. Но и това не се случва често. В повечето случаи, веднъж информиран за разни неща от дошлия при него свят, българинът пита: „Абе ти защо направо не ми дадеш парите?”

Бидейки убеден, че всички са му длъжни, българинът чака някой да дойде и да му „даде”. Защото той самият – не иска. Не знае, как; и не му е интересно да научи, как.

Мислите, че сте нещастни, защото сте бедни? Точно обратното е: бедни сте, защото сте нещастни. Нещастието идва преди бедността.

А защо сте нещастни? Защото не ви е интересно.

Колкото по-малко ви е интересно (колкото повече „си знаете”) толкова по-нещастни ще бъдете. А от това нещастие постоянно ще си произвеждате бедност.

Действията имат последствия. Без-действията – също.

Всеки ден сърбате точно онова, което сами сте си надробили. И всеки ден си го дробите наново. И пак си го сърбате.

Няма как да завърша с търновския лаф: „Оправяйте се!” Защото – нито можете, нито искате да се оправите.

Защото не ви е интересно.

КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Заглавието на този постинг го поставих аз. Смятам, че то обобщава тезата на Дайнов. Не ни интересува, не сме любопитни, въобразили сме, че си знаем всичко, в резултат не напредваме никак, а обедняваме - причина за всичко това е мързела, нежеланието ни да мислим. Не казвам че сме малоумни, предпочитам да кажа че сме мързеливи. Говоря за преобладаваща тенденция, не всички до един българи ги мързи да мислят, но тия, дето мислим, сме нищожно малцинство. Българинът, за да оправдае своето нежелание (и неспособност?) да мисли си има "теория", че немало било, видите ли, келепир от пустото мислене: "Една патка мислила, мислила и... взела че умрела!", ето в тази поговорка е същината на главния български дефект, заради който толкова си страдаме. А и директно сме го казали, то е нещо като общобългарски девиз, не само шопски: "Най-много мразим да мислим!". Мързел и инат - тези са двата фундаментални български порока, от които толкова много си страдаме.

А това, че образованието ни е такова, че младите хора у нас по-скоро затъпяват, отколкото да се образоват, чудесно се свързва с издигната теза: такова идиотско образование, не служещо на живота, може да си изобрети само нация, която решително се е отказала от мисленето, сиреч, от истинската образованост. Образованието затова ни е менте. Образователната система подготвя младите българи да стават все по-мързеливи в мисленето, все по-нежелаещи да мислят. И виждате, че с такава образователна система няма как да има напредък. Кошмар е това, че у нас изобщо не се съзнава колко катастрофално, колко фатално ни е потребно да променим из основи толкова порочната образователна система; понеже не съзнаваме това, ето, примиряваме се, а ако поне малко съзнавахме, и ден нямаше да се примиряваме с тази система, която постоянно генерира личностна непълноценност, а в крайна сметка и бедност, и нещастност, и всичко. Да, ден нямаше да търпим тази разсипническа спрямо талантите на младите система, която ги прави роби, високомерни кухи темерути, безделници, тъпанари, нещастници, прокълнати бедняци и простаци.

Толкоз. Казах каквото трябваше да кажа. Дайнов е прав, но се постарах малко да развия мисълта му. Докато българинът не бъде принуден от живота да се захване сериозно и задълбочено да мисли, той няма да се оправи. Ще чака да го "оправят" и ще затъва в безделничеството си. И в отчаянието си. Дали по тази тема да не направя едно предаване, дали на нея да не посветя предаването "На Агората..." този четвъртък?

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo