Един човек, занимаващ се с творческа активност в една сфера, ми писа писмо с предложение да си сътрудничим - и да си помагаме с каквото можем. Това е рядък случай, заинтересувах се. Понеже не съм го питал този човек съгласен ли е да оглася нашата кореспонденция, засега запазвам в тайна не само името му, но и писмото, с което ми предложи това. Но моят отговор за сметка на това публикувам. Понеже може и някой друг да се интересува от нещо подобно. Е, това си е мое писмо и ще си правя с него каквото искам. Публикувам го понеже ми се чини, че казвам нещо важно в него, което е добре да бъде изречено; е, правя го:
Здравейте, уважаеми г-н К.,
Извинявайте, че едва сега Ви отговарям, но съм потънал до гуша в каква ли не работа.
Иначе ще се радвам да си сътрудничим в областите, в които можем взаимно да сме си полезни. Отговарям Ви по засегнатите в писмото моменти:
1. За петицията: аз наскоро станах пишман за една петиция, която подех. Молих толкова много и то най-влиятелни хора да подкрепят, нищо, замълчаха като... (да не казвам като какво!) - тъжна работа, българска работа! Едва събрах 50-тина подписа. Ето я тук: Против диктата на предвидимите и удобни телевизии! Ако можете с нещо да помогнете, ще Ви бъда благодарен. Поне да се подпишете пак е нещо. А за паметниците от комунизма съм съгласен, че трябва да се действа. Само с петиции не става. Но и петиция може да се направи. За смяната на имената на Димитровград и пр. също е наложително да се предприеме нещо. Ако имате идеи, кажете, да обмислим и да видим какво можем да направим.
2. Ами то по повод на Пловдивската обществена телевизия написах въпросната петиция, да, тази е именно петицията, за която Ви писах в т. 1 в началото. Там съм представил проблема. Убиват тази наистина чудесна и свободна медия. Ясно защо. Огромната част от гражданите лапат мухи... нашенска работа! Пръста си не щат да помръднат... мързи ги явно даже да отделят една минута да се подпишат под петицията. Или ги и страх. Идиотизъм пълен. Срамота! В кой век живеем само!!! Страшно малодушие!
3. Моят Център за развитие на личността в момента се е ограничил с две неща: издаваме две списания. И всеки си работи в някаква - в своята област - област. Аз примерно - в областта на философското консултиране. И в писането, което ми е нещо присърце. Нещата около Центъра като идея са перспективни, но поради това, че сме малко хора, сме претрупани с работа. Пари, разбира се, никакви не печелим - щото сме идеалисти. Напротив, пропиляваме в тия наши активности и парите, които са ни необходими за физическо оцеляване - на нас и на семействата ни. Аз лично скоро по тази причина нищо чудно да бъда изгонен от дома си, щото се разорих изцяло и съм потънал в заеми.
Като капак на всичко другарите ме уволниха от работа (скромно учителско място като гимназиален преподавател по философия и гражданско образование) като ме обявиха за "пълен некадърник", за "абсолютно негоден за системата" и пр. простотии, а това, колкото и смешно да е, води дотам, че някаква си самовлюбена директорка де факто ме лиши от преподавателски права докато съм жив! И такива неща са възможни в свидното ни отечество! Наложи се по тази причина да заведа две съдебни дела, които доведоха (във финансов план) дотам, че скоро май ще се наложи да тръгна да прося. (Щом спре след месец-два обезщетението за безработица този е начинът да не умра от глад.) Най-мъчно ми е, че по този начин ще убият най-скъпите ми рожби, именно двете списания. Помощ за тях, разбира се, отникъде нямам. Напротив, всички, които помагаха, след като си постигнаха целта (примерно публикация на някаква статия) се оттеглиха. Разбира се, никой от никъде вече не ме подкрепя с нищо. Останах комай сам. (Е, има и още двама като мен, това сме.) Така става у Нашенско: общността чака човекът хубаво да се измъчи, гледат сеир, като пукне си отдъхват...
4. Кажете какъв Ви е проекта, с каквото мога, ще Ви помогна. Аз съм идиот, който с каквото може помага на другите. Особена порода съм, затова и ме смятат било за ненормален, било за луд. Нормалните у нас, разбира се, не се занимават с такива лигавщини да помагат някому - без да имат непосредствен келепир.
Когато имам време ще се постарая да изчета написаното от Вас. Тогава и ще си кажа мнението. По принцип смятам така: човек нека да работи всеотдайно и да прави каквото иска душата му, ако има талант, ще дойде времето, в което ще го оценят. Обикновено малко са щастливците сред талантливите хора, които са оценени приживе. Тия, дето приживе са "любимци на народа" и особено на медиите, след това обикновено всички ги забравят - и не оставят никаква следа.
Това, че нас никой не ни хвали или цени е малък признак, че може би това, което правим, нищо чудно да излезе един ден че е истински стойностно. Мен лично затова много ме е страх някой да ме похвали. Тръпки ме побиват от това. Предпочитам да ме плюят. Така съм си спокоен. Така трябва да бъде с хората, които се занимават с правенето на нещо истинско. Изобщо не ща никакво признание и никаква слава. И добра дума от никой не ща. Мълчанието за мен е най-високата оценка... в него има нещо божествено! :-)
Хубава вечер!
С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.
Няма коментари:
Публикуване на коментар