Изобличаването в безочие на един рублофилски лъжльо, представящ се за "историк"

Историци

ЕВГЕНИЙ ДАЙНОВ | ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 01 април 2015 в 15:17581620

Евгений Дайнов Снимка: Булфото/Миро Златев

Повечето българи – и особено онези с претенции – ако имат избор, да направят нещо като хората или да направят имитация (халтура, ерзац според езиковите предпочитания), няма да го направят като хората. Ще скалъпят някой ерзац. А после се чудим защо сме заобиколени от имитации и ментета.

Въпреки наличието на достойни изключения българските академични среди са особено задръстени от ерзац-специалисти. Оня ден един такъв екземпляр (води се историк) доста ме ядоса в свое интервю. Защото вместо да постъпва професиално, т.е. да ни разкаже какво всъщност се е случило, като стъпва върху проверими факти и документи, този човек от десетилетия си измисля и разпространява пропаганда от най-миризливия вид.

Поводът е любимият злодей на българите (поради съществуването на такива „историци“, най-вече) Уинстън Чърчил. Знам защо българите мразят Иван Костов – защото с шутове ги вкара в модерния свят. Но защо мразят Чърчил – това е пълна мистерия. Затова ще се занимая с ерзац-историка: може би, анализирайки неговата пропаганда, ще разнищя мистерията?

Няма да спомена нито името на (пардон) историка, нито на (ще ме извините) вестника, в който той се подвизава. И двата тези субекта са от онези, които с особена наслада диплят многогодишни лепкави скандали. Ползвам ги само като илюстрация за обща тенденция, а не като някакви уникални персонални виновници.

Та, за Чърчил. Нашият историк споделя следното:

„Чърчил зачерква България с червено. В началото на 1942 г. той държи реч, в която казва, че българите са грешен народ, три пъти през годините се озовават срещу англичаните и затова трябва да бъдат наказани.“

Я да видим, какво ще разберем, ако постъпим като историци – като проверим документите по случая. Проверяваме и – очаквано – не откриваме споменаване на България в нито едно публично говорене на Чърчил през цялата 1942 година. За целта ползваме лесно намираеми в интернет архиви (е, трябва и английски да поназнайваме, за разлика от повечето български историци).

Но, бидейки едни истински историци (т.е. вече познавайки архивите „отнапред“, казано на чист миндювски език), ние изначално знаем за какво иде реч. Иде реч не за началото на 1942 година, а за началото на предходната 1941 година. Тогава Англия стои съвсем сама срещу Хитлер, Мусолини, Сталин (който вече е глътнал половин Полша и Балтийските републики) и, в Далечния Изток, – срещу японците. И си търси съюзници из целия свят.

Та, по този повод, в обръщение по Би Би Си от 9 февруари 1941 година, Чърчил споменава България:

„Нацистите, след като погълнаха Унгария и вкараха Румъния в ужасяващи вътрешни конвулсии, вече стигнаха Черно море... Върви подготовката за придвижването на германски войски в или през България...“

И продължава с доста известен (за истинските историци, де) пасаж:

„Трудно ни е да убеждаваме някои от тези (т.е. малките) неутрални държави в Европа, че ще победим. Смаяни сме, че тези страни са толкова недалновидни, та не могат да схванат това по ясния начин, по който го правим ние. Помня, в последната война, през юли 1915 година започнахме да мислим, че България ще направи грешка; и затова г-н Ллойд Джордж, г-н Бонар Лоу и Сър Ф. Е. Смит (министри) и аз поканихме български министър на вечеря, за да му обясним какъв глупак ще се окаже Цар Фердинанд, ако реши да се включи на губещата страна. Клетият човечец просто не можеше да повярва в това, или не можеше да убеди своето правителство. И така България, против желанието на своето селско население, противно на своите интереси, се хвана за опашката на Кайзера; и после с тъга (гледахме), как накрая остава с отрязани територии и (бе) наказана, когато все пак победата беше постигната.“

„Гледахме с тъга“?

А какво стана с твърдението на ерзац-колегата, напомням: „Чърчил... казва, че българите са грешен народ, три пъти през годините се озовават срещу англичаните и затова трябва да бъдат наказани“?

Дотук такова нещо няма. Може би е в заключението? Да видим:

„Имам вярата, че България няма да направи отново същата грешка. Ако тя го стори, то българското селячество и нейният народ, за който във Велика Британия и в Съединените щати съществува истинско уважение, за трети път в рамките на 30 години ще се окаже въвлечен в ненужна и катастрофална война“.

„Истинско уважение“? Къде е чърчиловото проклятие срещу трижди грешните българи?

Няма такова. Има уважение към народа и натъжаване от трижди грешните решения на неговото държавно ръководство.

Няма проклятие. И, докато сме на темата:

а) Чърчил никога не е споменавал за българския навик да си честитим банята;

б) Чърчил никога не е поръчвал по 500 бутилки годишно мелнишко вино.

Но нашият доморасъл историк не приключва тук. Продължава с другото българско недоволство от Чърчил:

„На 9 октомври 1944 г. Чърчил казва: аз плюя на българите. Той е номер 1 сред българомразците, най-отявленият“.

По датата се ориентираме, че иде реч за прословутото „листче с процентите“, което Чърчил предлага на Сталин като индикатор за някакви следвоенни сфери на влияние. Ето го и листчето:

Листче има, но на него „поплювката“ не е само върху България. Както виждаме (тия, дето знаем английски, де), участват и Румъния, Гърция, Унгария и Югославия.

За какво иде реч? През октомври 1944 година вече е ясно, че съветската армия ще е онази, която ще окупира (освободи, ако искате) източната половина на Европа. И най-вероятно ще иска да въведе комунистически диктатури. Без да има възможността да противостои на Сталин с въоръжени сили (те са пръснати на други места из планетата), Чърчил се опитва да го накара поне да обещае, че няма да въвежда 100% червен терор.

Конкретно за България Чърчил се опитва да накара Сталин да обещае, че тук ще имаме 25% влияние на Запада (достатъчно, за да няма диктатура). Накрая Сталин спазва договорката само за Гърция, по ред конкретни причини.

Толкова за „плюенето“ на Чърчил само по България. Да видим обаче поради какви причини нашият ерзац-колега смята, че Чърчил цял живот не прави друго, освен да мрази българите:

„Омразата му, разбира се, има известно основание. През пролетта на 1915 г. при Дарданелската операция, когато е трябвало да се извади Османската империя от Първата световна война, Чърчил и Лойд Джордж (британски министър, после премиер) канят България да вземе печелившата страна - на Русия и на Великобритания. Ние обаче, в лицето на цар Фердинанд и премиера Радославов, отказваме. Тогава на Чърчил, като министър на военноморските сили, му искат оставката и така политическата му кариера се проваля, като го пращат на Западния фронт.“

За тази среща вече четохме у самия Чърчил. Тя обаче няма нищо общо с оставката му като Първи лорд на адмиралтейството, която е наложена от:

а) острия му сблъсък с флотата, отказваща да действа достатъчно решително в кампанията на Дарданелите;

б) провала на самата кампания;

в) преструктурирането на правителството, като в него влизат консерватори, чието единствено услови е: „Уинстън вън!“.

Освен това никой не го „праща“ на Западния фронт. Омерзен от интригите в правителството, той сам отива във Франция и оглавява батальон, оставайки на фронта (а не зад бюро) до края на войната.

Нашият „историк“ в следащото изречение ни съобщава и за други световни лидери, които не са правили нищо друго, освен да мразят и дебнат българите. Клемансо, например, бил казал „в Париж“: „Българите малко ги наказахме“.

Нямам намерение да се ровя в архива на Клемансо, за да установя, че и това, най-вероятно, изобщо не е исторически факт.

Не мога обаче да подмина и известен факт, превърнат в мит – бомбардировките на западните Съюзници над София. 

Пита (със слугинския маниер, известен преди тридесетина години) журналистът историка:

„Не е ли парадокс - обявяваме символична война и реално не водим активни бойни действия със съюзниците, но се оказваме жертва на техните бомбардировки?“

И, разбира се, получава в ответ очакваната кофа с помия върху Чърчил.

Искам обаче да питам: как точно се обявява „символична война“? В съответния документ на царство България е било написано нещо като: „Обявяваме война на Великобритания, САЩ и СССР – ама само наужким. Символична...“?

Няма такова нещо в международното право. Или си траеш, или обявяваш война. А ако я обявиш, защо после като един Андрешко се чудиш, че по теб започват да падат бомби, които хич не са наужким?

Какъв е изводът? Искате извод? Ето ви извод:

Пчелите трябва да пчелят, мечетата – да мечат, а историците – да четат архиви. А не да си измислят лъжи, с които да замъгляват мозъците на поколения българи, чиито глави и бездруго не са твърде трезви.

Виж по този случай също и: 

Как руският орденоносец академик Георги Марков обърна палачинката в московска по(л)за

BY ИВО ИНДЖЕВ ⋅ АПРИЛ 1, 2015 ⋅ POST A COMMENT

На 28 март тази година във в. „Преса“ се появи интервю на руския орденоносец Георги Марков, български историк и академик. Заглавието на интервюто е ориентир за читателя за целта на разговора: „Чърчил е най-големият българофоб“.

В интервюто русофилстващият днес академик продължава вековната традиция на руската пропаганда да насъсква българите срещу Запада.

На лъжите, фалшификациите и откровеното невежество на академика е отговорил в своя статия , публикувана в OFFNnews проф. Евгений Дайнов. Като деликатен опонент той спестява в текста си името на човека, когото изобличава задочно, както и повода, т.е. интервюто в „Преса“.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo