Представена публикация

За всички, които се интересуват от моите коментари, беседи и от дискусиите, в които участвам!

Съобщавам, че всеки, който иска да следи моите всекидневни коментари и анализи, може да го прави като посещава редовно моята страница във фе...

вторник, 21 април 2015 г.

Нощ на мъка, на бдение, нощ, свързана с мистичността на смъртта



Не мога да спя. Опитах, може би сякаш се унесох за известно време, но това не е сън. Заваряйки очите, си представям мъртвия брат, който лежи в ковчега наблизо. И след това в съзнанието ми минават най-различни спомени, като на кинолента. Това са 51 години, от които го помня.

Бил съм на 5 години когато той се роди. Някога, далеч назад в миналото. Заведе ме една моя братовчедка до болницата, изглежда тя ме е гледала когато мойка ми е заминала да ражда. Занесохме на майка котленце с кисело мляко. И това си спомням. Помня го като дете, като хлапе. Своенравно хлапе беше моето братле. Постоянни игри с него, той не слизаше от колелото, беше много немирен. И като войник си го спомням. Той беше граничар. В Петрич. Когато влезе в казармата аз бях студент. В Санкт Петербург. Въпреки това съм му ходил на свиждане там, в Петрич. Беше станал слаб като клечка. Беше голям хубавец. Оплакваше се, че много го тормозели старите войници. Но ме помоли да не казвам нищо на командира, по-лошо щяло да стане. Щото аз му предложих да ида да протестирам пред него. Много ми беше мъчно за доброто ми братче когато той беше войник. Години след това ми е разказвал как са го тормозели в казармата. И особено когато отиде на заставата. На самата граница. Всеки ден тормоз. Гаври. Включително и от офицерите, от старшините, да не говорим пък за "старите кучета". И там братчето ми се разболя. Стискал е зъби, но не издържа. Нещо в него се беше пречупило. Нямаше го онази жизнерадост, която бликаше от него преди казармата.

Но си изкара службата до последния ден, включително и с отслужването на наказанията. Наказвали са, представете си, жертвата, а не тия, която са я унижавали! Вече не беше същия като се върна. Преживяването на толкова много безсилен гняв спрямо гадните му мъчители го беше повредило. Изглежда е прав Стефан Цанев като е писал, че добрият човек у нас трябвало да бъде убит. За да не се мъчи. За да му бъдат спестени мъките. А брат ми по душа беше най-добрият човек, когото съм познавал. Той зло на никого така и не направи. И само страда. Заради добротата си беше наказан от безчовечните си мъчители да страда до последната си минута. Тежката, коварна, непоносима болест му отрови живота. Вечно душевно страдание - такава беше болестта на моето така добро, никого никога необидило, някога така светло, излъчващо чистота и жизнерадостно братче. Нещо ангелско имаше в него. И го запази до последната си минута.

Утре ще погребваме този ангел, чиито крила бяха прекършени. На човеците с ангелски души изглежда им е най-тежко у нас. На тях май съвсем не им прощават. Брат ми сега лежи долу в ковчега. Умрял е тихо, както и живя.

Бях му обещал преди седмица да дойда да го взема с нас, в Пловдив. Той ме помоли за това оня ден, на втория ден на Великден. Ела ме вземи, да постоя с вас, малко за разнообразие - така ми каза. Често е идвал с нас, в Пловдив. Като дойде обаче в апартамента скоро му ставаше съвсем нетърпимо. В последните години не обичаше да се разхожда. Пушеше цигара след цигара на терасата. И гледаше тревата и дърветата в двора. Замислен в своите си мисли. Беше кротък, добродушен, тих, на мравката път правеше.

Разкривал си е душата само пред мен. Рядка душа имаше моето братче. Аз наистина по-чиста душа от неговата не съм срещал. Той много ми влияеше със своята безгранична доброта. Повлиял е на моята философия. Горкото ми братче, моите книги са в купа от книги, които той слагаше наблизо в стаята си, да са му подръка. Редеше ги до себе си с намерение някога да ги прочете. Гледал съм го как ги разлиства, зачита се тук-там, но за кратко. Казваше, че "болестта" му пречела да се съсредоточи. Имал си много свои мисли. С тях си се занимаваше. А беше толкова интелигентен! С него съм водил разговори на всякакви теми. Много талантлив, но нещо не му достигна чрез творческия си импулс да се спаси от болестта. Има обаче тетрадки и тефтерчета със записки. Давал ми е да ги чета. Цялата му душа е в тях.

На времето, като по-млад, пращаше епиграми до вестниците - и му ги публикуваха. И разни дописки пращаше. Още като ученик беше писал писмо до вестник да се оплаче от... директора на гимназията, в която учеше! И му бяха публикували писмото. Наложи се да смени училището. Конфликтен бил. Учи в училището на съседния град Костенец. Там пък се влюби в някакво момиче. Заради нея не завърши. Средното си образование завърши едва след казармата. На матурата по български език изкара шестица. Умееше да пише, но така и не прописа истински. Не се и ожени. Не създаде семейство. Отглеждаше моя син като свой. Обичаше го с цялата си душа. Още пази някъде магнетофонни касети със записи на разговорите му с детето когато е било съвсем малко.

Това е животът. А смъртта ни помага да погледнем върху него в оптика, която поставя нещата на точните им места. Даже самата мисъл за смъртта измества илюзиите, от които страдаме.

Брат ми води тежка битка с ужасната болест през целия си живот. И показа героизъм в тази битка. Същински героизъм на духа. Примерно неговото остроумие, духовитостта му не пресекна никога. Намираше сили да се шегува. Казвал ми е неща, от които прозира удивителна мъдрост. Но онова, с което ще остане в сърцата на хората, които го познаваха, е неговата безпределна доброта. То добротата всъщност е най-мъдрото, което изобщо съществува. Няма по-велико нещо от доброто сърце. Сърцето, чини ми се, винаги е преизпълнено с доброта, то струи с (от?) доброта, но тази първична доброта при много хора бива или отровена, или омърсена, или опропастена. И в резултат или пресеква, или бива блокирана, не знам точно какво става. Ония хора, които продължават да разкриват добротата на сърцето си през целия си живот, са малцина. Брат ми беше такъв човек. А повечето хора сякаш са изменили на поривите към добро на сърцето си. Не зная защо го правят. Предполагам защото сметките на ума са взели превес.

Идващите с букети цветя жени и бабички, идващи да запалят свещичка, са с особено изражение на лицето. А пък мъжете, които идват, сядат с мен в съседна стая и там се отдаваме на... философия. За вечните неща в живота ни. Повечето хора май придобиват същинско философско настроение само покрай ковчега, в който лежи умрял човек. За Божиите и човешките неща разговаряхме. За временния живот. За пътуването ни в живота - накъде обаче сме се запътили, ето, тази е загадката. То и животът е една загадка. И изпитание, което трябва да издържим с чест.

Не мога, сами забелязвате, да опиша с думи всичко, което ми е на сърцето. Мъча се, не се получава. Пък и нямам желание. Знам, че душата на брат ми, която, убеден съм, ме наблюдава отнякъде, не може да възразява за това, че вместо да страдам безмълвно се опитвам да опиша мъката си по моето братче. В някакъв смисъл, пишейки това, оказвам малка почит на брат ми, нещо, което той безспорно заслужава. Та в този смисъл дано не е грях това, че се избавям от безсънието си, от невъзможността да заспя с писане. Да пише човек такива неща не е удоволствие. То е опит за бягство, за спасение от болката. Но от празнотата нищо не може да ни спаси. Със смъртта на всеки човек зейва празнота в тукашния ни живот и свят. Мъката по заминалия си човек, ако не бъде отреагирана по някакъв начин, е способна да изтощи жизнената му сила. Жените в това отношение сякаш са по-добре, те умеят да плачат. Ние, мъжете, страдаме като потъваме в мислите си. Мъжкото страдание е това: да те овладеят разни мисли. За преходността, мимолетноста на живота и т.н. На тукашния живот. Щото, разбира се, душата на човека не може да умре. Няма как да се случи това. Душите остават.

И има още нещо: страхът от смъртта. И страхът от душата на умрелия човек, която, изглежда, някъде броди наоколо. Или ни наблюдава. Аз лично сякаш заради мисли от подобен род не можах да мигна. Успокоително е, че душите на мъртвите, изглежда, имат строга забрана да дават някакви знаци за себе си, за своето присъствие. Щото живият човек заради такива знаци е способен на обезумее от страх. Тия неща, именно души, призраци и пр. плашат. Тя и смъртта изглежда затова толкова плаши, заради душите, с които я свързваме. Трупът на мъртвеца също плаши. Явно щом тия две неща, душа и тяло, се разделят, стават страшни, защо ли? Страшни са за живия човек. За мъртвите, вероятно, не е така. Не зная как е за тях. Ще разбера някога това, няма как, ще имам и аз този шанс. Всеки ще го има...

Една баба вчера говореше, че вече била нямала никакъв страх от мъртъвци, трупове и пр. Понеже много пъти била присъствала и участвала в такива неща, примерно, в измиването и преобличането на мъртвеца. Другите бабички я гледаха с недоверие. Косите им сякаш се изправиха когато тя каза, че от трупа на мъртвеца понякога се чували разни звуци, пък и движения имало. Нещо като... хайде, спирам!

Спирам дотук. Дано не ви е прозвучало всичко написано като грозно, неприлично и как ли не още. Аз много се чудя дали да публикувам тия записки. Не ми се пишеше сега, но ето, написах го. Убих времето до зазоряване. На безкрайната сякаш безсънна нощ. Нощ на мъка, на бдение, нощ, свързана с мистичността на смъртта. Зазоряването на утрото вече почва да пробива мрака на нощта и аз спирам с писането...

Търсете ПО книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване НА Времето: Изкуството на свободата , . изд A & G , 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато Обаче НИ запитат А що Е Време? , почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за Времето, живота , свободата .

4 коментара:

Анонимен каза...

Душа не съществува. Затова така упорито "се крие".

Когато човек умре, КРАЙ. Няма задгробен живот, няма душа.

Донякъде е добре, че е така :)

Анонимен каза...

Животът е заключен между раждането и смъртта и се състои основно от страдание. Какъв е смисълът от цялото това упражнение? И придава ли му смисъл евентуалната вяра, че след смъртта ме очаква живот вечен?

Витгенщайн:
Както и при смъртта светът не се променя, а спира.

Смъртта не е събитие от живота. Смъртта не се преживява.

Ако под вечност разбираме не безкрайно времетраене, а безвремие, тогава вечно живее, който живее в настоящето.

Времевото безсмъртие на душата на човека, ще рече нейното вечно съществуване след смъртта, не само по никакъв начин не е гарантирано, но най-вече това предположение съвсем не постига онова, което винаги са искали да постигнат с него. Защото решава ли се някоя загадка с това, че продължавам да живея вечно? Не е ли този вече живот също така загадъчен като сегашния? Решението на загадката на живота в пространството и времето се намира „извън“ пространството и времето. (Не става дума за това да се решават природонаучни проблеми.)

А Стефан Цанев е прав, че най-добрият човек трябва да бъде убит, за да не се мъчи, но не „у нас“ или „у вас“, аман вече от този провинциален българоцентризъм, а във ВСИЧКИ СТРАНИ, понеже повечето хора са идиоти.

Прав е и философът Робърт Нозик, че след Холокоста (той споменава и други случаи на геноцид – белгийците в Конго, арменския геноцид, Гулаг и т.н. но това е най-фрапантният) човечеството не заслужава да продължи да съществува и дори да не се действа активно за неговото унищожение, няма да е беда, ако изчезне, защото същества, които са в състояние да причинят подобни неща на себеподобните си, не заслужават да живеят.

Анонимен каза...

Защо се занимавам изобщо с BG?

Щото съм роден там и минах през цèлата им система - от дъното до върха...

Те никога не ме очароваха, щот немат с кво, тea некадърници и злобари смахмузени...

Сега съм част от английския свят, а той е голям... Около 400 милиона хора и нагоре...

Май нещо обединена Европа не мое да се мери с тва, щот е съставена от малки алчни народчета и нищо повече...

In BG у образованието (много прилича на Германия!?) най обичат да седят кат мухъли в семинари и да обсъждат нещо си, като колко върха има една топлийка...

Китай отдавна е над милиард, както и Индия...

Нема май никога да ходя в BG - това е една мижитурка с гаден характер, която дразни всички около себе си кат фръцлива рускиня...

Отдавна съм видял че руснаците имат мозък и капацитет, вкл. жените им, а никога не съм видял това в BG, OK?... Робска история са BG, тва са те...

Така и не ми каза кои са ти руски приятели, явно нямаш такива... Яко премълчаваш и друго - как те е ухажвала компартията у философскийо факултет у Москва, там не отиваха случайни, а елитни социалисти като теб...

Но което знам аз - тия руснаци са те смахмузили, точно както BG емигрантите в Русия, дет Сталин избива, а те отишли там за великата идея...

Теб не са те убили, но лошо са те малтретирали, предполагам... Затва ги и мразиш кат сволочи и немаш и един приятел руснак, не е трудно да се разбере, ОК?...

Така че мàай на агората, нема лошо, а сега ето ти една известна птица (kookaburra) която се смее кат човек, ОК?...

Друга мноy извеCна е птицата-лира (lyrebird), имитаторка на кво ли не...

https://www.youtube.com/watch?v=XjAcyTXRunY

BG не е ли населена с птици-имитатори, или съм са убъркъл днйес, а?...

Ти научи ли сe да мякаш кат живейш у Пльовдив, ъ?...

Мак Гахан се възторгва от някаква курва която му мяка, а Кенеди спи с една курва в Свищов...

И BG е дала нещо на света, ОК?... То е ясно кво е дала, ОК?...

АIG мой мамин древногръцкий...

P.S. А тая па гад се смее кат селска клюкарка y Долна Баня, a ?... ИзвеCната kookaburra…

https://www.youtube.com/watch?v=UXA0-YAoo9Q


P.P.S. To aнглийскио нема да разбèреш щотù дума у видеата, ясно ми е, ама нали си член на Европа, може би пък разбираш германскио или френскио изик, де да те знам, турски пезевенк такъв...

Другия начин да гепиш нашата култура, e през руските медии, ОК? Ама тая опция те влудява нали, и си прав тука без съмнение... Тухлоглавия Ив Индж ще ти обясни, че Бълхария е освободена от ангели, а не руснаци, дет изритали Осман паша кат манерка от Плевен...

И досега турците го помнят, имат и песен за него, ама кво да те занимавам, ти си ограничен интелект, така ще излезе накрая, и тва не ме кефи, ОК?...


А. от Австралия

Ангел Грънчаров каза...

Докато продължаваш, като кагебистки идиот, да питаш "Ти явно немаше приятели у Русия, сигурно е било така, нема начин да е било иначе", т.е. не мен да питаш, а сам да си отговаряш каквото е угодно на тъпия ти кагебистки акъл, аз няма как да ти отговарям. По този начин отговор от мен няма да получиш. Но ти всъщност и не искаш отговор. Та "си знаеш", "знаеш" си каквото ти изнася. Така нормалните хора не питат. Така питат само кагебистките комуноиди.

А комуноидът явно и не е човек - щом и в този тежът момент за мен продължаваш да ме ръфаш като бясно куче. Вий, комуноидите, не сте човеци. Да не говорим за това, че, не бидейки човеци, вие и Бога няма как да почитате. Ваш "бог" всъщност е един: КГБ.