Мой спомен от деня 10 ноември 1989 г.

Мой спомен от деня 10 ноември 1989 г.

На 10 ноември 1989 г. бях на конгрес на философите в България, който се провеждаше в зала "Г.Кирков" на Партийния дом в София, т.е. в залата, където сега е Народното събрание. Конгресът започна с доклад на члена на ЦК на БКП акад. Николай Ирибаджаков, който яко охули "дисидентите"-философи (Желю Желев, проф. Николай Василев и др.) за това, че давали интервюта на западните "враждебни радиостанции", те бяха и изключени за това от БКП. Ирибаджаков след речта си изчезна и замина за резиденция "Бояна", където се е провеждал пленумът. Към обед обаче на конгреса се разнесе слухът, че Т.Живков вече не е вожд на Партията и че в Берлин почват да рушат Берлинската стена!

Духовете се нажежиха. Конгресът се обърка в сценария си; тогава думата взе академик Кирил Василев, Бог да го прости, който беше голям оратор и който държа пламенна реч против "оня простак от Правец"; когато спомена този израз, залата онемя (тя беше пълна с доценти и професори, цял живот изкарвали си хляба като са величаели "другаря Тодор Живков, вожд на Партията и на България"!); но след няколко тягостни минути на пълно мълчание залата избухна в... аплодисменти и овации!!!

За няколко секунди тия, които бяха величали Т.Живков, го прежалиха и почнаха да го хулят! Станаха да произнасят възхвални речи за новия генерален секретар другаря Петър Младенов.

Конгресът на философите прекрати работа в късния следобед и беше свикан отново няколко месеца по-късно, но тогава беше вече дошла демокрацията и скоро Дружеството на философите в България загина.

Ето как съм описал този епизод в моята книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (Кратка психологическа история на съвременна България):

... Но да се върна на заседанието на конгреса на философите в историческата зала "Георги Кирков" в сградата на ЦК на БКП, София, 10 ноември преди обед. Тодор Живков още не е свален, а на трибуната доклад чете едно дребно човече, бивш партизанин, най-правоверен комунист-догматик, член на ЦК, главен идеологически цербер на партията, именно академик Н.Ирибаджаков.

По едно време малкият зъл човечец на трибуната почна да сипе огън, жупел и жлъч срещу "ренегатите", срещу "предателите", срещу "дисидентите", които почнали били да слугуват на "врага", които давали интервюта на "Свободна Европа". Ораторът имаше предвид именно философите, които упоменах в началото, Николай Василев, Жельо и другите. Когато Ирибаджаков почна яростно да клейми предателите, тук-там в залата някои хора станаха и тръгнаха към изходите. На мен това ми се видя хубава демонстрация на несъгласие и понеже си падам малко нещо "революционер", и аз демонстративно станах и тръгнах към изхода. Във фоайето се беше образувала група от несъгласни, които съвсем гласно се възмущаваха, аз се присъединих към компанията, с мнозина от тях се познавах лично. По едно време едно лице, спомням си добре че беше Стефан Гайтанджиев (на това именно лице ДС му беше отредила значима роля в бъдещата "антикомунистическа" опозиция!) каза, че идвали невероятни съобщения от Берлин: бунтарски настроената тълпа берлинчани започнали да рушат стената! Някой пък подхвърли, че в Бояна ставали важни неща и имало "добри новини", именно че се чака "голямата новина". Това вече съвсем засили бунтарските настроения на опозиционно настроените делегати на философския конгрес, които в самото фоайе слушаха крясъците на тартора Ирибаджаков.

По едно време той свърши, оказа се, че след речта веднага заминал за пленума, а пък на трибуната почнаха един по един да излизат дисидентите, за да се оправдават и каят. Спомням си, че Николай Василев (това лице после стана вицепремиер в първото демократично правителство на Филип Димитров) произнесе дълга реч, която обаче не беше крайна, а по-скоро помирителна, поне такава е останала в моя спомен. И някои други се изказаха, спомням си, че Красен Станчев (сега шеф на Института за пазарна икономика, мой състудент от Петербург) безуспешно се опитваше да се запише за изказване на трибуната; моя милост също искаше думата, ама не ни огря...

Защото по едно време някой, не помня вече кой, взе думата за извънредно съобщение и от микрофона обяви, че на пленума Тодор Живков е "освободил поста" и че си имаме вече нов вожд: Петър Младенов. Публиката реагира доста странно, като се има предвид, че поне две-трети от нея цял живот се бяха прехранвали, и то съвсем обилно, с четене и писане на панегирици в прослава на "другаря Тодор Живков". Та публиката след леко объркване отвърна с... дружни аплодисменти! Всички, кой знае защо, се радваха, изведнъж полъхна свеж вятър в мраморната студена сграда! В един момент бай Кирил Василев, академик, един прекрасен и доста свободомислещ философ от СУ, взе думата и произнесе огнено слово срещу "оня простак от Правец", а залата с опиянение му ръкопляскаше.

Край, философският конгрес беше провален! Започна нова ера в историята на България! Някои даже се прегръщаха, целуваха, ръкувахме се, всички хвръкнахме като ято птици из София за да споделяме с народа настъпилия така внезапно празник! ...

ПОДКРЕПА: Become a Patron!

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, изд. A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo