Проблемът на "автентичната десница" у нас е ценностно-личностен, бих казал дори и морален

Продължава дискусията ми с Андрей по повод толкова любопитната статия на г-н Радан Кънев, наречена "Черна котка, бял котарак. "Европейско развитие" и балканска скара", в която по-скоро се говори не толкова за котки, котараци, балкански скари и пр., а най-вече за "политически локомотиви". Дискусията ни с този Андрей навлезе в същностната си фаза, поради което неговата реплика към мен можете да прочетете в коментарите към статията на Р.Кънев, а ето моя отговор тук, отделно, щото стана твърде дълъг, пък и да се запази за "бъдните поколения", както се казва :-) :

Здравейте, г-н Андрей,

Ето че и за Вас позицията ми вече се поизбистри, ако поговорим повече, нищо чудно някой ден и съвсем да се разберем! :-)

Прав сте, моята представа за "политическото пространство", по-скоро за политическия живот в една нормална страна е доста необичайна, и в този смисъл може да се нарече и "идеалистична". В нея, разбира се, няма място за "политически локомотиви", нито пък за други машини и "инструменти" като шмайзери, бухалки, тояги и прочие. Аз възразих против израза "политически локомотив" само защото този термин ми се вижда архаичен, подходящ за времената, в които "парният локомотив" е бил сензация, но ние все пак сега живеем във време не на парни локомотиви, а на космически совалки, атомни подводници, ледоразбивачи и пр. Явно и политическата ни терминология би трябвало да претърпи известна промяна, след като живеем в съвсем друга, крайно променена епоха.

Да, за мен нормален е "политическия модел", в който всички гледни точки са равнопоставени, „а пък побеждават само разумните, най-добрите за цялата общност предложения и идеи”. Не може априори да се приеме, че само една партия играе ролята на локомотив, теглещ нацията напред, а пък всички други гледни точки да се обявят за ретроградни и... излишни. Щото, наистина, те, ако не се принудят да се коалират с "единствената партия", губят смисъла на съществуването си, превръщайки се в "спирачки" на неудържимия възход на нацията. Нали си спомняте оня случай, станал, мисля, в Учредителното събрание на Русия след Февруарската революция, при който един оратор от трибуната заявил, че няма такава партия, която да поеме цялата отговорност и всички тежести на властта, а някой си Ленин от галерията на залата изкрещял: "Има такава партия!". По-късно последователите на тоя "човек" (да го наречем все пак най-великодушно човек!) си представяха своята единствена партия все като "локомотив на историята", а пък, понеже бяха доста последователни, ликвидираха до корен не само всички други партии, но и всички хора, които са имали дързостта да не са като тях, да не мислят като тях и пр.

Аз съвсем не отричам, че СДС ("дясната коалиция", както Вие го наричате) в близо 15 от 20-те години на прехода изигра роля, която може да се оприличи с тази на локомотива. Но този "локомотив на историята", какъвто беше СДС до към 2001-2002 година дерайлира, излезе от релси, беше пометен от тайфуна на царското движение, а сега и от този на "бойковата револуция". И да се възкресява в този момент представата за дясната политическа алтернатива като единствен "политически локомотив", е според мен твърде назадничаво, немодерно, неактуално.

Вие, г-н Андрей, подхвърляте: "Ако не е така, Вие защо, както разбирам, сте „десен” (колкото и да е неточно вече това понятие), да не сте само привидно десен, сакън!".
Благодаря за кавичките, с които така великодушно сте оградили термина, обозначаващ моята политическа и ценностна ориентация. Дали съм "привидно десен" - сакън! - или наистина съм десен не се удостоверява с писмен атестат, даван от някаква партия, това не зависи и от признанието на някакви политически лидери, то, г-н Андрей, се удостоверява по съвсем други начини. Че съм десен съм го доказал на дело, практически, и то по най-различни, доста убедителни начини.

Аз примерно съм авторът на единствената, издадена досега, цялостна и то, представете си, дясна, от десни позиции написана политическа история на съвременна България; книгата ми се нарича СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие "Кратка психологическа история на съвременна България"). Моята политическа философия е изявена и най-пълно представена в книгите ми УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (с подзаглавие "Източниците на достойнството, успеха и богатството"), излязла 2000-та година, също и в книгата ми БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие "Идеи за нашата философия на живота, историята и съвременността"), излязла 2007 г. Своята причастност към дясната ценностност съм я доказал и в живота си: член-учредител съм на първата организация, която ще влезе в още несъздадения СДС, именно на "Клуб за демокрация" в Пловдив, бил съм активист на СДС на най-различни нива във всичките години след 1989-та та до 1999-та, когато клиентелистите в СДС-Пловдив ме изключиха от СДС като несговорчив "човек-критикар", "рушащ идейно-организационното единство на СДС".

След този случай съм безпартиен, любопитното е, че пловдивските лидери на ДСБ доста се страхуват от мен, поради което на два пъти осуетиха приемането ми в тази партия; е, водя се "виртуален член на ДСБ", ако това нещо означава. Длъжен бях да кажа всичко това, щото Вашето "сакън", употребено спрямо моята съмнителна според Вас политическа ориентация, признавам си, ме обиди най-дълбоко. Дясната ценностност е най-значимото съдържание на моя живот - като човек, личност, философ, гражданин, българин, европеец, пък и гражданин на целия свят. Затова реагирах така, надявам се, че разбирате защо един човек може да реагира тока когато някой накърнява "светая светих" на убежденията му.

Аз, г-н Андрей, смятам, че живеем в променено време, така че представите за политически партии, играещи ролята на "локомотиви" ("валяци", "танкове" и пр., както Вие дообогатихте представата на многоуважавания г-н Кънев), трябва да бъдат отхвърлени като вехти, демодирани и непотребни, а също и като вредни, опасни, тикащи десницата към провала. По силов път не може да се наложи нищо на съвременното българско общество, затова нека изцяло да отхвърлим представите за "локомотиви", "валяци" и "танкове". Едно все пак вкусило плодовете на демокрацията общество като нашето може да бъде "превзето" не по силов път, а тъкмо чрез а чрез вътрешно, интимно, идейно, духовно-личностно приобщаване на съзнанията на всеки един българин поотделно. Ето, Бойко Борисов покори бългаската нация чрез една старателно планирана и нашироко проведена медийна манипулация, която все пак по най-вътрешен път успя да спечели близо половината от българските избиратели. Вярно е, че медиите у нас са под контрола на олигархията; нищо чудно затова Б.Борисов да се окаже нейно изобретение и оръдие, дали е така ще го видим съвсем скоро, и то с очите си.

Ето в тази ситуация десницата у нас, или по-специално "автентичната", "традиционната" десница (щото много "десници" се нароиха напоследък у нас!), трябва коренно да преосмисли политическата си стратегия, да влезе в крак с потребностите на времето, да открие точните причини, поради които визията й за реалностите в страната след 2001 г. не можа да бъде приета от по-широки обществени слоеве. Аз смятам, че традиционната десница у нас трябва да стане нова десница, като решително се откаже от досегашните стереотипи на мислене и на поведение, които банкрутираха в очите на промененото българско общество в същата степен, в каквато дерайлира от релсите "политическият влак", наречен Синя коалиция.

Разбира се, че без партии няма как да минем, не знам защо се опитвате да внушите, че аз съм настроен "антипартийно". Без партии няма демокрация, това е аксиома. Но става дума за промяна на този модел на вътрешно-партийни отношения, които акумулира толкова дефекти, че успя да провали най-решително не само СДС, не само ДСБ, но, сега, на тия избори, и СДС и ДСБ едновременно - като Синя коалиция. Това показва, че ако "традиционната десница" у нас не успее да разчупи черупката или бронята, в която се е затворила и самоизолирала, откъсвайки се от манталитета и настроенията на "обикновения непартиен гражданин", то такава десница може да има само най-жалко, окаяно бъдеще; примерно, да лъска обущата на Бойко Борисов, твърде неудобно приведена и дори свита отдве пред него!

Съгласен съм с Вас, че ако една партия успее да формулира жизнени идеи, то няма как тия идеи да не овладеят "масите", широките социални кръгове. Ето защо аз продължавам да твърдя, че проблемът на "автентичната десница" у нас е ценностен, бих казал дори и морален. Примерно, тази десница у нас още не смее да заяви причастност към традиционните консервативни и християнски ценности, които, както и да го погледнем, все пак са вековни ценности и на нашия народ. Вероятно причина за това е боязънта да не би да бъде загубен за каузата обработваният десетилетия наред от комунистическия атеизъм "редови българин", който живее в условията на една не само екзистенциална, но и на ценностна, духовна и личностна катастрофа. Аз в блога си напоследък публикувам цяла поредица от статии в тази насока, в които като философ-изследовател се опитвам да представя реалната картина на толкова неблагоприятната ценностна ситуация, която е налице у нас.

Може би ключът нищо чудно да е точно там, според това, което подхвърляте: по-важното е „какво”, а не „кой”. Тук проблемът е колосален: у нас добрите идеи се отхвърлят безапелационно и на общо основание само защото не са изказани от "правилния човек" и на "правилното място". Десните политически дейци у нас, като се почне от самия Костов, мине се през Р.Кънев, и се стигне до най-баналния селски активист на СДС или ДСБ, са преизпълнени с отвращение, презрение и с погнуса даже спрямо личностното начало. Най-големият порок на този модел, наложил се в средите на десните партии, в СДС след 1989 г. и после в ДСБ, е игнорирането и потискането на личностното начало, това личностно начало, което по принцип трябва да е доминанта на всяко съзнание, което има претенцията да е дясно.

Това се правеше от най-ранната история на СДС и се прави и досега - заповядайте, примерно, в един пловдивски клуб на ДСБ, където, примерно, се разпорежда г-н Спас Гърневски. Знаете ли каква е атмосферата там? Ако не знаете, ще Ви кажа: г-н Гърневски седи на трон, а дузина поразсъблечени сини бабички-пенсионерки му веят хладинка с палмови листа и го целуват чат-пат в морни уста; "образцовият член" на такъв "клуб на автентична дясна партия" е най-примерен подлизурко, които клечи на колене и постоянно сторва мили очи на "великия лидер", поради което иска да се провре в неговия тесен "приятелски кръг"; защо знае, че само ако попадне там, може вече и да почне да расте нагоре; като заветната мечта, разбира се, е попадането на избираемо място в листите в някаква необозрима перспектива на бъдещето.

Това е положението, г-н Андрей, г-н Кънев е политически лидер на ДСБ на цял софийски район и сам може да каже по-добре от мен каква е там реалната ситуация; аз казах каквото знам за един пловдивски клуб на ДСБ - и както съм го видял с очите си. Отчайващо е според мен положението и по тази причина трябва да се разговаря най-открито, без скрупули, без глупави предубеждения от рода на това "кой е по-важен", кой е "партиец", кой е лидер, кой е "профан от низините", кой е от "елита", кой е от "централния район на самия център на София" и прочие, и прочие.

Бъдете здрав! Да се надяваме в толкова интересната, по мое виждане, наша дискусия да се включи и самият автор и домакин на този блог, щото аз, примерно, взех да се чувствам доста некомфортно при неговото мълчание - сякаш съм един най-нежелан натрапник...

Добави в Svejo