Въпреки огромното мнозинство на мърморковците едно нищожно демократично малцинство успя да наложи ония промени, които направиха България съвсем друга

Журналистската-блогърка Ралица Ковачева е написала в блога си претенциозен текст, озаглавен Черната дупка на "Промяната", от който струи страшен песимизъм. Днес сякаш е модерно да си песимист и нихилист. Някак си почваш да се издигаш в очите на мнозинството ако започнеш яростно и подличко да отричаш всичко, което България и ние, българите, въпреки всичко успяхме да постигнем за тия 20 знаменателни и съдбовни години. В коментарите, разбира се, авторката си е намерила хора, които да й пригласят в черногледството, да си сипят пепел по главата, да се окайват и да кълнат. Наложи се да реагирам, не мога да търпя такова неоснователно и претенциозно черногледство - и затова написах там следния коментар:

Не бива, некоректно е да се говори от името на народа, от името на всички. Ние сме различни. Няма как да мислим еднакво или да възприемаме еднакво случилото ни се през тия 20 години.

Аз примерно съм оптимист. Зная точно какво ни се случи в тия 20 години, мислил съм много защо се случи така, зная твърдо какво ни е потребно - и какво въпреки всичко, на всяка цена, един ден България ще постигне. Ала аз съм достигнал своя оптимизъм след като съм победил своята склонност към мърморене, като съм победил объркването и отчаянието си.

Защото обърканият човек не само себе си вреди, ами също така пренася своята обърканост и върху другите, нищо че това не е позволено, че не е коректно. През оптиката на неговата обърканост нему се струва, че всички са объркани поне колкото него, а пък найобъркани му се виждат тия, които съвсем не са объркани и знаят точно какво искат, какво става, какво ни е отребно.

Преживяхме заедно за тия 20 години - и мърморковците, и оплаквачите, и борците за свобода, и враговете на европейския път на страната - най-значими и съдбовни промени. Ала трябва да осъзнаем случилото се в неговата истина. И едва на тази основа ще се открои перспективата на едно бъдеще, достойно за европейска България. България днес има невероятни перспективи и шансове. Не бива да ги проспиваме или да се отказваме от тях само защото ни мързи да си размърдаме мозъците за да схванем реалността каквато е.

Аман от мърморковци: за всички тия 20 години мърморковците все мърмореха, все се окайваха и оплакваха, все внасяха раздори и недоверие у борците за демокрация, дърпаха ни назад, караха ни да се откажем и да се върнем към уюта на до болка познатото минало. Но важното е, че въпреки огромното мнозинство на мърморковците у нас едно нищожно демократично (дясно) малцинство успя да наложи на страната всички ония промени и реформи, благодарение на които сега България е на светлинни години от положението, в което се намираше в 1989 г.

Изворите на моя оптимизъм са, че мнозинството на мърморковците, заради които нашият преход се проточи цели 20 години - а можеше за 3-4 години, ако знаехме какво искаме, да бяхме постигнали всичко, което сега имаме, и да не позволим другарите-комунисти да ни окрадат така, както ни окрадоха! - та значи това мнозинство на мърморковците и оплаквачите все повече ще се стопява, понеже самият живот ще ги принуди да се откажат от безполезно мърморене и мънкане, да се огледат, да разберат собствените си шансове, да запретнат ръкави и да постигнат онова, заради което си заслужава да живее човекът. Модерният човек, отказал се от едно минало, което ни прати в най-задънените улици на историята. От които обаче трябва да признаем, че излязохме. И трябва да сме доволни от стореното. Защото така стават тия неща в историята. В нея има всичко: и победи, и възторзи, и разочарования, и покрусени надежди, но и най-основателен оптимизъм, който е способен да надмогне всяка реакция, всеки опит за връщанета към така уютното царство на тъмата и на несвободата.

Тия, които в момента не виждат и не оценяват огромния качествен растеж и промяна на България са хора, у които носталгията към "доброто старо време" още не е пресекнала и трови душите им. Тия, които не само са готови да прокълнат комунистическото минало, не само решително са се отказали от него, но и са решени да направят всичко за да не допуснат негови белези и симптоми да оживеят и днес, се радват на постигнатото. И макар че то съвсем да не ни задоволява, независимо от това, че имаме много претенции към него, не се отдаваме на нихилистично мърморене и самоокайване, ами смело и с надежда гледаме напред. Така стават тия неща в историята: с действие, с яснота, с идеи, с воля, с кураж, а не с мърморене, оплакване, скубане на коси, с каене, с тъпчене на едно място както прави уплашеното стадо - и други такива нашенски простотии, да не изброявам, че са много.

Няма друг начин. Който е разбрал смисъла на случилото се с нас самите, такъв не си позволява да говори от името на "народа". Такъв цени нашите постижения, а не ги тъпче, той отдава длъжното на нашите страдания, подвизи, подеми и пр. Такъв знае, че България и ние, българите, стъпили вече здраво на пътя на свободата и демокрацията, няма да бъдем спрени от нищо - за да постигнем просперитета, който заслужаваме.

Просперитетът, който изстрадахме. Да, предстои ни да берем сладките плодове на свободата, които заслужихме. Просперитетът, който няма да допуснем да опропастим като последни маркототевци - което неминуемо ще се случи ако допуснем мърморковците и този път да опошлят и извратят триумфа на България.

Добави в Svejo