Елате ни вижтеВ безбрежната агресия на нашето време и в грозния фалш в човешките отношения израстваме ние, бъдещето на една нация. В красивата и цветна обвивка на едно привидно високо интелектуално общество се крие нещо гнило и неопределено. Всичко изглежда нормално и спокойно, но там вътре в същността бушува лудата разруха на реалността.
Всички хора защитават себе си, също така и близките си. Не намират вината в себе си – никога. Не сме виновни, просто обстоятелствата са такива. Но кой създава тези обстоятелства, нима не ги създаваме ние? Нима не ги ражда болното ни общество?
Много хора вярват в децата на нашето време, вярват в бъдещето. Тези хора са оптимисти, добри и наивни. Те не са мъдреци, а слепи хора. Те вярват в една кауза, загубена още при самото й създаване. Сляп трябва е човек за да не вижда в какво се превръщаме?
Може би всички го виждат, но някои просто не искат да го осъзнаят. Трябва ли да нарека тези хора страхливци? Не, те са просто мечтатели, които остро ще вдъхнат от цигарения дим на децата си. Но дали и тогава ще отворят очи за истината? Колко интелигентни са хората, щом не виждат лудата агресия и масовото затъпяване на младите? Колко време ще нужно още за тоталния упадък на едно деградиращо общество? Предпологам не много: щом и ние младите започнахме да се избиваме помежду си. Няма да останем много в края на тунела.
Вървим по безмълвния черен асфалт, търкайки лениво подметките към училище. Свличаме се на студения чин и продължаваме дрямката си. Кой ще ни събуди?
Това е тъжната, отчайваща крайна фаза на упадъка. В училищата е настъпил глух хаос. Дали учениците идват за да напишат нещо в тетрадките? Или да запалят цигара в училищния двор, премисляйки от кой час да избягат, за да могат да си изпият сутрешното си кафе? Защото това кафе е нужно след безсънната пиянска нощ по улиците и кръчмите. Трябява да ги държи будни до следващата цигара в междучасието.
Какви високоинтелектуални проблеми затормозяват угрижените детски умове! Родителите проявяват начална съпротива, но техните деца ги успокояват, че няма причина за притеснение. Заслепени от родителска обич, а може би не толкова слепи колкото уморени от безпаричието и западащата икономика, те просто приемат успокоителните, лъжливи слова на децата си. Няма кой да ни помогне. Ние бавно пропадаме в неизвестността, дърпани от греховете си.Много болка се е събрала в сърцата ни. Противно на всеобщото мнение ние все още можем да чувстваме. Но тази болка ни гори толкова силно, разяжда ни, води ни до отчаяние. Агресията бавно започва да завладява умовете ни, претъпява болката, разярява ни още повече. Ние се превръщаме в бесни животни, които се опитват да оцелеят сред адските огнъове на едно машинизирано общество, загубило облика си. Хора без лица и глас.
Ние нямаме шанс, нито избор. Нашето проклятие е прекалено силно. Осъдени сме да убиваме самите себе си, да се самоунищожаваме. От ръцете ни, покрити с белези от все още незаздравели рани, се стича кръв и мокри прашния под. Очите, изпълнени с глуха болка и злоба, се взират подозрително във всеки. Краката нервно потропват в очакване на звънеца. Сърцето бие твърде слабо, забравило функцията си. Не трепва, не забързва - просто унило, но сигурно започва да се изхабява. Студ, гняв и черни сълзи изпълват цялата атмосфера.
Без перспектива, вървим, просто по навик, към нещо неясно. Смазани и погрознели от злоба, виждаме нещастието във всичко. Няма светъл ден, няма песен. Ние сме достойни за съжаление. Но, моля ви, не плачете за нас! Не бихме оценили сълзите ви. Лудост е това, нищо общо с нормалното. Все оше сме живи, но не виждаме нищо позитивно в съществуването си. Заслужаваме наказание; може би смятате, че трябва да горим в ада. О, ние вече сме там. Знаете ли кой ще наследи земята – лудите, защото само те знаят какво става в този свят.
Мръсен прах застила пустите улици. Във въздуха се усеща миризма на дим – някой пак е подпалил нещо. Кръв се стича по стените, няколко спринцовки се валят по тротоара. Градската болница е приела своите редовни млади гости за да ги позакърпи отново. Кафетата отрано са пълни, усеща се миризма на алкохол. А слънцето отново изгрява и това е нормално и добро. Луд живот... ... ...Задъхано момиче влиза в кафето. Някой се е самоубил отсреща. Всички безизразно се извръщат и допиват бавно кафето си.
(Автор: Ирина, 20. Април 2009 г.; Текстът на това превъзходно есе е взет оттук. Искам да помоля авторката да даде разрешение да го публикувам в списание ИДЕИ. Дано тая публикация спомогне да се засечем.)
6 коментара:
Може ли да се каже, че въпреки идеолгическото индоктриниране, липсата на свобода на словото и липсата на достъп до информация, привилегиите за номеклатурните деца, фалшивия морал, наложената със сила псевдодисциплина, БКП, ДС и пр. общото ниво на образованието по време на късния социализъм е било по-добро от днес? Или подобни сравнения са невъзможнии нелегитимни, защото това са съвсем различни светове и сега сравнението може да е само със САЩ, Англия, Гърция, Испания и пр.? А ако сравним днешното образование в България с 1926 например? Просто питам, нямам отговор.
Това което пишете си е чиста заблуда.От есето дъха омраза.Децата не са по лоши от всички други зеца в миналото.И не затъпяват.Ваша работа си е какво да мислите,но всички не мислят като вас.Престанете с този приповдигнат тон
Тоя анонимник, дето постоянно и най-нахално ми дава непоискани съвети, не е разбрал, че това не съм го писал аз, а Ирина :-) Явно съвсем не го е чел, бидейки воден единствено от горчива неприязън към автора на блога...
А въпросите, които поставя първият анонимен, са интересни, ще се постарая, ако намеря време, да отговоря на тях... ако забравя, понеже в момента съм претрупан с хиляди неща, моля да ми напомни пак, въпросите са добри...
Не виждаме и не чуваме, нали подрастващите ни притъпиха сетивата с обещанията, или не пише така в есето. Моля ако това есе влезе във философско списание ще си скъсам философската диплома. Кой каза, че поколенията трябва да си помагат, да се унифицират и да стоят на едно място, просто пътят поет от следващите си е такъв, а дали е прогрес или регрес в различните конкретики ще се разбере като станат родители. По скоро вземете публикувайте Хусерл в изложението си за измореността на съвременното нему общество за да има дефиниция на проблемите, да го прочетат младите и да помислят ако желаят разбира се, а не да пълните философско списание с лигавщини от типа на писна ми живота откогато се родих, защото се родих в упаднало общество и ме сочите с пръст, а аз съм безпомощен защото съм продукт на същото общество и като него лъжа и мамя самото него и после ме е страх от себе си и други подобни недоносени неща (разбира се есето е добро ако Ирина е на 12 години). Знам, че авторът не е с претенции да е философ, но за самият блогър ако не му е известно ще кажа, че едно от първите неща които ти правят впечатление ако искаш да си сериозен в тази тематика е, че за да си философ се изисква смелост, правенето на философия не е популизъм или софизъм, философът живее според философията си и я налага като мирогледен навик, саморефлексия, пич, рефлекс не случайно идва от там - не виждам какво ново есето ще даде освен по-добър израз на циганското "си таковало мамата, бате", къде е продуктивността на философията тук, нотката за справяне, поемането на отговорност. Изобщо, моето скромно мнение е, че ако публиковате това есе можете да постигнете обратния ефект, който леко се препокрива със същата ситуация за която есето няма изход - оплакваме се от всичко и оплакването е достатъчно, а дори и ако се оплакваш правиш сериозно интелектуално услие и си пример за другите, нека и те да се оплалкват.
Влизането на кое есе във философското списание ИДЕИ щяло да те накара да си скъсаш дипломата по фолисофия - че не се разбра?!
Публикуване на коментар