Третата поредна книжка на списание ИДЕИ вчера замина за издателството; до края на месеца трябва да бъде отпечатана. Искам накратко да представя точната ситуация, която възникна около това неблагодарно дело, с което се заех. От никого и от нищо не се оплаквам, а просто съм озадачен, че това е възможно.Разбира се, като изключим няколко вдъхновяващи примера за подкрепа и съпричастност към значимото дело, с което се заех - от Националния клуб за демокрация "Светослав Лучников", от русенската група интелектуалци и родолюбци, от неколцина отделно взети човека, които винаги са ме подкрепяли, примерно г-н Петър Каменов от Монтана - появата и битката за съхраняване и продължаване на започнатото беше приета от общността с ледено безразличие и гробно мълчание. Само една медия (Пловдивската обществена телевизия) отрази съществуването на списанието за тия 6 месеца от появата му; всички други направиха нужното да го закопаят още с раждането му! Което й показва, че сме се заели с нещо истинско и значимо; ако се бяхме захванали с някаква простотия, щяха да си скъсат ръцете от ръкопляскане, щяха да ни носят на ръце, а щом мълчат, значи всичко е наред, това е знак, че сме на прав път. Ала някак трябва да устоим.
Третата книжка на списанието, която сега предстои да бъде отпечатана, съвсем не е обезпечена с финансов ресурс. Изпращах, подарих списанието на много влиятелни хора с плахата надежда някой да му подаде ръка: не, няма такова нещо, сакън, няма да се излагаме я! Пълна тишина! Някои даже и не благодариха че съм им го подарил и нищо чудно да са го хвърлили в коша: за какво ли им е на такива това списание?! Както и да е де, това си е в реда на нещата: нашето списание е по най-крещящ начин "непазарно", келепир в тая работа няма, то е философско списание, да не е луд някой да подкрепя такива излишества като духовните неща, ценностите и прочие идиотщини?! Значи тука всичко си е наред, всичко е както се очакваше. Няма нищо за чудене, все пак живеем в България, не във Франция или някъде другаде по света.
На второ място разчитах списанието да се самоиздържа, от продажбите да бъдат покривани поне производствените му разходи, което не е утопия: ако 100-150-200 екземпляра бъдат продадени, това е достатъчно от събраните пари да бъде издадена следващата книжка. Знаете ли какво стана в туй отношение? Ясно какво: нито една от книжарниците, в които оставихме списанието на консигнация, не ни е предала парите от продаденото списание: ами усукват, криза е, "що не се обадихте по-рано, що не предупредихте, елате следващия път всичко ще е окей и пр.". А огромната част от тиража (500 екз.) беше разпиляна и раздадена без пари на хора, читалищни и други библиотеки и т.н. От индивидуални продажби и абонаменти сме събрали някакви мижави 100-тина лева. Това е положението, казано съвсем честно и откровено. Плачевно е.
Третата ми надежда беше, че някой нашенец от странство, някой работещ и живеещ, някой преуспял на Запад българин, като научи за списанието, ще се реши да го подпомогне поне малко. Имах доста познати покрай блога, откак тук-там си направих устата да попитам тоя-оня, станах пишман: всички мълчаливо се отдръпнаха, сякаш съм прокажен! Не съм вярвал, че дотам сме я докарали. Някои от Америка пък даже ме наругаха, че имам нахалството да ги занимавам с глупости. Не смея вече да си направя устата и да помоля.
Надявах се от продажби на мои книги да събирам някакви пари и да ги влагам в списанието. Срам ме е да кажа какви пари съм получил в последните няколко месеца. Криза е. Кой ли пък купува и чете книги в такъв момент, да не е луд някой да купува книги, хеле пък философски?! И тук ударих на камък.
Писах вече, че подготвих за печат книга със заглавие Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България. До края на месеца ще си изплатя взет преди време заем и ще мога да изтегля нов, и сега дилемата е: за книгата ли да дам парите от заема, или за списанието? Труден избор, щото на книгата тъкмо сега й е времето да излезе. Не знам какво да правя. На моменти се отчайвам и ми се иска да зарежа всичко. Само от чист инат, понеже зная, че от мен се очаква точно това, да се откажа, продължавам да си мъкна бремето.
Знаете, в момент на отчаяние (пък и на помътняване на съзнанието!) писах писмо до Ахмед Доган да даде малка част от парите, които е получил като консултант, да ги хариже за култура, за философия, санким, нали е философ, какво толкова?! Ясно е, че ако бях писал писмо на мъртвец, по-голям шанс щях да имам да ми отговори, отколкото на г-н Доган да се отпусне сърцето. Няма и да ми отговори, разбира се. Да не е луд да се занимава с идиоти като мен?!
И ето сега в отчаянието ми нямам друг избор освен да тръгна да се унижавам и да прося. Решил съм да подремя пред офисите на неколцина пловдивски бизнесмени, които зная от едно време, когато не бяха богати. Знам какво ме чака, ама нямам друг избор и ще опитам пак. Досега никой - повтарям, никой! - от тия, които съм молил, не е дал и стотинка - да, стотинка! - за някои от моите културни инициативи, книги, списания и пр. С тонове обаче съм получавал обещания за в бъдеще време. Ето сега ще ходя да опитам да понабера нещичко от тия неспазени обещания. Умряла работа, ама няма какво друго да правя. Туйто.
Хайде сега чао и лек ден, щото закъснявам за работа. Бързам, закъснявам! Остава да ме изхвърлят от работа и тогава съвсем ще я втасам... Простете че си позволих да ви занимавам с тия мои глупости. Ако изобщо сте ги дочели де... Той туй, за което писах, изобщо не е интересно...
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2010 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
ВИЖ >>> кн. II на сп. ИДЕИ
1 коментар:
Ето защо пазарът е хубаво нещо, но не може всичко да бъде предоставено на него. Пианистът Димо Димов наскоро издаде първия си диск, а някои фолк "певици" сигурно имат вече по десетина "албума". Между другото е възможно е това да е една от причините за левите тежнения у мнозина интелектуалци - как така никой да не цени моя труд? Държавата трябва да се намеси и да подкрепи стойностните творби!
Да си спомним и класиката (макар че случаят не е аналогичен, Бръчков се опитва да оцелее физически):
"Той сега носеше десетина екземпляра от поемата си, която намери почти небутната в една българска лавка, за да ги продаде на някои богати българи. Това му беше съветвал още по-преди Хаджият. Той едвам сега пристана. Нуждата го накара да употреби това последно средство, да не умре от глад. Страшно се възмущаваше человеческата му природа от тоя начин на просене, начин, почтен и унизителен в същото време. Навремени той се спираше, готов да се върне дома си и да захвърли книгите. Но пак тръгваше. “Не - казваше си, - постъпката ми не е ни безчестна, ни неуместна. Ще бъде глупаво да умра от глад като едно куче, когато мога по тоя начин да се спася привременно... а знам, че все има нещо в мене... все ще бъда полезен в нещо; па после не искам милостиня никому... Нито пък крам, та да ме е срам. Продавам си книгата, както друг продава платното си, както работникът продава труда си...” Той си спомни, че не преди много няколко младежи в едно кафене бяха похвалили поемата му - това беше една блажена минута за него, - а богатият българин Х. беше го попитал де може да си купи творението му, за което се отзова много ласкаво. Боже мой! Толкова хора има, които ценят изкуството и поезията!... Има и патриоти, има и толкова богати... Какво им струва, ако дадат един франк на един българин за книгата му?... Това няма да ги разсипе. Те плащат само франк за кафе-капуцинер, що пият утром в кафенето. А той с тоя франк ще живее четири дена, може би и неделя. Най-после българска книга, нова, вика се... Що да я не купят? “Глупав съм наистина - каза си той. - Защо се срамувам! По-добре ли е да крам?” С тия мисли Бръчков се насърчаваше и отиваше навътре в града.
Но той се лъжеше сам. Един друг глас се обаждаше в него - гласът на унижената гордост и на самолюбието. Той чувствуваше, без да иска да се признае, че извършва един цял подвиг; че това е едно унижение, една чиста милостиня, искана в замяна на книгата му, която никому не трябва. Той си въобрази благосклонния или съжалителния, или презрителния поглед, все едно, на спасителя си и студен пот протече по челото му."
Публикуване на коментар