Уитакър Чеймбърс - другото име на завистта и бездарието

Статията на Уитакър Чеймбърс под заглавие Голямата сестра ви наблюдава, публикувана в едно либерално списание, която имах удоволствието (честно!) да прочета показва единствено това как един повърхностно мислещ човек изобщо не умее да възприеме - и поради това остава със съвсем превратна представа! - ония дълбоки истини, които ни разказва философията, в случая тази на Айн Ранд. При това случаят "Чеймбърс" е още по-тежък, щото тоя повърностен човек, очевидно, има и незадоволената претенция да е "писател", което е възможно най-тежкия случай.

Защото няма по-тежък случай от маниерничещи несполучили писатели, които в моменти на вдъхновение поне си фантазират, че от всичко разбират. Да ме прощават филолозите, особено по-недоучилите сред тях, но сред това съсловие най-често се среща тоя патологичен тип.

Но понеже съм изследовател на всички странности на човешката природа, случаят "Чеймбърс", не крия, ме заинтересува; прочетох статията му и се ядосах така, че споделих на един познат в Скайпа: "Май днес ще се сблъскам с тоя Чеймбърс и ще го отнеса така, както товарен влак отнася магаре, пасящо на ж.п. линия!" Ето, изпълнявам обещанието си.

Тия пък, които се кичат и показват без грам свян неразбирането си, обявявайки за "връх на проникновението", са краен, но безобиден тип, понеже случаят издава тежка психична диагноза. Ето фактите: нашият херой Чеймбърс бил на младини комунист и дори руски шпионин, ала после се бил уж разкаял; по-тежка диагноза едва ли може да бъде поставена; а пък каква ли е дигнозата на тия, които се възторгват от писанията на "личност" като нашия Чеймбърс?!

Но да се върна при текста. Първото, което се набива на очи, е, че Чеймбърс крайно много мрази Айн Ранд: тя е успяла, нейните книги се продават, а той не е, пък и, изглежда, изобщо няма книги. Пълна екзистенциална трагедия, която показва колко доверие трябва да имаме на всичко, което Чеймбърс е съчинил, воден от неудържимото си раздразнение спрямо Ранд. Сред писателите завистливците са най-некадърните, това го знайте от мен; талантите са великодушни и в никакъв случай не са дребнави като него.

На врото място от първите редове бие на очи, че Чеймбърс не само завижда на Ранд, но и през цялото време се нахвърля върху личността й, което показва, че няма какво да каже относно идеите й. Ляв непоправим недъг е оплюването на личността на опопентта, щото левите са такива животни, които се гордеят с това, че нямат личност; как тогава да не се нахвърлят срещу онова, от което те самите са лишени - и жестоко ощетени. За мен водоразделът между лявото и дясно мислене и поведение е този: що за личност е този или онзи; лявата илюзия според мен е непоправим недъг, който се проявява и избива най-вече на младини. Щото на младини личността е подложена на най-буен кипеж и растеж; оня, който на млади години кардинално се отказва от личността си, симптом за което е причастяването към левите догми и илюзии, по-нататък няма как да има това, от което сам се е отказал. Десният човек е самодостатъчен, той не се уповава на "обществото", той презира ония, които са склонни да паразитират; Ранд такива ги нарича "плячкаджии", и с тази толкова подходяща дума така дълбоко бръква в душите на такива като Чеймбърс, че те никога няма да й простят обидата. Щото по този начин безкомпромисно издава най-интимната им сърдечна тайна.

Оня, който уважава другата личност и пази достойнството й, е с дясна чувствителност; тия, които беснеят спрямо личността на друг човек, личността, която, обикновено, ги превъзхожда, са леви. Ощетените или самоощетилите се в личностно отношение стават горещи адепти на безличността, чието друго име е левичарство. Смятам, че показах извора на чеймбърсовата ненавист спрямо Ранд, което и облекчи задачата ми, понеже срещу идеите й той нищо съществено не казва и не може да каже: левите безличници нямат идеи понеже те не знаят и няма как да разберат какво е идеята (идеята е духовна същност, която строго отговаря на личностния потенциал на личността).

Критиките на Чеймбърс срещу идеите на Ранд оттук-нататък могат да бъдат сравнени с квиченето, с джафкането на малко паленце, покрая което минава куче-гигант. Ранд била виждала нещата само в две бои, черна и бяла, тя ненавиждала това и онова, тя била схематична, тя била склонна към авторитарност, и прочие, и тъй нататък, и ала-бала. На мен лично квиченето на паленцето Чеймбърс хич не ми е интересно, щото издава единствено безсилие и злоба (за завистта и нейния извор вече казахме).

Чеймбърс, разбира се, поназнайва нещичко от философията - и постоянно ни навира това в очи; ала той няма онова, което има Ранд, и то е философското продуктивно мислене, и липсата на това последното е очебийна, а пък напъните му да се прави на "мислител" са смехотворни. Разбира се, това е допълнителен източник на зверската му омраза към Ранд, която той и не се опитва даже да крие. Пред нас е нов случая на вечната история на Моцарт и Салиери, като, за Бога, Чеймбърс в никакъв случая не е Моцарт. Той даже и не е Салиери, ама както и да е, да не сме чак толкова придирчиви.

Левичарството наистина обаче е непоправим недъг; ето, за Чеймбърс най-голям авторитет продължава да е Маркс, като в заслепението си срещу Ранд я обявява едва ли не за "марксистка". Най-злобни, пошли и дори развратни, способни на всичко ревизионисти са тъкмо бившите вярващи в комунизма-марксизма като Чеймбърс. Нашият пример, имам предвид българските реалности, бляскаво потвърждава това: Ахмед Доган е бивш марксист, Желю също не се срамува, че е "бивш марксист", Лильов пък изглежда още се ласкае, че е марксист. Оказва се, обаче, че "бивши марксисти" има толкова, колкото и бивши негри: сектантите на вредни догми, каквито са марксовите догми, са способни на всичко, щото, веднъж плюли на кумира си, вече нямат никакви задръжки. Ето, и Чеймбърс си позволява светотатството да сравнява така мразената от него Айн Ранд с Маркс: в неговите очи по-голяма обида едва ли може да има, но това е обида само за ония, в чието съзнание Маркс е един развенчан "бог"; ала такива като мен, за които Маркс е едно претенциозно нищо, по никой начин няма да се впуснат да обиждат някой, наричайки го "марксист".

Особено пък са противни бившите марксисто-комунисти и левичари като Чеймбърс когато почнат да се представят за новопокръстени защитници на религията - както прави това нашият Гоце Първанов, усърдно кръстещ се в храма пред приятно жжужащите камери и апарати на репотерите. По абсолютно същия начин и Чеймбърс обвинява Ранд в "безбожничество", което в мръсни уста като неговите е равностойно на похвала. Ако сам Гоце ви нарече "правоверен православен християнин", нали няма как да не ви се доповръща? Е, като Чеймбърс нарича Ранд "безбожничка", това в моите очи е страхотен комплимент. Нали не забравихте, че на младини за комуниста Чеймбърс "бог" е бил не кой да е, а самия Сталин (и Маркс)?!

Естествено, Чеймбърс обижда Ранд и на "материалистка", нищо че самият той се е кълнял доскоро в най-правоверен материализъм. Впрочем, по този повод искам да кажа нещо лично, което обаче се връзва със сюблимния момент, до който достигнахме. Преди 10 ноември 1989 г. катедрата "Марксизъм", в която бях на работа като асистент по философия, ме дебнеше и, респективно, "бичуваше" когато съм направил отстъпки от правоверния марксизъм-материализъм; след 10 ноември 1989 г. същите тия достопочтени старци и старици доценти и доцентки, които цял живот са си изкарвали хляба и супата с най-безсрамна апологетика на Маркс-Ленин-Сталин-Т.Живков, за да се изгаврят с мен, единодушно гласуваха и ме изгониха от катедрата за това че, представете си, съм бил си останал "марксист", т.е. че не съм се бил "преустроил" като тях! Така че не се чудете: низостта на бившите фанатици е непостижима за човешкия разсъдък; впрочем, бивши фанатици няма, те пак са си същите фанатици (като Чеймбърс), само че този път с обратен знак.

Ако Ранд беше живяла заедно с Чембърс в едно предполагаемо чеймбърово-марксистко общество (у нас при комунизма също беше пълно с разни чеймбъровци и... гоцета), то бъдете сигурни, че Чеймбърс собственоръчно би й пръснал черепа, обявявайки я за "враг на Партията и народа"; за жалост той е имал нещастието да се роди в капиталистическа, в айнрандова Америка, където комунизъм никога не е имало и никога няма да има, поради което, няма как, наложило му се е да се преустои в "десен" - както правят тъкмо вълците, наметнати с агнешки кожи...

Ето че наш Чеймбърс, представете си, почва да теоретизира: "... материализмът на десните и материализмът на левите първо ужасно си приличат", без да се притеснява от това, че понятието "десен материализъм" е равностойно на понятието, да речем, "дървено желязо". Но това за него няма значение: важното е опонентът да бъде оплют и оклеветен, като му се припишат всички собствени недъзи (Левите по този начин придобиват илюзията за собствена значимост, която е компенсаторен механизъм на крещящата им безличност.) За сведение на напъващия се да мисли мил г-н Чеймбърс (дано ме чуе някъде от ада) ще кажа, че материализмът по начало и изцяло е лява привилегия, докато дясната мисловност и чувствителност е овладяна от един най-светъл и персонифициран идеализъм на свободата, доброто, истината, личността и справедливостта, за какъвто лявата кратуна никога, при никакви обстоятелства даже и не може да си представи.

Толкоз, да спрем дотук, понеже джафкането на кученцето (пуделчето?) Чеймбърс е така скучно и досадно, че с нищо не може да привлече вниманието на една достолепна, грациозна и горда... кучка (щях да напиша, ама вече го написах, както и да е, да остане така, щото метафората го изисква!), каквато е Айн Ранд. Винаги, във всички времена, талантите са били непризнавани от некадърниците. Но ония некадърници, които поне крият озлобеността си спрямо талантливите, са все пак по-поносими от такива самонадеяни бездария като Чембърс.

Който не се свени, както видяхме, да опише най-внимателно и да представи на всеобщо обозрение мъката си, че е съвсем несравним с интелектуални колоси от мащаба на Айн Ранд. Да си беше поне мълчал: ама къде ти толкова умереност и разум в едно толкова припряно и самонадеяно бездарие?!

Добави в Svejo