Наистина, какво си заслужава да иска човек преди всичко от този живот? Нека да опитаме да размислим по този нелек въпрос. Нелек е, понеже е свързан с най-коварния въпрос изобщо, а именно с въпроса Защо живея?Животът може да ти даде всичко, но няма да ти даде всичко, просто няма как да ти даде всичко: и причината за това си ти самият. Ако животът е нещо безкрайно богато по потенциал, ние самите сме твърде ограничени и крайни във всяко едно отношение: затова причината да не можем да получим всичко от живота е в нас, а не в него. При това положение да искаш всичко от живота означава да не искаш нищо: понеже, искайки всичко, човек се разпилява. Ограниченото не може, няма как да да побере в себе си неограниченото, дори и да се разпори по всички шевове. Животът е неограничен по потенциал, по възможности, по ресурси, по всичко онова, което носи в себе си и може да ни го даде. Ала ние просто няма как да вместим в себе си всичко; налага се да избираме. На мен ми се струва, че тъкмо тук е най-дълбокото субстванциално основаниеи извора на човешката свобода.
Казват: "Длъжен си да опиташ в живота от всичко!" - как така да съм длъжен и защо? А само да опитам достатъчно ли е, нали трябва да му се отдам, за да мога да му се насладя напълно? Как тогава да се отдам именно на всичко? Как ще стане тая работа? Няма ли, опитвайки се да се отдам на безкрайно разнообразното "всичко", да рискувам в крайна сметка да получа нищо? Лакомията в живота изглежда до никъде не води. Щом ние самите сме по начало ограничени - ний не сме богове! - то за да получим все пак нещо от безкрайно богатия живот, следва да се ограничаваме. А ограничаването означава да избираме. На някои неща си избрал да се отдадеш изцяло, ала на други няма да се отдаваш изобщо: понеже така си решил, понеже си сметнал, че така трябва. Защо "трябва" е отделна сметка, но тя пак зависи изцяло от теб. Всичко зависи само от теб. От нищо друго не зависи, зависи само от теб.
Тия, които искат и глупаво се опитват да опитат от всичко, което животът може да им даде, сами себе си осъждат да живеят някак си "повърхностно", да се плъзгат по повърхността му, а да не могат да се впуснат в неговите дълбини, където именно той може да им разкрие богатствата си така, че да му се насладят донасита. Те са като насекоми, които щипват по нещичко от външната обвивка на живота, а би следвало да са като червеи, които дълбаят тъкмо в дълбините му - или като къртове, които не обичат повърхността, а са отдадени само на дълбините и на дълбаенето. Плъзгането по повърността на живота, изглежда, ни прави и нас самите твърде повърхностни. А повърхностността в това отношение може да значи само едно: не можеш и няма да се отдадеш на живота в цялата му интензивност, т.е., няма да му се насладиш. Повърхностно съществуваващите спрямо самия живот, т.е. "щипващите" от него няма да се доберат до същината му и никога няма да му се насладят донасита. Повърхностното съществуване спрямо преизобилния на всякакви богатства живот неминуемо води до екзистенциална бедност. Оня, който иска да опита от всичко, казах, нищо няма да получи - и няма да го получи съвсем заслужено. Или ще получи само бедност и мизерия - какво друго да получи? И това е съвсем справедливо. Понеже грешката е изцяло негова: това, че животът може да ти даде всичко не значи, че си длъжен да искаш всичко, особено пък че можеш да понесеш всичко онова, всички ония съкровища, които той таи в недрата си. Като употребих тази дума, думата "съкровища", в съзнанието ми се породи следната асоциация: (Прочети ДОКРАЙ >>>>)
Няма коментари:
Публикуване на коментар