Публикацията под заглавие
Казус: дали ние, българите, не сме нация, съставена предимно от страхливци, от слабаци, от подлеци, а, какво ще кажете?, която написах преди два дни, както и можеше да се очаква, е предизвикала любопитни и твърде изразителни реакции, някои от тях, както се и полага, твърде перверзнички; с оглед да обогатя своята бъдеща полемична книга, която сега подготвям за печат, именно книгата с (условно засега) заглавие
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ФИЛОСОФ-БУНТАР, в този момент решавам да публикувам в отделен постинг тия реплики и моите вметки към тях - в опит да се породи що-годе смислена дискусия; ето ги:
Анонимен каза: Другарю Грънчаров, щом все още имате проблеми със младото поколение а твърдите, че отдавна сте въвели иновативна форма на преподаване, значи тя не действа. Върнете се към класиката и проблемите Ви ще свършат. Ако пък продължавате да не се вслушвате в мненията на другите проблема си остава за вас и негативите също. П.Р. (
ОЩЕ >>>)
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие
Кратка психологическа история на съвременна България),
изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.
Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
2 коментара:
дано никой да не ти чете глупавите книги
Трябва да се съглася, че не съществува някакъв философски еталон или образец за поведение или начин на живот, защото философите са също толкова различни, колкото и останалите хора, като освен това са различни и конкретните условия, в които са поставени и това ясно се вижда в историята на философията. Всички опити да се живее според някакво конкретно учение или схема обикновено са обречени, както отбелязва например Дейвид Хюм в своето есе „Скептикът”. Самият Хюм на младини се поболява, защото се опитва да следва строго някакви философски доктрини, което се оказва невъзможно.
Колкото различни философи, толкова различни начин, форми и стилове на живот. Освен това философите не са свръхчовеци и нищо човешко не им е чуждо. Може би все пак може да се каже, че главният отличителен белег на философите в сравнение с повечето простосмъртни е, че като цяло водят по-РЕФЛЕКТИРАН живот, докато „обикновените хора” живеят повече на автопилот. Понеже е премислил много повече нещата в дълбочина и понеже познава човешката природа по-добре, поне на теория от философа все пак може да се очаква по-голямо вътрешно спокойствие. Нали именно в това се състои мъдростта – не, разбира се, в равнодушие към света, но в по-спокойното понасяне на превратностите и ударите на съдбата.
Поради това няма единно мнение дали философът може или дори трябва да участва активно в обществения живот. Историята на философията предлага достатъчно пример както за активни, така и за съзерцателни философи. Ето защо и тук не може да има общовалидна рецепта.
Публикуване на коментар