Д-р Мохамед Халаф е български журналист от арабски произход, който е сред най-добрите анализатори у нас по проблемите на Близкия Изток. Преподавател е във факултетите по философия и журналистика в СУ „Климент Охридски”. Кореспондент е на кувейтския вестник „Ал Уатан“ за Балканите и Европа.
- Д-р Халаф, вече мина седмица от трагедията в Париж, която вече бомбастично беше определена като „Война на цивилизациите”. Каква е вашата позиция и такива определения имат ли основание?
- За мен буквална „Война на цивилизациите” няма, но нещата тук не се свеждат до отговори от типа „да” или „не”, защото причините са многопластови и дори вековни.
От една страна сблъсък на цивилизации няма, защото ние водим война срещу християните и ние търсим конфликт с тях, а не те с нас. А водим тази война, защото поне засега не можем да приемем техните ценности и се опитваме с насилие да налагаме нашите. Това е груба грешка, защото християнските ценности не са само техни, а са общочовешки. И трябва да разберем най-накрая, че приемайки ги, ние не губим нашата идентичност и не накърняваме нашата религия. Напротив, обогатяваме собствените си общества! Така отваряме пътя към собственото си развитие, което ще ни доведе и до светското развитие на Европа. А тя постигна това благодарение на факта, че раздели държавата от религията.
Спомням си, когато Европа започна да обсъжда новата си конституция, как Романо Проди и Валери Жискар Д’Естен поискаха мнение от папата за проекта. Той им написа: «Много е добър, но има един недостатък и той е, че в новата конституция няма нито една дума за ролята на църквата в отделните държави». Двамата му отговориха така: „Въпросът за религията на този континент отдавна е въпрос на личен избор. Европа вече плати много висока цена, именно за да раздели църквата от държавата. Религията днес урежда отношенията само между Бога и Индивида и затова няма място в политическите дейности.”
- Нека тогава разтълкуваме какво означава да разделиш религията от държавата в арабския свят, защото в Европа такова нещо наистина отдавна няма?
- Отговорът на този въпрос има най-малко два много сериозни аспекта. Първият наистина засяга отношенията между арабския и християнския свят. Както вече казах, не можем да говорим за брутален сблъсък на цели цивилизации, но е вярно, че частичен сблъсък има. И той се изразява основно в отчуждението на арабските и ислямските общества в новите реалности на съвременния свят. Това е резултат от появата и задълбочаването на глобализацията.
Развитието на такъв процес в целия свят създава тежки психологически проблеми в тези общества. Те виждат, че всичко което се случва днес е продукт на западния свят, когото наричат християнски. А на практика той не е просто християнски, това е „Светски свят”. Точно този свят раздели църквата от държавата, а те се чувстват маргинализирани и много обидени, защото нямат никакъв принос към това, което се случва в света днес.
Те са просто едни консуматори на продуктите, създадени и ежедневно създавани именно от християните и западния свят. Затова и с носталгия започват да сравняват себе си с всичко това, което са били преди над 1200 години, за това, което са били през VII, VIII, IX, X век. Тогава Европа е в упадък, докато ислямското общество изживява своето Възраждане. И казват: „Ние тогава овладяхме половината свят и бяхме негови господари. Днес обаче сме подчинени, стъпкани и обект на войни.” Затова сега живеят раздирани от много тежки вътрешни противоречия - хем искат западния свят с неговите ценности, хем от криворазбрана гордост не го допускат. Копнеят за времето на Ислямския халифат, макар и те самите да разбират, че такава форма на управление по никакъв начин не съответства на днешните реалности в света, защото вече не сме IX век, а XXI век.
И тук е целият абсурд и цялата обърканост сред тях, защото те не знаят какво искат, а и чак до там не знаят, че вече са и в шоково състояние. Затова и много хора едновременно и харесват, но и се противопоставят на „Ислямска държава”, дори в районите, които се контролират от нея, въпреки че всекидневно дават жертви и непрекъснато са заплашвани със смърт, а много от тях са и публично избити.
- И за всичко това Корана ли е оправдание?
- Кой точно Коран обаче? Американците искаха да помагат на т.нар. умерени ислямисти, макар че за мен няма такова понятие, като „умерен ислямист”. За мен има само един ислям, който обаче се чете от различни книги. Така например съществуват салафитски ислям, уахабитски ислям, турски ислям, има още малоазийски и индонезийски ислям и доста други. Кажете ми сега - в тази ситуация, кой от тях всичките да изберем?
Истинският Коран не е ли писан преди 15 века? После кой го е дописвал и редактирал? Коя е истината? Всичко това създава допълнителен натиск и хаос. И закономерно доведе до едно много важно изявление на египетския президент Абдел Фатах ас Сиси само преди дни, който събра всичките религиозни водачи и им каза: „Вие сте отговорни и трябва да направите религиозна революция. В противен случай целият свят ще започне да ни приема като агресори, защото ние привличаме само омразата на хората. Не продължавайте по този начин да възпитавате младите поколения. В противен случай ние сме обречени!”
Мисля, че той е напълно прав, но конфликтите ще продължават, докато не се създадат граждански общества във всички арабски държави. Ако не премахнем диктатурите, ако не заздравим икономиките, ако не разделим религията от държавата, ако не дадем права на жените и на малцинствата, ние наистина сме загубени. (Прочети ДО КРАЯ)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар