Битката за България. През 1886 г. Австрия и Англия не позволяват на Русия да унищожи българската държавност, Написа: EXTREMECENTREPOINT
“България плува и няма да потъне!”… ”Ний искаме да живеем в най-тесни отношения с русите, но при едно условие: да не ни бъдат господари те. … С една дума, малко работи има, които могат да ни дадат кураж за продължение на борбата, която досега водихме срещу русите. Но ние ще я продължаваме, че каквото даде Бог.”
Стефан Стамболов пред в. “Таймс” 1886 г.
Август 1886 година. Организираният от Русия преврат срещу Батенберг се е провалил, но ситуацията продължава да бъде силно напрегната и води в крайна сметка до доброволната абдикация на Княза. След абдикацията на княз Александър вътрешнополитическите аспекти на кризата стават значително по-маловажни от нейните външнополитически измерения.
Русия не само не оценява, но и не забелязва позитивния момент в българската позиция. У ръководителите на руската царска дипломация остава погрешното, но твърдо убеждение, че не е възможно да се възстанови и запази руското влияние в България с други средства освен с тези на заплахите и грубия натиск. „Пълно и безусловно подчинение” е линията, която трябва да приеме България, срещу уверенията на Александър III, че ще се грижи бащински за народните интереси. Осъществяването на тази линия не включва непременно окупация, но и не предвижда избирането на български държавен глава. В Петербург разчитат главно на крайната русофилска опозиция около Драган Цанков, която, поставена на власт с руска помощ, би осигурила практически безусловното подчинение на страната. Алтернативата на тази тактика е предизвикването на вътрешни размирици, бунтове и метежи, които да предпоставят „де факто” руската намеса. И единият, и другият вариант не предполагат посочването на кандидатура за българския престол, преди да бъде възстановен руският контрол върху управлението на Княжеството. За осъществяването именно на тази линия, било в едната, или в другата посока, е организирана прочутата в историята на европейската дипломация мисия на генерал-майор барон Николай Каулбарс.
Генералът пристига в София на 13 септември 1886 г. като руски дипломатически агент и едва представил акредитивните си писма, започва да бомбардира правителството с ултимативни ноти, циркуляри и заплашителни писма, с които изисква да се отложат изборите за Велико народно събрание, да се освободят от ареста офицерите детронатори, да се отмени военното положение и др. Той дори предприема обиколка в Северна България, за да призове населението и военните гарнизони към пряка и открита съпротива срещу регентството и правителството, което „не се съобразявало с волята на императора”. По негово предложение два военни клипера акостират на варненското пристанище, изпратени от руското правителство като демонстрация на сила. Тактиката на Каулбарс, която в българската историография и досега често се оценява като „грешка и непохватни действия”, всъщност е драстична, недопустима от всяка гледна точка, намеса във вътрешните работи на страната и крие много рискове от ескалация на напрежението.
Въпреки това българското правителство, избрало пътя на допустимия компромис, проявява извънредна търпимост към действията на генерала-дипломат и отстъпва пред повечето от исканията му. Израз на желанието на България да се помири с Русия дава и Великото народно събрание, което на 29 октомври избира за български княз принц Валдемар, син на датския крал Християн IX и кралица Луиза, близък на руския двор, брат на руската царица Мария. Но по лично внушение на всерусийския император Александър III датският крал отказва избора от името на сина си. Твърдата позиция на Русия логично насочва нещата към разрив и на 6 ноември 1886 г. Николай Каулбарс съобщава на външния министър, че „императорското правителство намира за невъзможно да поддържа сношения с българското правителство в “сегашния му състав”. Руското дипломатическо агентство с целия персонал и консулите напускат страната.
Пропадналият избор на Валдемар Датски и скъсването на руско-българските дипломатически отношения променят параметрите на българската криза. От спор между Русия и България, в който европейската дипломация участва зад кулисите, въпросът за избор на български княз става общоевропейски. Военноморската демонстрация на Русия, както и въобще провокативното поведение на нейната дипломация в България, са рязко и недвусмислено порицани най-напред в Австро-Унгария. Двуединната монархия се обявява против присвоеното от Петербург право сам да решава българския въпрос и настоява това да стане в съгласие със съществуващите договори и като се държи сметка „за справедливите желания на българите”. От своя страна първият министър на кралица Виктория, лорд Робърт Солсбъри, изразява „възмущението и съжалението на цяла Европа”, нейното изумление и дълбоко порицание към руските посегателства „върху правата на един независим народ”.
Позициите на Лондон и Виена предизвикват силно безпокойство у руското правителство, което бърза да оповести в декларация, че ще изчака развоя на събитията и, че „Н. В. Императорът ще действа с мирни средства, без да се отдалечава от постановленията на договорите, поне докато същите договори бъдат съблюдавани от другите сили”. Да се изчака развоят на събитията според езика и практиката на руската дипломация съвсем не означава да се оставят събитията без контрол: Петербург лансира кандидатурата на грузинския княз Николай Мингрели за български владетел, обвързвайки я с предварителното условие за промяна в регентството и правителството и избора на ново Велико народно събрание. Предложението е направено по официален път чрез Високата порта, но всъщност няма за цел да разреши българския въпрос, тъй като от неофициалните сондажи се знае, че кандидатурата няма да бъде приета от Англия, Австро-Унгария и Италия.
За руското правителство е важно да уреди отношенията си с Германия и Австро-Унгария в рамките на изтичащия „съюз на тримата императори” и от изпълнението на тази задача зависи активизирането или въздържането по българския въпрос. Що се отнася до позицията му към България, то тя става непроменена. За император Александър III възстановяването на руското влияние може да стане не чрез избор на княз, а „чрез свалянето на софийските негодяи и замяната им със стабилно временно правителство с руски военен министър“. Единствената надежда на руския самодържец за свалянето на регентството и правителството е във „военното движение” на българските емигранти, които – казва той – „ние трябва да поддържаме материално и с пари”.
И Русия наистина подклажда и подпомага въоръжените метежи, планирани от българските офицери емигранти. В началото на 1887 г. създаденият на румънска територия комитет установява връзка с гарнизоните в Силистра и Русе с оглед подготовката на въоръжено въстание и свалянето на регентството и правителството. Бунтовете в двата града избухват съответно на 17 и 19 февруари, но са бързо и решително потушени, деветима от ръководителите са заловени и осъдени на смърт от военно-полеви съд. Положението в крайграничните райони е овладяно, но нестабилната обстановка в страната, както и опитът на Русия да организира колективна намеса в България, показват опасността от продължаването на безкняжието. В периода до избухването на бунтовете българските държавници успешно отблъскват руския натиск, изчаквайки великите сили да се разберат по кандидатурата за български княз.
След много перипетии, дипломатически совалки и тайни споразумения, които няма да описваме тук, изборът на съдбата пада върху Фердинанд. С пристигането на Кобургския принц в България приключва периодът на регентското управление, а заедно с това и най-острият етап от развитието на българската криза. С персонифицирането на монархическия институт страната излиза от опасното положение на неопределеност, предполагаща и предпоставяща външна намеса. Завършва един цикъл от важни политически промени, най-впечатляващата от които е, че България се отърсва от руската опека, без това да предполага заместването й с нечия друга. Българските държавници, предизвикани от грубия и в много отношения оскърбителен за достойнството на държавата руски натиск, си извоюват правото да решават съдбините на своята страна. Независимо от качеството на решенията, коефициентът на тяхната полезност и цената за осъществяването им, преодолян е дълго напластяваният комплекс на „малката и освободена държава”, която не може да има самостоятелна политика. Българската държава доказва, че сама може да реди своята съдба – каквато и да е тя.
Изборът на държавен глава е самостоятелен успех на българската дипломация, победа на политическия курс на националистическите политически среди. В условията на изострящи се международни противоречия, при открито демонстрираната враждебност на Русия регентът Стефан Стамболов, министрите Константин Стоилов и Григор Начович и техните най-близки сътрудници, вдъхновявани от политическия идеал за държавна независимост, имат куража, усета и политическия реализъм да наложат свой изход от кризата -намирането на княз и довеждането му в страната като средство и бариера срещу чуждите вмешателства. Руската намеса в официалната българска политика е елиминирана, без това да означава, че се отваря път за друга. Създадени са благоприятни предпоставки за взаимодействие със сюзерена Турция, както и за взаимно изгодно сътрудничество с Англия и Австро-Унгария.
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар