У нас да си свободна и достойна личност е същинско проклятие: у нас е царството на мижитурките, на подлеците, на малодушните, на страхливците, сиреч, на... робските души!

Напоследък пак се разгоря дискусията за т.н. "турско робство", постарах се да отразя оформилите се гледни точки (виж примерно поне това: Спорът за "турското робство" прие някакви епични, героични и дори разтърсващи душата и духа измерения!), а моята позиция е ясна, този 500-годишен период в нашата история може да бъде оценяван както искате, според ценностите на оценяващия, но обективно погледнато нашият народ не е имал своя държава, бил е под чужда власт, под османско владичество, бил е потискан и обиждан по какви ли не начини, но нашите деди никакви роби не са били, напротив, имали са и доста правдини (право на частна собственост, също така да пътуват, да търгуват из огромната империя и т.н.), пък и сравнително добри условия за развитие са имали, имали са и съответните постижения, особено в последните век-два, през Възраждането. Спекулирането по темата за "робството" и то най-вече заради пошли и своекористни, именно за популистко-демагогски цели от т.н. нашенски пишман-националисти като капак на всичко пък и обслужва пропагандната рублофилска теза за "освобожденията", които Русия ни била поднасяла именно на тепсия, поради което ний, видите ли, сме били длъжни да сме й вечно признателни.

Всъщност най-важният проблем около тези спорове е следният: за това как и доколко днешните българи разбират свободата, що е свобода за нашия масов сънародник, до каква степен са развити представите ни за свобода, щото в тия спорове именно прозира най-вече това; оказва се, че голяма част от сънародниците ни са обременени от представи, в които прозира неразбиране на свободата, нещо повече, е налице една ненавист, враждебност към нея. Щото ония, на които, кой знае защо, им е така драго "робството", че не допускат то да бъде докоснато, не могат да бъдат приятели на свободата, да я обичат или да са готови на нещо по-решително за нея; такива нашенци без замисляне определят своите деди, и то за цели 500 години, като "роби", без да ги смущава това, че по този начин излиза, че и те самите, бидейки наследници на роби, няма начин да не носят робското в себе си, щото робският ген, така да се рече, не може толкова лесно да бъде изваден от душата на народа. На други наши сънародници, към които принадлежи и моя милост, им се вижда обидно целокупният български народ, всичките ни предци, и то не за век-два, а за цели пет века да бъде определян без замисляне като "роби", такива хора не щат да се помирят с робското в душата на българите, което, за жалост, несъмнено е там, личи си, примерно, и от такива унизителни нашенски поговорки като "Преклонена глава сабя не я сече" и др. такива ("Мълчанието е злато" и пр.). Тази категория българи, които имаме едно по-напреднало съзнание за свобода и за нейната безмерна ценност за човека, добре разбираме, че свободата е нещо индивидуално, че всички ние няма как вкупом и едновременно да сме било роби, било пък да бъдем правени "свободни", и то по един външен начин, от "освободители", които сами са чути-прочути със своя робски манталитет, имам предвид руснаците. Щом е така, то би следвало, ако искаме да мислим трезво, ако искаме да имаме една здрава представа или разбиране по тия изключително важни, дори съдбовни въпроси, ние би следвало да изхождаме от предпоставката, че бидейки в една и съща конкретна историческа или човешка ситуация отделните човеци реагират или се държат по коренно различни начини, от което следва да заключим, че е напълно възможно някои да се държат именно като роби, както подобава да се държи робът, с цялата унизителност на едно такова поведение, но други хора, имащи по-развито съзнание за свобода, даже и поставени в пределно робски условия (както ни се случи на всички нас, българите, живели в условията на тъй свобоненавистническия режим на комунизма), не само могат, но и непременно се държат както подобава да се държи свободният човек, пълноценната личност, която е пристрастена към свободата.

Та от тази гледна точка погледнато е съвсем разумно да стигнем до заключението, че българската нация и в условията на османското владичество, и в условията на "даруваната свобода" (в решаващите за утвърждаването ни като суверенна нация години след 1878-ма, когато възстановената българска държава е трябвало да се съхрани и утвърди, противостоейки на асимилаторските, експанзионистични и агресивни имперски аспирации на руския империализъм, който, както е известно, е искал по нашите земи да прави своя "Задунайская губерния"!), та чак до сега, в днешните условия, ний, българите, в своята съвкупност, за жалост, не сме реагирали и не сме се държали както подобава да се държат свободни човешки същества, а една част от нас са се държали по типично робски начин, робували са и слугували по недопустимо унизителен начин било на турците (във времената на т.н. "турско робство"), било на "наште нови господари", на "освободителите", именно на руснаците, било пък на комунистите, пак проводници на руската имперска мания за господство над нас, българите, която, както знаем, не е отслабнала и до ден днешен. Тъй че нашата нация по този въпрос, повтарям, не само че не е единна, сред нас, българите, няма сродяващо ни и обединяващо ни развито съзнание за свобода (както, да речем, такова едно съзнание го имат, примерно, поляците!), напротив, българската нация до ден днешен се дели на враждуващи помежду си части, едната от които, за жалост, по-голямата (дано не съм прав, но се боя, уви, че съм прав!), е с типично робски и слугински манталитет, тия хора не усещат колко е унизително да се държат като роби, да демонстрират без неудобство един типичен робски манталитет, точно тия хора именно затова и толкова агресивно са привързани и към "турското робство", и към умилителната лъжа за "наште тройни освободители", именно руснаците, които, видите ли, ни били "освобождавали" и в 1877-1878 г., и в 1944-та година, а пък сега, в наше време, видите ли, ни били "освобождавали" вече от самата свобода, от Европа, от "европейския колониализъм" и т.н. Именно към тази категория сякаш инстинктивни продажници на българския национален интерес принадлежат въпросните нашенски пишман-"патриоти", които сами провъзгласиха, че "българският патриотизъм", видите ли, се бил свеждал до някаква извратена, напълно патологична любов към... Русия и към СССР!

Е, има сред нас, българите, една прослойка от мислещи и автентично родолюбиви сънародници, които предано обичат свободата, имат развито съзнание за свобода, точно тия хора не можеш да ги подведеш с умилително лъжовни приказки за малоумници, примерно за т.н. "турско робство", за "братята-освободители" и т.н., тези именно свободолюбиви българи са и проевропейски настроени, споделят универсалните човешки ценности на цивилизацията на свободата, каквато е тъкмо евро-американската християнска цивилизация. Страхувам се, че между тези два полюса на свободолюбивите българи и на ненавиждащите свободата българи (за които нещо като идеал е руският имперски деспотизъм, руското презрение към отделния индивид, към отделно взетата личност, руско-азиатската тирания и потисничество спрямо свободния живот и свободното разгръщане на творческите сили на човека, имперската руска ненавист към свободата и към демокрацията) та значи страхувам се, че между тия два полюса има и една междинна голяма група на безразличните към свободата, на ония, за които свободата нищо особено не значи, които са така ценностно и мисловно дезориентирани, че тъпят както пред тайнството на живота, така и пред тайнството на неотделимата от него свобода; точно от менливите настроения на този немалък слой зависят и тия чудати зигзази, лутания и пропадания на българския преход, на които бяхме свидетели през последните 25 години, но за които имаме сведения, че са били характерни и за последните няколко века, тия противоречия са били не по-малко остри и по времето на Левски, и по времето на Стамболов, пък и по-късно, през цялата тъй драматична история на България през ХХ век.

Искам тук, в завършек (темата е безкрайна и по нея може още много да се говори и пише, аз затова толкова много пъти съм писал и говорил по нея, че на моменти имам чувството, че сякаш за нищо друго не говоря и не пиша!), да дам един пример, който, струва ми се, ще покаже в най-изразителна форма как горепредставените принципни положения се проявяват в съвременния ни реален живот. Мисля, че примерът ми е покъртително многозначен, че повече от това едва ли може да бъде.

Моят пример е от образователната сфера, в която съм работил много години, през целия си живот. Но всеки от вас, убеден съм в това, може да погледне какво става, как се случват същите тия неща в неговата сфера на живот и на професионална изява, примерно в сферата на някакъв бизнес, този манталитет, за който ще дам своя пример, е валиден навсякъде, той се проявява във всички сфера на живота ни, без никакво изключение. Абсолютно същия модел се проявява, повтарям, абсолютно навсякъде. Без никакво изключение.

Представете си, примерно, едно училище, без изключение кое. (Може да има някакви минимални различия, но те не са същностни, а са съвсем несъществени). Директорът на въпросното училище, разбира се, както и подобава, е нещо като феодал, като господар, държи се така, че сякаш въпросното образователно-възпитателно държавно учреждение му е нещо като бащиния. Прави си каквото ми скимне, имайки само една-единствена грижа: висшестоящото началство да е доволно от него, проблемите да се държат под похлупак, всичко да е мирно, спокойно и дори, видите ли, "свободно", да, мирно, спокойно и "свободно"... "Мирно! Свободно!". "Колективът", както се знае, в тия условия се дели на следните групи: най-приближени подлизурковци на шефа, по-малко приближени подлизурковци на шефа, още по-малко приближени подлизурковци на шефа и я има, я няма тук-там и някой държащ се в тази ситуация що-годе достойно, независимо и пр. Държащ се както подобава за свободно и достойно човешко същество. Ако има такъв, ако той почне да не го крие, той, разбира се, ще си има прекалено големи главоболия, щото в един момент става заплаха за приспивното статукво, нали така? Примерно ако този "опак човек", да допуснем, си позволи в един момент да се усъмни във "великата премъдрост на непогрешимия шеф" и, не дай си Боже, дръзне публично да го критикува за погрешни действия или бездействия. Такъв човек, разбира се, става "конфликтна личност", става "трън в очите" на ръководството, бива определян непременно като "народен враг", е, остава само едно нещо: да се намери най-лесния начин "колективът", воглаве със своя тъй мъдър господар (директорът) да намери начин да го изрита, та отново да се възцари идилията на пълното единодушие. По-висшите нива на системата, разбира се, подкрепят не жертвата, подложена на заколение, не "оня там идиот", дето не си мълчи и кротува като другите и, видите ли, е повярвал на някаква си там "демокрация", е, като я посмачкат порядъчно (властовия ресурс у нас служи предимно за мачкане на елементите, които застрашават идилията на мъртвешкото статукво), я изритват, а пък "благодарният колектив", разбира се, мило ръкопляска на своя господар, че ги е отървал от "врага" и т.н.

Така стават нещата у нас принципно навсякъде, дори и в сферата на т.н. "частен бизнес" (комуноидното скудоумие е поголовно и повсеместно разпространено, ако има някъде изключения, те са именно изключения, потвърждаващи правилото). Много рядко мислещите, демократичните, свободолюбивите индивиди по места са не изключения, са не някакви "странници", а са групи, които могат да противостоят или дори да застрашат хегемонията на комуноидната психология. Ето тази е причината у нас да няма растеж, промяна към добро, просперитет, личностно развитие и т.н. У нас всички сфери на живота общо взето буксуват или работят на празни обороти, пропилявайки ресурса на нацията ни. Затова, не за друго, сме и най-бедни: у нас не се задвижиха факторите на растежа, сред които най-първо място има човешкия, личностния потенциал на нацията ни. У нас да си свободна и достойна личност е същинско проклятие. У нас е царството на мижитурките, на подлеците, на малодушните, на страхливците, сиреч, на... робските души! Роби у нас може и да няма, но робски души - колкото щеш. Но какво е човекът, чиято душа е робска? Роб - какво друго да е! Тъй че сами си правете изводите от това заключение...

Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Ставам че закъснявам вече за предаването си по ПО-тв, именно предаването "На Агората...", ще се срещнем там.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo