петък, 11 ноември 2016 г.

Началото на моето обръщение към цялата училищна общност на ПГЕЕ-Пловдив



Вчерашното ми есе от поредицата около моите борби за реална демократизация в нашата училищна общност получи заглавието Завиждайте ми колкото си искате, но това си е моя живот! и си остана недовършено (дали ща намеря време да го довърша, да продължа с описанието си не мога сега да кажа, това ще се разбере обаче съвсем скоро). Тази сутрин няма да пиша нищо в дневника си, налага ми се да напиша едно обръщение към... цялата училищна общност на ПГЕЕ-Пловдив; защо решавам да пиша такъв текст ще разберете като го прочетете. Идеята ми да пиша до членове-реформатори от Парламентарната комисия по образованието и науката (от които да поискам парламентарно питане до Министъра на образованието и науката за бездействието на МОН по толкова фрапантния административен произвол и терор в ПГЕЕ-Пловдив) не е отпаднала, съвсем скоро ще ми се наложи да напиша и такова едно обръщение. Но сега, в духа на демократизма, на който съм горещ привърженик, решавам да се обърна към цялата училищна общност - и да апелирам за нейната реакция. Ето какво се получи от това възвание:

ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ ЦЯЛАТА УЧИЛИЩНА ОБЩНОСТ НА ПГЕЕ-ПЛОВДИВ

от Ангел Иванов Грънчаров, учител по философия

Уважаеми ученици, дами и господа родители и служители, колеги-учители,

Налага ми се публично да се обърна към всички вас и да ви информирам за създалата се нелека психологическа и нравствена ситуация в ПГЕЕ-Пловдив, от която заедно трябва да потърсим и да намерим верния изход, разумното решение. Моля да ме изслушате внимателно, ще ви разкажа пределно откровено своето виждане, своето разбиране, своето възприятие на случващото се. На тази база ще ви призова да реагирате, да заявите гласно своето отношение, своята позиция. Много ме вълнува, не крия това, да разбера как вие мислите, как вие оценявате нещата. Ситуацията обаче е така сложна и тежка, че ще ми бъде изключително трудно да я представя тук с думи - и то по възможност най-кратко, ясно, пределно, казахме, честно и откровено. Но ще опитам; моля да бъдете снизходителни към този мой опит.

Всички с половин уста признаваме, че по принцип българското образование не се намира в бляскаво положение, нали така? Поне по това, мисля, всички сме съгласни: господстващата от десетилетия командно-административна и бюрократична система стигна до закономерното си пълно фиаско, до провала си, катастрофира тотално и безвъзвратно. Е, вярно, в масовия случай всички сме свикнали да се примиряваме с положението, ние сме доказани търпеливци, умеем да търпим, да понасяме, да се примиряваме. Какво от това, че учениците не обичат да четат, да учат, да мислят, а пък ако някои от тях обичат, това нещо - именно мисленето, ученето, познанието, образованието, съвременното обучение! - в рамките на господстващата тиранична система е... забранено, да, то не се толерира! От учениците системата иска да си пълнят главите с някакви непотребни и обременяващи съзнанията им знания, в главите им трябва да бъдат набивани някакви "единствено-правилни мисли", "истини от последна инстанция", глупавата система на манипулативното държавно и унифициращо образование не насърчава търсенето, изследването, творчеството, таланта, вдъхновението. Напротив, тя пречи за разгръщането на личностния потенциал на младите, тя насърчава "зубренето", папагалстването, повтарянето на клишета, на чужди мисли, на голи и обезличностени информации, тя се свежда до прословутото бележкарство, до подлизурството спрямо учителите, до унизеността на личността и пр. В рамките на тази противочовешка и репресивно устроена система се цени не знанието и не качествата, способностите на личността, а се цени единствено послушанието, отказа от достойнство, малодушието е възведено на най-висок пиедестал, цени се също така най-вече... оценката и дипломата, иначе казано, в нея всичко е изопачено, неистинско, фалшиво, всичко е менте и имитация, фалшификат; тази абсурдна система е плод на изцяло отречени от историята, от културата, от прогреса на цивилизацията остарели, анахронични, ретроградни догми, основани именно на тиранията, на диктата, на ненавистта към суверенитета на личността и към нейната свобода.

Да, в рамките на тази волунтаристична система, ненавиждаща най-вече личността и нейната свобода, е прокудена, е изгонена тъкмо свободата - вечният извор на всичко човешко, на самата човечност. Тираничната система свобода на търпи, в нея се насърчава робуването във всичките му форми - и унизеността на личността. Тази система е система на НЕобразованието, както си позволих да я нарека в последната си книга, на която дадох именно такова заглавие: "Реформа на НЕобразованието", защото в рамките на представите, насаждани от абсурдната система, вече не се знае какво всъщност е образование, да, загубен е смисълът на това, за което изобщо би следвало да съществува всяка система, наричаща се "образователна"! А образованието има един толкова прост, но за сметка на това изцяло възвишен смисъл: истински образован е оня, който е успял да разгърне и да постигне уникалния, личностно неповторимия образ на своята богата, активна и дейна индивидуалност, успял е да разгърне творческия си потенциал, да изяви по бляскав начин онова, което Бог му е дал. Училището, образователната система трябва да осигурява всички потребни условия това да се случи, да се осъществи тайнството на раждането на суверенната и свободна човешка личност, нищо повече или по-различно от това не може да прави училището. Да, ама у нас държавата не позволява на хората да бъдат истински образовани, сиреч, да бъдат суверенни личности, държавата у нас, по инерция от комунизма, се счита длъжна да пречи на човека да бъде себе си; в резултат най-ценния капитал, с който България разполага - човешкият капитал на нацията - се пропилява без смисъл; неслучайно сме най-бедни и най-унизени, една от главните причини е тъкмо калпавото социалистическо образование, на което административната система без капка жал подлага нашите деца.

Да де, ама има ли алтернатива, може ли нещата в българското образование да бъдат поставени на друга почва и основа? Да, може, ала няма кой да го направи. Системата на послушанието ни е научила да чакаме промяната в образователната сфера да бъде направена отгоре, от премъдрия и всичко разбиращ "мозъчен център", където заседават непогрешимите министерски бюрократични шамани. Ето, вече имаме и нов "реформаторски закон" за образованието, сега остава само да чакаме тежката бюрократична система да се задвижи, да сътвори и да ни спусне в готов вид тъй потребните ни душеспасителни инструкции за това как да започнем да мислим по новому, как да се променяме, как да започнем да живеем истински пълноценно и прочие, в това число как да започнем да общуваме, да учим, да търсим и т.н. Да, за всичко системата ще се погрижи, всичко тя ще ни даде, ний само трябва да чакаме търпеливо. Какво да учат децата ни ще решат същите тези тъй проницателни министерско-чиновнически шамани, те ще напишат най-нови и премъдри учебници, съдържащи именно самата премъдрост, тя ще ни бъде сервирана в напълно готов за поглъщане сдъвкан вид, а пък усърдните учителки ще запретнат ръкави и ще почнат да набиват в главите на младите цялата тази министерска премъдрост - ето го краткия път към общочеловеческото щастие, нали така? Нам ни е отредена ролята на статисти в този театър на абсурда, който, прочее, и досега сме го играли, същинската, коренната промяна у нас още не е... разрешена! А пък и искаме ли я и ние самите, а, какво мислите по този въпрос, дали не е станало така, че вредната система ни е станала така удобна, че всичко ново просто ни плаши, вижда ни се опасно и страшно?

Аз съм учител по философия вече 33 години. Не допуснах - благодарение на философията, тя ми позволи да съхраня този недопустим разкош! - системата да ме направи "типов даскал", безличен чиновник, който друго не прави освен да пълни главите на горките ученици с "най-правилните държавно одобрени мисли". Винаги съм имал съвършено друг подход: да помагам на младите да се научат да мислят самостоятелно, да търсят истината сами, със собствените си сили, да вървят по нелекия път на познанието, на изследването, на творчеството, на разгръщането на своя уникален личностен ресурс. Е, бидейки толкова "странна птица", винаги съм си имал, не крия, големи проблеми със бдителните стражи на системата. търсейки изход от нейните абсурди, в един момент осъзнах, че пътят за едно наистина качествено образование е един: демократизация и либерализиране на образованието, този е начинът да се вдъхне живот в него! Изразих своите идеи в цяла една поредица от книги за това как аз виждам едно наистина отговарящо на нуждите на младите и съвсем автентично образование и училище. Тези книги бяха издадени и в хартиен вариант, но също така са са съвсем свободен достъп в интернет, намират се в моя блог. Вече десетки години моите ученици имат възможността да работят по написаните специално за тях мои учебни помагала, разработил съм такива помагала по всички преподавани от мен философски предмети. Моят блог, в който всекидневно пиша вече цели 10 години, стана средище, в което се водят най-разгорещени дискусии за образованието, за възпитанието на младите, за тяхното личностно израстване и пр. Написах и издадох за тия толкова интензивни за мен години и много други книги, които са все в тази посока: да помагам на младите да развият полноценно своя духовен и личностен потенциал. Вече трета година водя и свое авторско предаване по Пловдивската обществена телевизия, също така издавам две списания, списание ИДЕИ, излизащо вече осма година, и списание HUMANUS, списание именно за образование и за личностен растеж на младите, то излиза трета година. И ето сега пристъпвам вече към крайно любопитната ситуация, която възникна в нашето училище по повод на всички мои инициативи, дейности, иновации и пр.

(Следва продължение, текстът се пише сега.)

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

Няма коментари: