Представена публикация

Занятията в УЧИЛИЩЕТО ПО СВОБОДА

В нашето ОНЛАЙН-УЧИЛИЩЕ тази година провеждаме следните курсове: ПРОБЛЕМИТЕ НА ОБРАЗОВАНИЕТО: Защо учим? Защо учим? (Продължения) Защо...

четвъртък, 5 юли 2018 г.

Чувствам се толкова различен, че направо се възприемам като излишен...


Получих още едно писмо от млад човек, което възнамерявам да коментирам днес в предаването "Изкуството да се живее" по Пловдивската обществена телевизия:

Здравейте, господин Грънчаров,

В блога Ви гледах няколко пъти Вашето предаване по ПОтв, което възприемам като много полезно и необходимо. У нас наистина не е прието да се говори по проблемите от лично естество, хората просто не са привикнали да изявяват на показ своите лични преживявания и грижи. Това се смята, както казвате, за "неприлично", но всъщност не е така. Нормално е човек да се вълнува за своята личност и без глупави предразсъдъци да показва себе си. Който крие личността си според мен е несвободен човек, робуващ на мнението, че личността не е важна. Който обаче иска да бъде свободен човек, такъв човек е осъзнал, че свободната изява на себе си е най-нормалното и естествено нещо на света и в този живот.

Ще се опитам да опиша своя проблем, който по мои наблюдения не е разпространен сред моите връстници, но вероятно въпреки всичко и други млади хора се чувстват като мен. Аз от три години съм студент в Софийския университет, приет бях веднага след матурата. Специалността ми е психология. Имам големи интереси в областта на психологията и много чета. (Чел съм Вашия учебник по психология и го намирам за много хубав и полезен.) Но едно са нещата на теория, съвсем друго е положението в реалния живот. Самият аз се нуждая от психологическа и, както казвате Вие, от духовна подкрепа най-вече. Аз имам влечение и към философията понеже човешките проблеми не могат да бъдат осветени от ъгъла нито на психологията, нито на социологията, нито на някоя друга наука - защото имат интегрален характер. Което означава, че философията най-добре може да постигне истината по тях. Но да не се отплесвам по теорията, ето сега моя личен казус.

Имам своите интереси и в университета и в ученето съм активен, но в личния си живот чувствам някаква духовна празнота. Как да Ви кажа, много е трудно за описване?! Непрекъснато ме владее някакво чувство на празнота, на фона на което изпитвам все по-болезнено усещане, което именно е неописуемо, неизразимо е с думи. Някакви подмолни безпокойства терзаят душата ми, по причина на което съм станал доста апатичен, някак си ми се губи смисъла на моето лично съществуване. Чувствам се отчужден от връстниците си и дори от приятелите си, които говорят все за едни и същи неща, а именно за пари, пари, пари, за жени, жени, жени, за сексуалните си подвизи, за дрехи, за коли особено, за ядене, за това как да направя тялото си по-сексапилно, което пак ще доведе до ефект в сексуалните ми изяви и това е общо взето всичко, което ги вълнува. Да, и за спорт говорим обикновено, но на мен тия банални разговори не ми допадат. По-възрастните пък, по моите наблюдения (освен за пари, за секс, за ядене и за пиене) се хвалят за това колко са велики, но в същото време се оплакват постоянно как не са оценени въпреки огромните си таланти. Пак главната тема е, че не получават достатъчно пари, че заплатите са ниски, че държавата ни е скапана и т.н. Съвсем старите пак говорят постоянно за пари, на тях пък пенсиите им не достигат, само това е в главата им. Човешки разговор и с тях не можеш да проведеш.

Но да оставим старите, с тях ние, младите, изобщо не се разбираме, аз примерно въпреки опитите си, все не успявам да имам нормални, добри отношения с моята майка и баща. Те ме възприемат като крайно непрактичен човек, от който нищо няма да излезе, за тях аз съм мързеливец, който се влачи в университета само за да си убива времето. Психологията за тях е вятър работа, трябвало да се захвана с "нещо реално", примерно с бизнес (баща ми е бизнесмен и печели доста добре). Но ето, в очите на родители си аз съм крайно странен понеже ме оценяват като изключително непрактичен.

Та общо взето не срещам разбиране отникъде. И с момичетата, с жените не ми върви особено защото те в повечето случаи са много тъпи, да не говорим за това, че са големи използвачки, които мислят само пак за пари. Имам си приятелка в момента, но нещата между нас не вървят, просто сме свързани колкото взаимно да се използваме, доставяйки си съответните удоволствия. Когато обаче човек се чувства използван в секса, пък макар и на "бартерна основа", нещата отиват по дяволите. Любовта не се появява, има между нас някакви лъжливи сантименталности, които са пределно повърхностни и блудкави, да не кажа пошли. Питам се дали съвременните хора изобщо са способни на такива дълбоки и възвишени душевни преживявания - каквато е любовта. Според Вас, господин Грънчаров, може ли изобщо пошъл материалист да се влюби, да преживее истинска любов? Аз лично много се съмнявам, че това изобщо е възможно, но ме интересува вашето мнение.

И в резултат на тия разочарования от "социалната среда" аз усещам, че постепенно ставам все по-голям циник, материалист, нихилист и дори безбожник. Май и аз започнах да не вярвам в нищо. Социалната среда ме пресова и аз съм застрашен да се оставя тя да ме формира - и да стана и аз като другите. Нищо че ги презирам дълбоко в себе си, въпреки че тия "ценности", с извинение, не са мои, въпреки че ми е крайно скучно да разговарям с типичните представители, с "героите на нашето време", аз усещам, че по незабележим начин май и аз ставам като тях. Но чувството ми на незадоволеност или, иначе казано, на духовна празнота ме души, задушавам се на моменти от него. Ужасно е човек да възприема живота като напълно безсмислен, да, губи ми се смисъла, не успявам да намеря смисъла, в този непоносим абсурд, в който съм поставен, душата ми жадува за смисъл, който никой не може да ми го даде.

Чувствата, които ме терзаят особено през деня, когато се отдавам обикновено на "сладко нищонеправене", на безделие, имат трагична насока. От това именно безпокойство и от това усещане за абсурд не зная как да се освободя, а неговата тежест на моменти ме смазва. Усещам, че ще погубя живота си въпреки младостта си, по някакъв дяволски начин съм съблазнен и не устоявам на изкушенията на празния живот, но добре съзнавам в същото време, че това води до моята собствена личностна и душевна деградация, води до провала ми като личност. Изглежда е налице някаква болест на обществото, от която ние, младите, най-много страдаме, от пораженията на която именно ние сме най-жестоко сразената жертва. Тъй че моят личен проблем, както установявам в момента, не е чисто личностен, тук двата момента, на личностното и на социалното преливат един в друг.

Какво трябва да направя че да стъпя на твърда почва и да надмогна тия душевни рани, заради които страдам всеки ден? Няма да капитулирам и да стана като другите, отвращава ме една такава перспектива. Безсмислието, абсурдите, отдаването на глупавото рутинно живеене на еснафа и на простака не е и не може да бъде мой осъзнат избор. Не знам какво да правя обаче?! Чувствам се толкова различен, че направо се възприемам като излишен. Вярно, може да има и други такива странници като мен, които другите възприемат като "загубеняци", но това на мен лично не ми помага с нищо. Нищо не мога да променя, пък и изглежда и не искам нищо да променям.

Усещането за безсмислие, повтарям, ме убива бавно всеки ден, то погасява моя жизнен порив, така силен поради младостта ми. Страх ме е, че овладян от усещането за безсмислие, един ден ще направя нещо, което ще ме погуби. (Примерно пиян да си разбия главата в някой стълб с колата на баща ми.) Между другото напоследък откривам, че все по-често намирам утеха в своите самотни нощи в... алкохола, напивам се като руснак за да избягам от грижите си, от неразрешимите си проблеми, от терзаещите ме чувства, сред които усещането за безсмислие е най-жестоко. Знам добре, че алкохолът води до пълна деградация, но не мога да се спра. Наркотици съм пробвал, но понеже съм страхлив, не посмях да продължа, но с "безвредния алкохол" и с цигарите не само продължавам да се утешавам, но с алкохола дори сякаш се сприятелихме, да, за жалост, алкохолът стана, както сега откривам, моят най-добър и най-верен приятел. Чашката с ракия най-добре ме разбира, никой друг не ме разбира като нея. Отвсякъде срещам кошмарно неразбиране. Не знам как ще продължа да живея занапред. Бъдещето ми, както сам виждате, се очертава да бъде доста мрачно и неопределено.

Това в общи линии е моята изповед пред Вас. Във Ваше лице намерих човек, когото макар че не познавам отблизо, ми внушава някакво доверие, имам чувството, че Вие единствен можете да ме разберете. По тази причина и Ви се доверих. С интерес ще изслушам Вашия коментар по моя толкова екстремен случай. Всъщност уж нищо ми няма, но само аз си знам как съм. Решил съм (да не забравя да Ви кажа това) да се захвана с някакъв спорт (засега избирам сърф), дали според Вас натоварванията на тялото могат да намалят поне малко душевните ми натоварвания? Ех, да можеше заниманията със спорт да премахнат напълно душевната ми празнота!!!

Простете, но с думи ми е много трудно да изразя душевните си терзания, на моменти това писмо може да Ви звучи като фалшиво, уверявам Ви, пределно честен, пределно откровен съм. Глупаво е да крия нещо, само Ви моля да вземете предвид, че такива сложни душевни състояния трудно могат да бъдат описани с думи. Затова и писмото ми стана прекалено дълго, но сега, накрая на това писмо, чувствам, че сякаш не успях да Ви кажа дори най-важното, точно то ми се изплъзна, не знам защо. Да, аз всеки ден мисля за това кой е разумният изход, опитвам се на момента да се боря, да не капитулирам, съпротивлявам се, но съм крайно самотен и неразбран от никой. Даже и най-близките ми хора, включително и приятелката ми, с която съм в момента, не ме разбират. Ако почна да им говоря за тия мои истински проблеми, ще ме възприемат като луд. А е много жестоко човек да е принуден да крие болката си. Особено когато усеща, че на моменти тя е направо нетърпима.

Готов съм да се срещна с Вас да поговорим и на четири очи, но засега горе-долу представих проблема си пред Вас писмено. Останалото, което тук не успях да кажа, ще го добавя в евентуален разговор по-нататък. Предпочитам да ми отговорите писмено, но ако сметнете, че в предаването е по-добре, не възразявам да дадете и публичност на писмото ми. Макар че едва ли публиката ще ни разбере и едва ли е способна на някаква съпричастност. Хората са станали прекалено безчувствени, ето във Вашето предаване говорят само за политика, изобщо не разбират за какво им говорите.

Затова ме е страх, че като не ме разберат, ще ме оценят като "луд", пък и, простете, и Вас най-вероятно така Ви оценяват. Как тук да не си спомним думите на Ботев, че у нас свестните ги смятат за луди?! Но аз въпреки всичко няма да допусна да изневеря на себе си, да капитулирам и да стана безличен като масовия си съвременник. Презирам неговите тъпи "ценности", сред които парите са най-високото място. Аз с такива тяхна лъжлива "тарикатска философия" няма да бъда съблазнен. Разбира се, ще платя съответната цена. Най-вероятно и аз съвсем скоро ще се махна от тази болна, увредена в душата си, бездуховна и безпътна страна, пълна с нагли тарикати, простаци, лъжци и мошеници...

С поздрав: Стефан М., София

Освен това смятам, че нашият "Картаген" – масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Няма коментари: