Представям своята кандидатура за народен трибун, моля, заповядайте, имате възможността да ме назначите на тази чисто обществена длъжност!

Вчера в предаването "На Агората..." по ПОтв обявих, че се нуждая от подкрепа от страна на гражданите - за да свърша някои важни неща от обществен интерес. Темата на предаването беше "Кога гражданинът става народен трибун?", е, оказва се, че за оживяването, за спасяването на младата и непрокопсала българска демокрация (намираща се в момента в състояние на агония) се налага на някои от нас, дето сме по-активни, да се нагърбим с по-големи отговорности, т.е. да почнем да играем ролята на т.н. "народни трибуни" (тази длъжност не предполага привилегии, а само отговорности - и задължава носителя си единствено да работи за общественото благо!).

Какво точно ще прави народният трибун в съвременни условия, каква е неговата роля, какъв е смисъла да се въведе нещо такова днес и пр. се опитахме да обсъдим със зрителите и със събеседника ми в студиото, именно г-н Неделин Бояджиев, историк, който ни запозна с това какво са правили и какъв статут са имали народните трибуни в древния Рим. (Записът на предаването ще бъде публикуван тия дни.)

И именно в този контекст аз там заявих, че понеже до този момент фактически и по същество (като учител, като философ, като гражданин, като блогър най-сетне) съм вършил такава една народополезна работа, ето, в този момент ми се налага да се обърна към гражданите за подкрепа, да, наистина ми се налага да поискам и формално да ме упълномощят (стига да имам, стига да съм спечелил доверието им!) за да продължа да работя от тяхно име, т.е. да върша, да се нагърбя вместо тях с някои техни отговорности. Условно нарекохме тази "длъжност" (думата, чини ми се, иде от "дълг") не иначе, а "народен трибун", нищо че тази дума звучи високопарно, а по тази причина и дразнещо.

За ваше успокоение съм длъжен да кажа, че "народният трибун" прави това, което прави, напълно безвъзмездно, про боно, сиреч, без пари, което означава, че го прави по чисто идеални, ценностни подбуди, което пък значи, че кандидати за туй бреме (за тоз хомот), в нашенските родни условия, едва ли ще има (за разлика от това кандидати за депутати и особено пък евродепутати, какво виждаме, има доста, вероятно щот там заплащането е изключително добро!).

Народният трибун в този смисъл е особено, чудато, крайно рядко, съвсем екзотично "животно" в нашия роден (особено пък политически) пейзаж, излиза, че има коренна разлика между политика (политиците) и него (е, в някои редки случаи е възможно да има и политици, които дотам съвестно си вършат работата, че са станали фактически именно народни трибуни, но това, изрично подчертавам, е голяма рядкост!).

Още нещо, като пряк извод от току-що казаното: налага се да се даде чист нравствен пример (под формата на същностна алтернатива) на ширещата се и тъй крещяща ДЕМОРАЛИЗАЦИЯ (човешка деградация) в обществото ни, която е на път направо да убие не само демокрацията ни, но и да съсипе живота на нацията ни. Знаете, аз съм учител и по тази причина обичам да изнасям какви ли не уроци, кой от кой по-новаторски; изнасям какви ли не уроци по демокрация, по гражданско достойнство, по морал, по принуждаване на управниците да проговорят (по дебатиране с управници-темерути!) и какви ли не още!

Толкова. Спирам засега. Ето по-горе вече имате образец на пълномощното, от което се нужда, за да продължа работата си. Което не пречи на това всеки един от гражданите, които искат да ме упълномощят, сам да си съчини свое собствено оригинално пълномощно.

Защо ми са нужни тия пълномощни ли? Ами като отида да разговарям с някой хептен разпищолил се управник и той ми заяви "Какъв си ти бе, кого ти представляваш, как си позволявам да ми търсиш сметка, ще си правя каквото ми скимне, мен народът тук ме е избрал да си дерибействам?!", аз да мога да му покажа папката си с такива пълномощни от граждани и да му река: "Е, аз пък съм... народът, ето пълномощните ми от страна на тази част от народа, която ме е упълномощила за да те държа под контрол и да ти искам отчет за това, което си си позволил да правиш!".

Хубав ден ви желая! Бъдете здрави!

ЗАБЕЛЕЖКА: Всеки от вас, приятели, може да стори същото и да поиска доверието на съгражданите си, може да опита да събира пълномощни, т.е. има пълната възможност сам да стане народен трибун, колкото повече станат народните трибуни у нас, толкова по-добре, толкова по-голям става шансът да спасим демокрацията си. Щото, признайте, безразличието на "гражданите" е страшно, то е подобно на кошмар, то е способно да съсипе всичко - и да затрие свидното ни отечество. Е, за да спомогнем да победим това коварно и тъй гибелно безразличие аз излизам с тази инициатива и при нова, както виждате, давам личен пример за готовността си да продължа да работя (съвсем безкористно, подчертавам това, нищо че е очевидно: аз не спечелих до този момент нищо, напротив, платих ужасно голяма и тежка цена за това, което дръзнах да правя!) за общественото, за народното благо. Вкратце казано, "народният трибун" всъщност не е друго, а истинският гражданин, аз ставам такъв с цел да покажа, че е възможно човек да е пълноценен или дори образцов гражданин, идеята е лека-полека на тази основа на все повече и повече хора да се прииска да станат граждани, т.е. да почнат да УПРАЖНЯВАТ сами правата си, т.е. да станат това, което по начало е трябвало да бъдат. Сфанахте ли в крайна сметка каква е идеята - и какъв е смисълът?!

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo