Какво да правим в тази така мрачна, направо безнадеждна ситуация ли?

Ето началото на една дискусия във Фейсбук, която, да се надяваме, ще продължи:

Ангел Грънчаров, 26 април в 21:23 ч.: Ако 20-тина родителя (от общо 1000) твърдо заявят, че в знак на протест ще отпишат децата си от ТЕТ-Ленин в Пловдив заради демонстрирания от директорката му завиден "морал", подтикнал я да направи куп беззакония и безобразия, то министърът на образованието ще се принуди да я уволни - и тогава това училище отново ще има шанса да си върне предишната слава и предишното достойнство. Виждате ли колко малко се иска за да проработи демокрацията ни: иска се просто да се появят хора-граждани, победили малодушието си...

Stanislav Ivanov: Това е добро начало. Ако се направи публично достояние?

Ангел Грънчаров: Stanislav Ivanov В страната ни живеят предимно роби. Мижитурки. Лош матр'ьял. Същинска рядкост е да срещнеш свободен, достоен, мислещ, чувствителен човек.

Или широко скроен човек. Или просто човек. Тесногръдието у нас е национална добродетел.

Весела Христозова: Ангел Грънчаров, смятате ли, че днешните ученици заслужават качествени и отдадени на работата си преподаватели по принцип? Много голяма част от учениците, а и техните родители са изключително неблагодарни и лъжливи. Гледат в очите с лицемерие и лъжа! Постъпват ужасно с учителя, който не играе по свирката им, независимо колко е отдаден на това да ги научи на нещо, независимо дали жертва себе си за тях. Най-неблагодарни са тези, които са получили нещо безплатно, дадено им от сърце. По какъв начин повечето от учениците и родителите доказват, че заслужават добро образование? Колко са учителите, които не са претърпели обида по един или друг начин? Тъжната истина.

Ангел Грънчаров: Поставяте много интересен и важен въпрос. Дали днешните ученици (пък и родителите!) заслужават добри, отдадени на мисията си учители? И дали те могат да оценят подобаващо това, което учителите правят?! Като Вас мисля, че не, не могат. Но защо е така?

Защото цялото ни общество е болно, бездуховност е болестта, от което обществото страда. Болното общество допуска да има една негодна, калпава, порочна система на образование (и възпитание), която всячески пречи обществото да бъде оздравено, да се спаси от болестта, напротив, системата поддържа болестта, тя служи на деморализацията, на обезличаването, подхранва ги. Всички по тази причина са жертви - и същевременно всички са отговорни за ставащото. (Но излиза, по тази същата логика, никой за нищо не е отговорен, безотговорността вилнее в такова болно, опорочено, деградирало общество!)

Защото там, където няма свобода, там няма и отговорност. Всички в такова болно, бездуховно общество се държат неадекватно, сякаш не са човеци, а някакви бесни зомбита. (Или сякаш са животни.) Конфликтите са всекидневие. Всички са озлобени, всеки търси начин на шмекерува и да се спасява за сметка на останилите, мъчи се да ги прецаква (в резултат абсолютно всички са прецакани).

Моят случай е пример за такова едно напълно идиотско поведение на всички. Нито един не намери сили да постъпи достойно, както подобава за човешко същество; всички постъпват малодушно и дори, като капак на всичко, дори и не забелязват малодушието си. (Включително и сеирджийски държащата се интернет-общност, която бездушно гледа на ставащото и съвсем не намира вярната реакция, а тъпо мълчи и гледа, люпейки семки.)

Тъй че мисълта ми е, че не можем да виним едната страна, примерно учениците (или родителите, или учителите само), не можем върху нея да стоварваме цялата отговорност. И да снемаме отговорността от себе си. Ами нима учителите се държат според призванието и според изискванията, съобразно висотата на своята чисто духовна мисия?! Разбира се, че не, огромната част от тях се държат напълно недостойно, допуснали са да станат учители-мижитурки (нарочно употребявам такъв един термин, та да им помогна да осъзнаят сериозността на падението си!).

Какво да се прави в тази така мрачна, направо безнадеждна ситуация ли? Ами нужни са спешни промени в системата и най-вече в манталитета, които обаче не могат да бъдат направени с магическа пръчка. Всичко ще става бавно и крайно болезнено, чрез всекидневна борба и безчет конфликти. Това е животът. Животът е борба. Борба за свобода, борба за достойнство, борба за истината. Борба за доброто. Злите и добрите сили се борят, хегемонията на злото у нас е безусловна - и е гибелна.

Безразличие, бездуховност, деморализация, обезчовечаване е моята диагноза. Срещу тази тотална развала можем да противопоставим своя личен пример. Всеки може нещо да направи и да допринесе. Било за каузата на доброто, било за тържеството на злото. Всеки поотделно трябва да се самоопредели. Или заставаш на страната на силите на доброто, или ставаш техен враг, или стоиш безучастно и тогава пак участваш, пак подпомагаш безобразията. Всеки за себе си поема пълната отговорност за това, което прави. Всеки ще плати цялата цена за избора си.

Така е било винаги в живота и в историята. Ето, Христос ни е показал пътя. И истината, и живота. Той, Христос, е и Истината, и Пътя, и Живота. Неговият пример се налага да следваме ний, човеците, а най-вече ний, учителите. Той, Христос, е Учителят, или следваме Него, или следваме тези, които Го разпънаха, които Го убиха. Или гледаме разпъването Му безучастно, подобно на говеда.

Ето, е сега е съвсем същото. Така е било, така е, така и ще бъде.

Христос воскресе! Има надежда значи. С всеки от нас ще стане както стана с Него. Не е като да няма надежда. Да му мислят наглеците какво ще правят когато застанат там, където ще отговарят за стореното.

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo