Ҵєцѻ Ҋѻшєвѣ: Танцът е обединител, който кара хората, имащи житейски различия, да имат нещо общо помежду си!
Моят коментар: Общото е, че сме човеци - и живи същества. И че обичаме живота.
Танцуващият човек временно се отскубва от тиранията на ума (разсъдъка) и се отдава на стихията на безсъзнателното (въплъщавано от тялото!), отдава се на стихията на самия живот (само музиката е способна, според Шопенхауер, да изрази непосредствено и пълно най-дълбокото естество на волята за живот!). Удоволствието от танца, получавано от танцуващия, по тази причина и на това основание дали пък не е сравнимо със сексуалното?!
Вчера (като гледах тъй вдъхновено рипащите на неделното "Хоро за хо̀рата" на Централния площад) си помислих това, а пък на лицата на някои прекалено вдъхновени танцьори (примерно като това на асеновградчанина Щерю!) дори се четеше такова силно удоволствие, че сякаш преживяваха нещо като буен оргазъм!
Знае се, че бог на живота (и на веселието, и на виното, но и на лудостта, и на екстаза!) е Дионис, един бог, особено силно почитан в Тракия. Известно е, че неговите последователи в древността, опиянени от вино, танцували голи; те така силно били отдадени на буйната, всепоглъщаща еротична страст че се увличали дотам, че в най-върховния момент, загубили напълно разсъдъка си, принасяли в жертва самите себе си - като с ръце откъсвали... гениталиите си (!).
Умирайки в ужасни мъки, те демонстрирали величието на "вечния живот": отделното живо същество неизбежно умира, но животът винаги остава, животът няма как да умре, за живота като живот смърт няма!
Нещо от тия древни тракийски мистерии е останало и в днешно време, разбира се, съвременните хора сме доста изродени, волята за живот (и силата на живота у нас, жизнеността, виталността!) твърде много е отслабнала; но въпреки това трябва да пазим, включително и благодарение на танците, тъкмо онова, от което зависи всичко друго, а именно: живецът на живота; ето в този смисъл приветствам обичащите танците, танцуващите, играещите хора...
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар