За да се чете по-лесно копирам и пействам текста и тук:
Даниела Горчева: Добро утро. Продължавам със спомените на Николай Генчев. Тук описва атмосферата от студентските си години в началото на 50те. Разказът е великолепен, струва си всяка дума в него.
Приятно четене. (И много м, не коментирайте, ако не сте прочели текста.) :
"Нашият курс по история, влязъл в университета през 1951 г., наброяваше 63 души, приети на общо основание, тъй като тогава привилегиите още не бяха влезли в сила. Без изпит биваха записвани само възпитаниците на Рабфак.
Курсът представляваше пъстра маса от момчета и момичета набор 1933 година, повечето дошли от провинцията. Имаше няколко софиянци, но те бързо се загубиха между останалите. Десетина души от колегите бяха по-възрастни. Между тях бяха двамата известни по-късно журналисти – Теофил Теофилов и Георги Тодорчев. Пет души бяха дошли от Рабфак: Дино Диков и Миндов, които заедно с Петко Русев бяха най-възрастните в курса; рабфаковци бяха Тодор Добриянов, Георги Славов и Захари Луков. Всички те имаха много елементарна подготовка, а Захари въобще не можеше да пише. Но въпреки това, точно тази група трябваше да създаде ядрото, на което беше отредена историческата задача да подмени в близко бъдеще буржоазната интелигенция, разгонена след чистките от края на 40-те години от администрацията, армията и културните учреждения.
Независимо от разликите във възраст, подготовка и настроения, курсът бързо се сдружи. Беше времето на колективизма и чекиджийството. Почти всеки ден се уреждаха общи мероприятия – я екскурзии, я събрания, я забави. СНМ-то контролираше живота на всеки студент. То пое шефството над рабфаковците. На мен ми възложиха да подпомагам Тодор Добриянов. Особено внимателно се наблюдаваха личните взаимоотношения между студентите. Формално беше забранено да се общува с момичета без ясна перспектива за брак. Всеки беше длъжен да съобщава на ръководството за настроенията между колегите, да посещава задължително лекциите, да се готви за упражненията, да бъде активен на събранията и забавите, да записва "доброволно“ заеми за възстановяване на народното стопанство и най-вече да изучава марксизма-ленинизма, т. е. трудовете на Й. В. Сталин "Въпросите на ленинизма“ и "Краткия курс на ВКП /б/“.
Всичко беше подредено така, че да се създаде бързо новият тип интелигент, способен да замени буржоазните специалисти – контрареволюционери. Преподавателите също си знаеха задачата, много, много да не придирят какво учим и какво не. Важното беше всички да получат дипломи, за да се заемат незабавно с епохалната задача – изчистването на "авгиевите обори на миналото“, както беше се изразил на V конгрес на БКП Вълко Червенков, който точно по наше време вече беше титулуван като вожд и учител на българския народ.
Атмосферата, в която започна студентството ни, се определяше от последните перверзии на култа към Й. В. Сталин и от началните амбиции на управлението на В. Червенков, атмосфера на вледеняващи кампании против класовия враг, следващи една след друга.
Току-що беше приключила акцията срещу евреите космополити в СССР, която в България не се разрази, защото българските евреи се бяха изселили вече в Израел и започна акцията срещу врага с партиен билет.
В първи курс ни застигна точно тази кампания. Гледахме колективно съветския филм с аналогично заглавие, който буквално ни зашемети. От този филм разбрахме, че врагът е между нас, че трябва да го търсим на всяка крачка ежедневно, да го откриваме и изобличаваме. Партийната организация заседаваше буквално всяка нощ. Червенков се възползва от кампанията срещу врага с партиен билет, за да разгони противниците си и да се огради със свои хора. А ние младите дерзаехме чрез вдигане на лозунги и приемане на резолюции за одобрение, които трябваше да засвидетелстват нашата преданост.
Две събития и лица от студентските години могат да очертаят обстановката, която цареше до 1953 г. в университета.
Първото е свързано с най-важните в момента лекции по марксизъм-ленинизъм. Те се четяха в голямата 65-та аудитория, за да може да наподобяват истински митинги. От тези лекции никой нямаше право да отсъства, защото го очакваха трудни обяснения със СНМ-то. Идваха и болните, защото не искаха да ги подозират. Медицинските свидетелства не се признаваха, не се знаеше дали не са издадени от врагове на народа с цел да саботират марксистката подготовка.
Лекциите по история на КПСС се четяха от проф. Р. Янчев, един напълно завършен образ на комунистически интелигент. Като участник в Септемврийското въстание през 1923 г. в Кара бунар, Янчев емигрира в СССР. Там той искал да стане артист, но В. Коларов го изпраща в академията _Красная профессура“, където е обявен за професор по марксизъм. После прекарва десетина години заточение в Сибир. Идва със съветската армия през 1944 г. в България с чин полковник и след войната поема катедрата по КПСС в Софийския университет.
По време на дългия си престой в СССР Янчев беше забравил българския език, без да научи руския и затова той четеше лекциите си на някакъв странен българо-руски език.
Лекциите му бяха причудлива смес от патетични слова в чест и за възхвала на Й. В. Сталин с маймунски подскачания, но без нито едно отклонение от краткия курс на ВКП /б/. Ние ги следяхме със затаен дъх и всеки път ги изпращахме с бурни овации, при които Янчев се кланеше като примадона.
Минаха няколко години, дойде ХХ конгрес на КПСС и пак бяхме събрани в голямата аудитория, за да изслушаме цикъл лекции за решенията на конгреса.
Янчев се яви в залата без настроение, но той беше артистична личност, скоро се оживи и започна да обругава, макар и сдържано всичко, което така патетично възхваляваше само преди три години. Тогава научихме, че Сталин не е първият локомотивист на световната революция, а жесток убиец, че е унищожил марксизма, че не е роден баща на прогресивното човечество, че не е кормчия на пролетариата, че в СССР комунизмът довел хората до библейски глад“.
Но всичко това ние вече го бяхме узнали от тайния доклад на Хрушчов и никой не се интересуваше от лекциите на Янчев. През втория час в залата останаха само няколко души, за да прочетат на топло вестниците си или да се подготвят за предстоящите упражнения.
Така Янчев беше принуден буквално да оплюе публично всичко, което толкова артистично рисуваше преди това. Не зная кога се е чувствал по-неудобно – дали тогава, когато като "чужд агент“ е зъзнел в сибирския лагер, или сега, когато на показ демонстрираше, че е страхливец и двуличник. Но на младите студенти той по сценария на властта даде твърд урок – при всички обстоятелства, както се казваше тогава в един виц, да се колебаят заедно с генералната линия на партията, т. е. да говорят публично само това, което в момента се иска от Партията.
Поведението на Янчев аз имах възможност да наблюдавам и по-късно, когато бях вече на работа във факултета. Този бивш другар и революционер се държеше като гърмян заек. Не минаваше събрание, на което той да не вземе думата и да не обоснове последната партийна идея. Ние се разсмивахме с неговата преданост, защото тогава не сме имали хабер какво означава да си прекарал десет години в Сибир.
Помня през 1956 г. университетското партийно събрание, посветено на решенията на Априлския пленум на ЦК на БКП. Пълномощник на ЦК на БКП на това събрание беше Боян Българанов – член на Политбюро.
Р. Янчев, Янко Атанасов и Райчо Караколов, тримата червени професори, дълго говориха за золумите на Сталин, против В. Червенков, който си беше заградил с дъсчена ограда няколко декара боянски пущинаци, превърнати в смешно малка резиденция, която московските професори наричаха "Боянското кремло“.
Но когато на събранието започнаха да се обаждат и някои по-млади партийци, Б. Българанов се надигна от стола и даде на всички урок по комунистическо благоразумие.
– Слушах – каза той – тук всички и се учудвам с каква лекота се подменя комунистическият идеал срещу дребни лични нещастия. Ако аз ви разкажа как ме биха нашите преди няколко години, как ме държаха цяло денонощие в каца с ледена вода, как ме принуждаваха да признавам работи, които не съм и сънувал, сигурно косите ви ще настръхнат. Но аз останах верен на партията. Това се иска сега от всеки комунист.
Р. Янчев, Я. Атанасов и Р. Караколов отново бяха попарени с вряла вода. Но, преминали през сибирските школи на комунизма, те бързо разбраха за какво става дума, защото много скоро пак ги виждахме да произнасят на българо-руски език яростни слова срещу враговете на марксизма. Велико завоевание на комунизма е човешкият страх.
По-другояче този страх беше изживян от представителите на "буржоазната“ интелигенция. За това ще разкажа с няколко думи.
По археология ни преподаваше проф. Димитър Димитров, известен сред студентите с прякора "Митко Петака“, тъй като не пишеше оценка по-ниска от отличен /5/.
Димитров беше ерудиран археолог, жив и симпатичен човек от старото университетско поколение. Но неговото нещастие беше в това, че той до 1944 г. е бил асистент на Б. Филов. След смъртта на Филов властта оставила Димитров да оглави катедрата по археология. И той започнал своите лекции, друсан от панически страх.
Очевидно ловък човек, Димитров решил да запази мястото си в Алма матер чрез действия, които трябвало да покажат, че е презрял миналото и че е готов да служи на новата власт с всички средства.
Първото, което направил, било да вземе през 1945 г. влака за Търново, да открие там уредника на музея Кирил Жуглев и да го доведе в София за свой асистент. Не случайно изборът е паднал точно върху Жуглев. В миналото Жуглев е бил жп работник, при това въобще нямаше хабер от археология, значи не можеше да му бъде конкурент.
По-късно Жуглев ми разказваше, че когато се преместил в София, Димитров го развеждал по разни "буржоазни“ компании и непрекъснато повтарял: "Господа, бъдете внимателни, гледайте мен, взехме си за асистенти хора от работническата класа.“
Димитров четеше интересни лекции по археология, защото беше наистина добър учен и преподавател, специализирал в Германия и Виена. Но след войната той беше превърнал лекциите си в истински цирк. Почти непрекъснато повтаряше, че истинска археология има само в СССР и със злъчни слова громеше буржоазните лъжеархеолози, които, лишени от методология, не могат да обобщават. И всяка лекция завършваше по един и същ начин. Като правеше връзка между гениалните идеи на Сталин за бъдещето на археологията, Димитров заставаше встрани от катедрата и започваше да ръкопляска и скандира: "Сталин, Сталин“. Ние подемахме в залата и след две-три минути скандирания тичахме навън да изпушим поредната цигара.
Изпитите при бай Митьо Петака бяха също много забавни. За тях никой не се готвеше сериозно, защото се знаеше, че това са разговори по теми, които изпитваният ще предложи или ще бъдат случайно налучкани. Така, когато аз се явих на изпит и изтеглих въпросите: 1. Методи на археологическите разкопки и 2. Критско-микенска култура, Димитров ме попита чел ли съм последния труд на Сталин за марксизма и езикознанието и разговорът протече около гениалните идеи на Сталин. И без да обеля нито дума по въпросите, получих отличен /5/.
Но Димитров не ограничаваше демонстрацията си на преданост само в университетска среда. През 1950 г. той написа знаменитата си статия "Й. В. Сталин и археологията“, в която като две и две доказа, че без идеите на великия Сталин археологията не чини пукната пара.
Неговите прояви, погледнати от дистанцията на времето, могат да изглеждат и като подигравка, но тогава те бяха полезни за властта на народа. Димитров стана член на БКП. Той беше един от малкото "буржоазни“ учени, който не беше разследван и разпъван по събрания. Ходи само на двумесечна марксистка подготовка в Банкя. Той дори беше назначен и за пръв директор на Археологическия институт на БАН. И за да се отблагодари, напълни и катедрата, и Института с тъпаци партийци. Негова рожба е една от най-жалките личности, каквато е виждал някога Софийският университет "Климент Охридски“ – професорът Атанас Милчев, човек, който нито можеше да прочете една свястна лекция, нито да напише една статия, истински нахал и тиранин, защото беше завършил в СССР и всички трепереха от него.
Колко много страх беше брал през живота си Д. Димитров, си пролича в края на житейския му път, когато вече пенсиониран и напълно склерозирал, беше освободен и от длъжността главен редактор на сп. _Археология“. По този повод той отива при бившия си възпитаник Илчо Димитров – директор на Единния център по история, за да разбере мотивите, поради които са го освободили от списанието.
Илчо Димитров му обяснява, че е вече възрастен, трябва да си почива, че това са били съображенията, поради които е решена неговата оставка.
– Ей, много ти благодаря, Илчо – казал Димитров, – аз се страхувах да няма нещо политическо.
В образите на Р. Янчев и Д. Димитров – две лица с различно минало и политическо кредо, като че ли е отпечатан целият смисъл на така наречената _културна революция“ в България.
Схематично щрихирани като личности и действия, тези два образа показват, че главното, което интересува управляващите след Девети септември 1944 г., беше да се подготви една послушна, беззъба, недоучена интелигенция, която, преминала школата на страха и на марксизма, да следва неизменно новата власт. На тази цел бяха посветени затъпяващите лекции по сталинизъм, които бяха превърнати в най-важната част на обучението, чистките между преподаватели и студенти, денонощните събрания на партийните организации, полицейският контрол над студентите от страна на РМС, после на СНМ, "вълчите паспорти“, така наречените ОФ-бележки, без които никой не можеше да кандидатства в университета, бригадите през лятото с военната им дисциплина и фалшив патос и т. н., и т.н.
Но срещу безбройните унижения бъдещите висшисти получаваха твърде много – изпити без да се подготвят за тях, дипломи за специалности, от които имат само най-обща представа, най-хубавите места за работа, ако бяха участвали активно в политическите акции в университета.
И крайният резултат се изравняваше – България се лишава от истинска интелигенция, но властта се сдобива с послушници. За бъдещето и дума не става, защото не можеше да се отрече искреността на новата власт, която открито декларира и на практика ежедневно доказваше, че комунистите се интересуват само от своето собствено бъдеще. Комунизмът като една далечна примамка с напредъка на годините ту щеше да се приближава като утрешна реалност, ту щеше да се отдалечава като заветна историческа перспектива.
Преустройството на висшето образование на марксистко-ленински основи, ако използваме този клиширан израз на времето, беше на път да се осъществи напълно, когато дойде смъртта на Сталин, ХХ конгрес на КПСС и Априлският пленум на ЦК на БКП през 1956 г., за да се разкрият, макар и съвсем срамежливо, "грешките“ на култа към личността, но достатъчни, за да лъсне истинското лице на комунистическата тирания.
През 1956 г. бяхме студенти в последния пети курс. Отдавна бяхме взели всички изпити, но тогава КНИК реши да удължи срока на обучението в университета от четири на пет години и ни оставиха да се шляем по София цяла година без лекции и изпити.
Струва ми се, че няма по-живо в политическо отношение време от годината на ХХ конгрес, когато в СССР властта беше взета от Хрушчов, а в България от Т. Живков.
Студентският живот тогава от събранията на СНМ се премести в частните квартири, в клубовете, на улицата. Водеха се безкрайни и острастени дискусии.
по цели дни и по цели нощи. Курсовете и групите се разделяха на две. Едните защитаваха Сталин като спасител на революцията, въпреки неговите мародерства, другите бяха крайни отрицатели на миналото, искаха радикални промени. Неутрални тогава нямаше.
Аз, който, не знам как се е получило, не успях да стана фанатик в миналото, с цялото си сърце бях на страната на крайните критици на Сталин. На една сбирка ден и нощ се опитвах да доказвам, че открито трябва да признаем престъпленията на комунистическия режим, зверствата на Сталин и не само да ги признаем, но да ги обясним научно, а не както Хрушчов се опитва да отдаде всичко на характера и личните качества на бившия московски сатрап. Тогава ние, привържениците на ХХ конгрес, настоявахме да се осъществи либерализация, да се дадат демократически свободи на народа, да се нормализира животът в Партията, да се ликвидира формализмът в СНМ, да се потърсят пътища за реален прогрес.
Противниците ни противопоставяха опасността, че либерализацията ще отслаби социализма, като че ли той беше много заякнал, и ще даде ход на контрареволюцията.
Бушуваше като истински разбунен кошер младото поколение на България, когато един ден в. "Работническо дело“ напечата статия за опасността от дребнобуржоазната стихия. Последва кампания срещу злостните критикари. Няколко известни комунисти бяха изключени от Партията, но като че ли тези мерки дойдоха със закъснение. Морето продължаваше да бушува.
Тогава беше свален от своя пост Владимир Топенчаров, известен комунистически журналист в миналото и роднина по женска линия на Тр. Костов, за една статия, в която беше поискал да се махнат перденцата от колите на шефовете.
Ние с Илчо Димитров го срещнахме в Университета още като студенти. Той ни четеше лекции по средновековна обща история. Бурите около ХХ конгрес ни разделиха. Топенчаров отново беше поел главното ръководство на в. "Отечествен фронт“, но след поредното му сваляне се завърна в Университета.
На мен и Илчо Димитров той дълго ни разказваше, тъй като други тогава с него не желаеха да общуват, житейските си патила. През 1938 г. бил изпратен от СССР в Париж да изобличава тогавашните съветски дисиденти, които в "Пале дьо Спор“ разказвали за режима в съветските концлагери, за ужасите в "Лубянка“ - 2 и в Лефортово. Веднъж един от тези типове показвал как при следствието го карали да рисува с тебешир кръг на черна стена, в който го подпирали на показалците, докато "признае“ или загуби съзнание. Топенчаров скачал от залата и викал с все глас: "Това е лъжа, това е измислица!“.
След Девети той заема големи постове, тъй като не само е известен публицист, но жена му е сестра на Тр. Костов. Зам. министър е на външните работи. В деня на ареста, станал на ул. "Университетска“, откъдето Костов отивал в Народната библиотека, където работи през последните месеци като директор, Топенчаров бил извикан в кабинета на своя шеф – министъра на външните работи В. Коларов.
Седнал на дивана, Топенчаров очаквал разговора. Коларов обаче не поглеждал към него, бил много нервен, очевидно е очаквал нещо важно.
В 11 часа вратата се отворила и се появил директорът на милицията Руси Христозов, който рапортувал по войнишки на Коларов, че акцията е завършила успешно. Коларов почервенял от радост, потривал ръце и непрекъснато повтарял: "Браво, Руси, браво, момчета.“ После се обърнал към Топенчаров и му казал да си върви, че ще разговарят по-късно.
Но по-късно Топенчаров разбрал, че рапортът на шефа на милицията се отнасял за арестуването на Трайчо Костов и той вместо да се озове в кабинета на В. Коларов, се озовал в градския затвор.
И тук – продължава Топенчаров – по време на разпита припаднал за първи път и то не тогава, когато го били, а когато следователят Боев извадил един тебешир от бюрото си и му казал: "Нарисувай един кръг на стената“. "Аз се надигнах – спомня си бай Владо, – пред очите ми изплува залата "Пале дьо Спор“, всичко се завъртя пред мен и се строполих до бюрото.“
Може би няма друг образ измежду известните български комунисти, който така цялостно да е обединил чертите на безхарактерността, както Владимир Топенчаров.
До Девети септември той е млад и силен публицист. Съден е по процеса на 52-мата. После става съветски агент в Париж. По време на войната се спотаява. След Девети септември свири първа цигулка в оркестъра на комунистическата журналистика. Наред с това изпълнява редица тайни поръчки на Тр. Костов. Така през 1947 г., разказваше той, съставил обвинителния акт срещу Никола Петков и срещу опозицията.
След смъртта на Тр. Костов, като осъден, Топенчаров прекарва известно време в затвора. После е освободен, но оставен в немилост. Тогава постъпва в Университета. И тук прави един невероятен гаф. Написва и защитава дисертация, в която има глава за "Предателската банда на Тр. Костов пред съда на историята“. Това, според мен, е краят на този човек, който и по-късно продължи да се перчи като главен редактор, като посланик в Париж и като "патриарх“ на българската публицистика, но той беше вече един изтъркан парцал.
Той остана в "историята“ не само чрез предателството към своя род, което беше високо оценено от Т. Живков, но и поради отвратително нахалните си статии, чрез които искрено възхваляваше най-черните идеи на съветската политика. Тогава, когато русите направеха нещо, от което се срамуваха дори влъхвите от в. "Правда“, Топенчаров впрягаше своя безцеремонен стил на оракул, за да ги оправдава и разхвалва.
Последният ми разговор с Вл. Топенчаров се състоя случайно през лятото на 1981 г. на ул. "Оборище“, където го срещнах в един летен ден.
– Колега Генчев – се обърна той към мен, – искам да Ви помоля да предадете на българските историци да престанат да се занимават с България въобще, защото България въобще не съществува, съществува само комунистическа България.
Не зная защо, дали защото познавах у него нечестивеца, или защото денят е бил горещ и уморителен, но без да се замисля, аз му изтърсих:
– Др. Топенчаров, нищо няма никому да предавам, а Вие най-после трябва да разберете, че Вашата комунистическа България е само един мит. Вечна е България въобще – и безцеремонно го оставих на улицата. Дали ме е издал за тази реплика, така и не можах да разбера.
Но нека се върнем към 1956 г.
Тогава настъпиха събитията в Унгария, където съветската армия смля с картечен танков огън унгарските борци за свобода. Като че ли защитниците на Сталин се оказаха прави. Либерализацията при комунизма остана чиста фикция. Новият партиен секретар Т. Живков изглежда точно това е чакал, за да заяви на едно събрание в София: "Ние сме дали оръжие на милицията да го използва срещу враговете“, а враговете бяха тези, които искаха промени.
Разказвам за събитията от 1956 г., за да отбележа, че както и да се разглеждат те от политиците и историците, за нас бяха единствената що-годе по-нормална школа за социално възпитание. Те дълбоко раздвижиха съзнанието на младите генерации, подбудиха нови импулси за творчество, нови търсения, раздрусаха кървавата империя на комунизма и предопределиха едно много по-сложно, но и по-мъчително развитие през следващите десетилетия.
За мен лично събитията от 1956 г. бяха решаващи. Тогава определих завинаги линията на моето поведение за цял живот."
ОЩЕ ЕДИН ОТКЪС ОТ СПОМЕНИТЕ:
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост! (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар