Вчера се явих на две интервюта за учител по философия и гражданско образование. Искам в тази връзка да разкажа нещо, което смятам че е важно.
На първото "събеседване" комисията ме запита какво бих направил ако "двама ученика проявяват агресия един към друг", иначе казано, ако са се сбили. И аз започнах да им развивам своята теория, че най-напред трябва да се направи нужното коренът на агресията (от която е пропита сегашната анахронична система, агресията е неин център, около който всичко се върти!) да бъде пресечен; младите хора в училище са подложени на непрекъсната агресия от нас, учителите (да слушат под заповед, да изпълняват, да мълчат, да пишат и пр., всичко е по принуда, под натиск, насила и пр.), а така не бива, нещата по този път не стигат доникъде; като трупат агресия под този груб натиск, учениците трябва някъде да излеят натрупаната агресия, ето, тя избликва по всякакви поводи; но като избликне, като се стигне до проява на агресия, аз съм привърженик на друг подход, не да ги озаптявам чрез караница или заплахи от наказания, щото това нищо не решава, а да поговоря с учениците, да им помогна да решат спора или конфликта си с разговор, с преговори, този е човешкият начин за решаване на конфликти, т.е. чрез убеждаване, чрез създаване на предпоставките за вътрешна, душевна промяна и пр.
Философствам си значи аз по тази начин и забелязвам, че членовете на комисията (учители, заместник-директор) ме гледат с облещени очи, сякаш съм някакъв извънземен. Бяха, така да се каже, удивени на глупостите, които според тях им приказвах. По едно време един от комисията (май беше учителят по физкултура!) не издържа и ме прекъсна ето как:
- Абе, господине, абе стига с тази либералщини, те у нас не работят, не са ефективни, в някои ситуации помага само... шамарът, ама за жалост, е забранено да пердашим учениците, за жалост. Заради този либерализъм стигнахме дотук, да не можем да владеем учениците. Истински ред се налага чрез принуда, както и да го погреднеш. Има правила, децата трябва да ги изпълняват, който не изпълнява, ваказания. Този е верният подход, като в казармата! Ти в казарма си ходил вероятно, знаеш как е. Затова ти се чудя на акъла да говориш такива приказки, не ти отиват на възрастта! - каза ми това съвсем свойски, мина и на ти, нищо че не се познавахме до преди малко.
Аз му казах, че отдавна съм осъзнал, че със зло добро не може да бъде постигнато, не става, няма как. И същевдременно казах, че от немалкия си опит съм разбрал, че с добро може да се правят истински чудеса, младите хора разбират от добро, оценяват човечния подход, променят се, почват сами да правят нужното в групата да се поражда естествен ред, основан на свободата; свободата всъщност е тази, която е способна на всякакви чудеса! Като казах това, като употребих думата "свобода", всички членове на комисията направиха гримаса на отвращение. И се спогледаха с поглед, означаващ едно: ясно, този философ е съвсем луд, завалията - щом говори такива глупости!
Като видях, че съдбата ми вече е решена, аз реших да играя "ва банк", рекох да им обясня моята история, сиреч, защо на тия мои години не си добрувам кротко в някое училище, ами се скитам безработен - и унизен. Заради тия мои идеи се получи така, с директорката на училището, в което бях работил дълги години, не можахме да се разберем, тя беше върла противничка на моя подход, като се убеди, че няма да ме прекърши, реши да ме опраска, да ме изрита от училището, и то по най-мутренски начин: издаде заповед за уволнение по най-обидния възможно параграф: "не става за учител, липса на качества да бъде учител". Дадох под съд, обжалвах заповедта й, съдът я отмени и на трите инстанции, върнах се на работа, ала тя пак ме опраска, пак ме изрита, ползвайки се от безпределната си власт. И ето, сега, няколко години преди навършването на пенсия се скитам немил-недраг в училище, щото връщането ми в училище за мен е вече въпрос на чест. Такива неща казах на комисията. Интересно е, че докато слушаха тази скандална история, те пак направиха горе-долу една и съща гримаса на крайно удивление, но този път разноречива: привърженикът на твърдата ръка, физкултурникът, промълви: ами правилно те е опраскала, и аз бих те опраскал ако бях твой директор (той си беше откровен, което ми хареса много!), докато една учителка, която беше в комисията, направи гримаса на съжаление, подкрепи ме, изрази разбиране, дори се възмути с думите:
- Как е възможно това, цял живот сте работил като учител, оцелял сте в системата, и изведнъж - "няма качества да бъде учител"! Какво е това безобразие?! Кое е, колега, това училище, нима са възможни такива неща в наше време?
Казах кое е училището, именно ПГЕЕ "ТЕТ Ленин". Интересно е, че почти всички в комисията се удивиха, че чак такива ексцесии са възможни в наше време. И със съжаления ме отпратиха, като ми намекнаха, че и тук нямам никакъв шанс, щото те искат да има ред в училището им, а той е възможен само благодарение на терора над учениците.
Във второто училище, в което отидох на събеседване, се случи нещо още по-интересно. В коридора пред дирекцията се оказа, че е пълно с... съвсем млади хора, кандидати за длъжността, аз не бях предполагал, че има толкова много млади хора, завършили напоследък философия, оказа се, че повечето бяха завършили току-що! Нямаха никакъв повечето, което се изрази в едно невероятно проявление: те гласно описваха впечатленията от тези "събеседвания", на които вече бяха присъствали - в цялата област има учителски места, но не са много, а повечето са на хонорар, те именно и обсъждаха това: как може да живее оня нещастник, който стане учител на хонорар! Чудеха се на глупостите на системата и съвсем открито споделяха разочалованията си, но в един шеговит, весел план. Много интересна беседа водеха, обикновено по-възрастните кандидати (аз в последните години се явих на много такива интервюта за работа!) мълчат, а тези младежи без страх обсъждаха пределно откровено всичко! Вслушах се в разговора им, чух много интересни неща, повечето говореха неща, изцяло съвпадащи с моите впечатления, разбирания и позиции, за мен беше истинско щастие да чуя, че тези млади хора мислят така, по свой път са стигнали до моите убеждения! по едно времето, когато чух едно момиче да казва "Аз имам само три дни стаж, толкова ме държа директорката, в училището й е същински кошмар - и ме опраска, щото съм имала неправилни либерални въгледи!", аз за малко да се просълзя от вълнение (всички бяхме с... маски!). И тогава в съзнанието ми се яви следния коварен въпрос: добре де, ти, човече, дето имаш 32 години стаж (ако не бяха ме опраскали, вече щяха да са 37!), какво търсиш тук като конкурент на тия млади хора, повечето от които нямат и ден стаж?! Щом се появи в съзнанието ми този въпрос, аз, понеже съм си... идиот, взех мълнионосно решение, казах "Аз си тръгвам, имам 32 години стаж, вие имате право да работите, аз много съм работил, желая ви успех!" и наистина си тръгнах! Наистина много се зарадвах, че има вече толкова млади и умни хора, които са подготвени за учители по философия, спокоен съм, убеден съм, че ще се справят дори по-добре от мен!
Не съжалявам за решението си, че си тръгнах. Нека те да работят. Сега за мен възниква нов въпрос: в тази ситуация, като има толкова много млади хора, кандидастващи за учителско място по философия, има ли смисъл аз занапред изобщо да подавам документи? Ще видя какво ще реша, ще видя какво да правя, факт е, че ми се иска (това е въпрос на чест!) да се върна поне за малко в училище, поне малко да измия позора, с който изцапа името ми мутренската власт, чиито слуги-калинки вписаха, че съм "абсолютен некадърник", но какво да доказвам и кому, та нещата нима не са си пределно ясни?!
Та такива работи. Много млади и умни хора са се появили напоследък, дано те оправят България, ние не можахме! В тях ни е вече надеждата. Днес ще идете ли на протест?
Хубав ден ви желая! Бъдете здрави!
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар