Решихме отново да търсим робство, защото го намираме за по-малко обременително от свободата.
Уилям Текери
.........И ако нямахме далновидни и сърцати държавници като единствените оцелели от пожарищата на Априлското въстание апостоли Стефан Стамболов и Захари Стоянов, които да се противопоставят с риск на живота си на хищния кремълски империализъм, днес на мястото на България като в Крим щеше да се шири поредната руска губерния.
Още по-тотално стана господството на Москва около средата на 40-те, когато без всякакво правно основание Червената армия нахлува в нашите земи и въдворява онази диктатура на пролетариата, която няма равна на себе си по мракобесие и която по жестокост и цинизъм е сравнима само с националсоциализма. Изцяло обсебени от Съветския съюз, ние станахме фактически народ без народност и държава без държавност. И се отблагодарявахме на собствените си палачи за упражнявания терор, като ги възвеличавахме и обезсмъртявахме в монументи, мемориали и паметници. Но не това е най-страшното.
Още по-позорен, още по-опозоряващ е фактът, че това коленопреклонно отношение на безусловна и пълна подчиненост, на една безмерна мазохистична себеотдаденост продължи и в демократични условия, когато русифицирането ни бе вече наше решение, наш собствен съзнателен избор. Ако по примера на психоанализата наречете този мазохистичен избор стокхолмски синдром, няма да сбъркате. Защото докато едно робство е наложено със сила от една имперска държава, все още не всичко е загубено, все още има надежда за свобода.
Когато обаче робството е пожелано доброволно и е доброволно следвано, когато на хоризонта пред теб са грейнали всички духовни (пък и материални) блага на демокрацията, а ти предпочетеш дебрите на вчерашното мракобесие, спасение няма – тогава всички попътни надежди се превръщат в безнадеждности. Робството на пристрастения към вчерашния си робовладелец днешен роб е несъкрушимо и по-жизнеспособно от всеки порив за свобода.
За разлика от външното, от обективното, от обстоятелственото робство, вътрешното, субективното робство е неунищожимо. За вътрешния, за генетичния роб, за роба не по участ, а по сърце и душа, който носи в себе си робството като светиня, алтернатива няма – за него това робство е форма на живот, при това единствената форма на живот, до която той има достъп. Защото има нещо неподвластно на обстоятелствата – и това е душевността. Която може като душата на воюващия с вятърни мелници Дон Кихот, който, между другото (пък и не съвсем между другото), е прототип на Сервантес, да бъде окрилена от копнежа за свобода, или като душата на умиращия Дон Кихот – заробена от битовизми...
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост! (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар