(Предходните публикации от тази поредица)
19.) Съществува ли „политическа мъдрост”?
И какво ли представлява тя, как смятате? И дали и това не е един въпрос също с възлово, дори фундаментално значение?
Мъдрият политик се познава по това, че говори истината. И прави онова, което трябва. Постъпва разумно. И справедливо. Разбира се, това няма как да бъде разбрано и признато от мнозинството, от което следва, че в политиката са истинска рядкост мъдрите политици, поради щастливо стечение на историческите и житейските обстоятелства постигнали подобаващите на мащаба им значение и роля. Т.е. са успели да надмогнат маса от любимци на тълпата - които обикновено са и посредствени, и неразумни, и лъжливи, и некадърни. Дали е възможно по някакъв начин същата тази отдадена на илюзиите и глупостите тълпа да изпадне под влиянието добри, на мъдри политици - и да бъде поведена от тях?
В редки случаи и това е ставало - и тогава и народите са постигали своите звездни мигове, и техните водачи да постигали величието в пълния му блясък. Имат и признанието (и възхищението!) на потомците. Наполеон е такъв един рядък случай. И Александър Велики. И Чърчил. И неколцина други. Истинското, доброто, пълноценното и в живота, и в политиката продължава да си остава рядкост.
20.) Как се става политик?
Едва ли има алгоритъм за това "ставане". Истинският политик е роден политик, той има такова съчетание на способности и качества, което му дава съответното превъзходство. Ще си позволя да изброя няколко най-важни неща, които са налични при него.
Най-напред оня, който има призванието да бъде истински политик, се познава по това, че в личният си живот вече е постигнал нещо наистина значимо. Примерно се е доказал в своето дело, в професията си, постигнал е успех, да речем богатство (ако е бизнесмен или адвокат), написал е хубави, мъдри книги, създал е добро семейство, доказал е, че умее да възпитава децата си - или дори, представяте ли си, да управлява жена си. Който не умее да урежда своя частен живот едва ли има право да претендира че може да урежда общия живот, т.е. да участва в политиката. Казахме вече, че той има нужната сила на мисълта, благодарение на което успява да осмисля най-сложни реалности, каквито са реалностите, възникващи около управлението на държавата. Ясно е, че безценно качество на добрия, свестния политик е това, че умее да взема разумни решения, той има нужната за това решимост, силната воля е качество на истинските политици. По тази причина такива личности (пропуснах да подчертая отново, че силният политик е такъв защото като личност е силен, т.е. изявява се пълноценно. Добрият политик е добър оратор, успява да каже с малко думи онова, което е истински важното. И успява да намира най-въздействащите, най-убедителните думи. Това е истинско изкуство. За него се иска талант. Виждате, че се иска съчетание на много и то доста важни качества. Добрият политик е изключително добър във воденето на разгорещени дебати по най-сложни въпроси и при това да побеждава в тях със силата на красноречието и убедителността си. Той умее ефективно да води преговори и да ги накланя към постигането на взаимно изгодни и разумни споразумения. Пак способността за убеждаване тук е решаваща. Затова е съвсем логично да си поставим и въпроса
21.) Силата на духа ли ни прави убедителни?
Да. Това нещо, наречено сила на духа, е причина за истинската, автентичната убедителност. Разбира се, важно е доколко аудиторията е предразположена да оцени, да се остави да бъде повлияна от тази сила. Ето защо за да тръгнат страните по пътя на просперитета трябва преди това да са тръгнали по пътя на духовното въздигане, на просвещението, на пробуждането на духовните сили на отделния индивид. А това последното може да се осъществи не иначе, а само чрез личностно центрирано обучение и образование (както съм го нарекъл в други мои книги), другояче казано - най-вече чрез смислени занимания с философия. Знаем, че политиците или водачите на народа са негова еманация, те са олицетворение (порсонификация) на неговата същност, на същността на неговото духовно и културно ниво. Ако политиците ни не струват, значи има нещо дълбоко сгрешено в начина, по който образоваме младите - или не ги образоваме (аз наричам "образованието" у нас "НЕобразование", иначе казано, то е менте-"образование", то е само имитация на образование. В резултат няма защо да се чудим, че простащината (и малоумието, и глупостта, и арогантността, и аморализмът, и безчовечността!) се вихрят до такава степен в тъй приказната страна Мутроландия, че тя с право може да бъде наречена също така ПРОСТАКОЛАНДИЯ. Съгласни ли сме поне в тази област, именно разбирането на политиката, да извървим един макар нелек път на духовно оприобщаване към ония истини, без които не може да се живее?
22.) Как да стана добър гражданин?
Ето този въпрос има особено възлово значение, на него трябва първом да си отговори всеки един от нас. Добър гражданин се става само ако имаш основата, а именно вече да си станал пълноценно живееща, иначе казано - не само разбираща свободата личност, но и личност, ползваща се от нейните блага. Само на тази твърда основа човек може да изгради у себе си както едно подобаващо съзнание, оплодено от жизнени, от жизнеспособни духовни ценности, но най-вече и тъй потребното ни непосредствено практическо поведение, отличаващо добрия гражданин от малодушния наивник, очакващ нещата да стават някак без неговото участие. Истински свободният, действително свободният човек отдавна знае, че нещата няма как да стават без нашето активно участие, те просто трябва да бъдат правени от нас. Това важи както за личния, така и за общностния, за политическия живот моя град, в моята страна. Най-просперирали са именно държавите и страните, в които колкото се може повече граждани знаят всичко това и го правят, то е станало техен начин на живот. Швейцария е пример за това, можем да изброяваме още много западни страни, но за да не изпусна някоя, ще се задоволим само със споменаване на наименованието на само една.
23.) Трябва ли да изхвърлим на боклука "цялата политическа класа"?
Спекулации в тази посока колкото щеш. Примерно много често у нас се поставя въпроса за естеството на “дясното” и на “десницата”, твърди се, че те били “неизявени" и дори "неидентифицирани”. Спорим за това дали дясното изобщо има почва у нас, на кои социални слоеве то се опира, каква ще е неговата перспектива и т.н. В тези разговори много анализатори твърдят, че “дясно” и “десница” в автентичния смисъл у нас “нямало”, че тия, които уж били “десни”, си били най-чиста проба “неосъзнати леви”. И други такива твърдения могат да се чуят, но проблемът е че самите разговарящи едва ли осъзнават каква е същината на дясното като философия и дори, бих казал, като личностен жизнен и екзистенциален космос. Все по-необходим става непредубедения разговор за “дясното”, който да внесе яснота и категорично да открои същностните измерения на стоящата зад него политическа философия. Неяснотата, неизявеността и аморфността на понятията, употребявани в политическите анализи, все повече засилва нихилистичното убеждение, че между партиите няма “никакви разлики”, т.е. “те все едно и също обещават” и по един и същ начин “забравят" и "не изпълняват обещаното”. Ето че се появиха и “народни трибуни” със съзнанието на мисионери, които съблазняват разочарования избирател с яростни закани “да изметат” и “изхвърлят на боклука” цялата политическа класа като ненужна, а пък себе си без свян обявяват за "оправячи", за “спасители" на нацията и на изстрадалото човечество. Оказва се, че от позицията на това безпардонно говорене, което не търпи друго мнение, нашенските доморасли “народни трибуни” слагат себе си един вид даже извън “политическото”: те не били политици, а само “най-искрено” милеели за “народното благо”. Докато “разкапалата се от разврат” политическа класа, състояща се от “предатели, разбойници и народни угнетители” мислела само за себе си и т.н. Подобни спекулации нямаше да имат почва ако интелектуалците, журналистите, политолозите и т.н. свободни медии изпълняваха най-отговорно своята задача да проясняват действителната същност на политическия живот, да описват ония многолики ценности и цели, които неизбежно лежат в основата на партийните борби и им придават съответните принципни различия. Защото ако наистина нямаше разлика между дясното и лявото, ако всички партии и политици бяха “все едни и същи и еднакви”, то това обезсмисля не само политическия живот, но и самата демокрация, а това вече е опасно. Тогава демокрацията би се превърнала в “ненужен лукс”, който просто трябва да бъде изхвърлен от самообявилите се за “спасители на нацията” персони с пожарникарско-паникьорски и с дучевско-мутренски манталитет – и при това с колосално кухо самочувствие, надуто като балон от продажните медии.
Общо взето в широкото съзнание и в средите на т.н. “политически елит” (главни играчи сред който са тъкмо добре възпитаните в догмите на марксизма доказано лъжливи субекти като Първанов, Б.Борисов и Доган) са живи дълбоко вкоренени предубеждения от рода на това, че "десните” са "богатите", а “левите" пък, видите ли, са "бедните" и "неоправданите”. По тази причина обремененото от предразсъдъци съзнание не може да проумее факти като този например: защо поддръжници на десните формации у нас (СДС, а сега ДСБ) са не “богатите”, не представителите на нашата мафиотско-комунистическа “буржоазия”, а тъкмо “бедните” и “неоправданите”(а пък тези последните, “добре се знае”, били, видите ли, “чисто ляв електорат”)? Явно се налага безапелационно вникване в същността на дясното не просто като политическа нагласа, но и като мироглед, като съзнание и като цялост от ценности. Иска се да разберем какви са и как мислят онези хора, които през всичките тези години на мъчителен преход и на жестоко противостоене на дясното и лявото не изневериха на каузата и идеята за свобода и демокрация – и никога няма да се откажат от тях. Съвсем скоро ще разберете в какъв смисъл богатите са десните, а левите - бедните, но особено важно е да се вникне в това за какво именно богатство и за каква именно бедност става тук дума.
Първо, за дясно мислещите индивидът с неговата свобода е истински значимото. Индивидът предхожда абстрактния социум – и затова ефективна е политиката, определяна от доверие към способностите на индивидите да се справят сами, да проявяват инициатива и без ръководство отгоре да „правят“ живота си. Следователно дясната политика не пречи за разгръщането на индивидуалната свободна инициатива и на предприемчивостта, напротив, най-целеустремено ги насърчава и стимулира.
Второ, индивидите са раз-личности, те са различни, което е жизнена неизбежност, получаваща свой най-значим израз в „различието в собствеността“ (Хайек). Дясната политика и управление затова правят необходимото за растеж на индивидуалната собственост въз основа на реалния принос на отделния индивид: никой не може да се облагодетелствува незаконно, за „чужда сметка“, т.е. извън или покрай валидните за всички правила (законите).
Трето, държавата по
възможност не трябва да се меси с бюрократичната си машина в ред жизнено важни
сфери на съществуването – икономика, търговия, услуги и др., в които
спонтанната активност на индивидите е по-продуктивна. Затова ролята на
държавата се свежда до установяването на “правила на играта”, дотолкова общи,
че да оставят място за свободата и инициативата на индивидите. Оказва се, че
дясната политика се грижи за осигуряването на потребните условия и гаранции за
успех на индивидите, които, изхождайки от свободата и ползвайки се от
предимствата на собствеността, могат да постигнат много повече от „дирижирания
живот“, при който държавата пряко се меси в техните дела.
Богатството във всеки един
смисъл (личностно, материално-практическо, духовно) е център на дясната
стратегия на живот в общностите: богато и доволно общество може да има само ако
индивидите бъдат оставени на самите себе си, ако имат законовите условия сами
да постигнат личния си успех, разчитайки на инициативата си. Богато общество и
богата държава може да има само ако богати и доволни са индивидите, съставящи
това общество. Смята се, че само по този начин може да се освободи човешката
енергия, която е в състояние да твори чудеса – и действително, импулсите към
постижения са безкрайни ако индивидите са почувствали необятните хоризонти на
свободата. Дясната политическа философия разчита и залага на здравия
индивидуализъм, на консерватизма и отхвърля най-решително изкушенията на
колективизма. А този последния насърчава хората да се стремят именно към паразитиране
в безотговорните общности, да очакват наготово получаването на блага, които са
създадени от други – и на които те нямат право.
Накрая, държавата защищава
свободата на индивидите (човешките права), а също и тяхното достойнство. Това
означава, че на основата на натрупания ресурс (благодарение на успеха на
най-активните слоеве и чрез ефективна данъчна система) прилага социални
програми за подпомагане на ония индивиди, които не са успели все още да се
интегрират пълноценно в „обществото на благоденствието“ . Това е т.н.
разгърната сфера на чисто социални грижи и дейности, на което дясното
управление най-напред обръща внимание (Аденауер). Дясната социална политика
притежава потребния за това ресурс: чрез гъвкава система на данъчно облагане,
която не потиска излишно най-активните и предприемчиви слоеве (носители на
най-голямата тежест, която обаче трябва да е поносима; в противен случай биха
се убили импулсите за растеж на икономиката!), дясното управление натрупва
нужните за социални грижи средства в достатъчен за тяхната ефективност обем.
Всички тези няколко „кита“ на дясното управление се реализират с нужната
последователност и твърдост, независимо от рисковете, които могат да произлязат
от това, че дясното съзнание в определени страни и периоди не е достатъчно
разпространено или пък развито. Пример за такава автентична дясна политика може
да бъде Германия на Аденауер и Ерхард, също и на Хелмут Кол. Във Великобритания
дясната политика на консервативната партия също многократно е демонстрирала
своята жизненост и ефективност. Да не говорим за САЩ, където и двете основни
партии, сменящи се в управлението, изхождат от все едни и същи по същество
десни ценности, а разликите между тях не са особено значими.
Едно мнозинство у нас обаче
не е изживяло болезнения синдром на предвзетата социалност, която бе насаждана
толкова години в душите: тези хора мърморят, недоволстват от свободата,
оплакват се, чакат държавата “да ги оправи”. Те проклинат демокрацията, която в
техните очи била рушителка на тяхното мизерно щастие. Тези хора не съзнават
унизителната позиция, в която са се поставили сами. От тези хора иде онази
подкрепа, която лявото (БСП) традиционно получава на избори.
Оказа се, че десни са не са “богатите” в един
примитивен смисъл, а богатите в един по-висш, личностен смисъл, богатите като
разбиране на живота, свободата и достойнството. Тук се крие онова личностно
богатство, което е коренът на всяко друго. Десните – това са хората, които
разчитат на себе си и искат да бъдат оставени свободно да работят за успеха си.
Те не чакат и не искат нищо наготово от другите или от държавата. Смятат, че
богато и проспериращо ще стане обществото ни едва когато бъде овладяно от този
дух и от тази самоотверженост на свободния човек. На достойните хора с дясно
мислене и ценности.
(Следва)
И още един хубав текст: Що е дясна политика - и каква е дясната политическа философия?
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар