(Предходните публикации от тази поредица)
13.Нима трябва да вярваме в политическите си идеи?
Във връзка с горното възниква цяла поредица от въпроси, първият от които е записаният в заглавието под № 13. Сами забелязвате, че той употребява тази дума, пише „Вярвам, че демокрацията…” и пр. Вярва също и в свободния пазар. Уместно ли е да се вярва в такива неща като демокрацията и свободния пазар? Или е достатъчно просто да знаеш, че демокрацията, пък и пазарът е нещо добро? Сфера на вярата ли е политиката? И ако е – това добро ли е за нея?
Политиката, първо, е сфера на интереси. (Примерно искат да… забогатеят като се захванат с политика, така са си направили сметката, нима няма и такива?) И на ценности. Даден човек цени, да речем, правдата, истината. Залага на нея, отвращава се от лъжата. Други правят точно обратното. Хора всякакви. Има, казахме, и такива, които мърморят: много моля, не ме занимавайте с политика – не ми губете времето! А сега излиза един човек (когото уважавам!) и заявява: аз вярвам в… демокрацията! Може би просто я обича, а? Заслужава ли си да се вярва в такива неща като демокрация и пр.? Дали пък единствен предмет на вярата не следва да е Бог?
Той вярвал, цитирам, че „демокрацията не е власт на мнозинството, а е власт на справедливия закон”. Може би просто е убеден в това, защо пък да трябва да вярва в него? Убеждение и вяра нали не са едно и също нещо – или бъркам?
Ами ако той всъщност вярва в справедливостта? В справедливостта нима може и трябва да се вярва? Объркана работа се получи. Уверен е, че справедливият закон е нещо страхотно, така ли? Увереност и вяра едно и също нещо ли са?
Ето защо думата „вяра” (една велика дума, прочее!) най-напред трябва да се осмисли в нейната същина. И тогава можем да открием, че тя не трябва да се употребява за щяло и нещяло. Аз тук няма да философствам пълно за това що е вяра (правил съм го на други места, включително имам и цяла книга по този въпрос!), а ще кажа нещичко, което може да ни свърши работа. Вярата е човешка духовна сила, която обединява в едно мисъл (знание) и ценност (чувство) – и при това има безкрайно значимата за нас, човеците, способност да ни подтиква да живеем по подобаващия, достойния начин. Значи нима и политиката е сфера, в която вярата е потребна? Вероятно да. Няма лошо да вярваме в някои „политически неща” като законност, правов ред, справедливост, демокрация и пр. Стига тази наша вяра да е така силна, че да ни подтиква да правим нещо, да работим за възцаряването и на законността, и на правдата, и на справедливостта. Вярата може да вдъхновява и ентусиазира, да активира духа на човека, което е чудесно.
Е, разбира се, има и бесовски „вери”, примерно комунистите много верваха в „светлото комунистическо бъдеще на цялото човечество”, непременно трябва да е цялото, иначе не става. Давате ли си сметка до какви ексцесии и кръвопролития тази тяхна насилствено прилагана на цялото човечество „вяра”. Те, прочее, бяха фанатично вярващи в комунизма. Сиреч, вярваха изцяло безразсъдно.
Затова на мен ми се струва, че в политиката се налага по-скоро да се уповаваме на разума, а не толкова на вярата. Щото вярата, както виждаме, е опасно нещо. Хем е нещо превъзходно добро, хем може да е нещо жестоко и страшно. В политиката има огромна възможност за такива превъплъщения. Малък нюанс се променя и всичко отива по дяволите. Коварно нещо е политиката – и затова още повече се налага разумно да мислим за нея.
14.) Какво представлява идеята?
Няма как, логично стигнахме до този въпрос. За да не стане пълна „каша” в главата ни (щот философите отдавна предупреждават, че каквото е в главата ни, такова е положението и в живота ни!), трябва да се опитаме да подредим на точното място поне най-главните, фундаменталните неща. Стъпим ли на здрави темели, след това няма да ни е толкова трудно.
Идеята по естеството си много прилича на вярата, ала, за щастие, се и различава от нея. Различава се по този пункт, че независимо от това, че и тя обединява и мисъл, и чувство, и практически подтик (да предприемем нещо за да променим нещата било в света около нас, било в нас самите!), при идеята водещото все пак не е чувството, а мисълта (ума, разсъдъка, интелекта, акъла). Всъщност разумът ражда идеите, той е нещо като тяхна „майка”, а идеите са неговите „деца”. Затова по моето базисно разбиране (което го изработих още на младини, в дисертацията си, която за сведение носеше заглавието „Учението за човека и формите на духа”) именно разумът е постижимото единствено от човека (от някои човеци, не, за жалост, от всичките човеци!) органично единство на мисъл (знание), чувство (ценност) и готовност за действие (воля, практическо отношение). Но при разума, за отлика от волята, водещото е все пак, подчертавам изрично това, мисълта. Налага ни се, като човеци, да мислим не как да е, е именно разумно. Философията пък е тази форма на духа, която е способна да помага на човека в тази посока, именно да го обучава да мисли не как да е или както дойде, а непременно разумно – сиреч истински (според истината!). Има и политики (и политици особено!), които, поради антифилософската си настройка залагат на лъжи, те имат страхотни, ала временни успехи (и на тази основа са способни да причинят какви ли не поразии и идиотщини!), но добрата, автентичната, сериозната политика залага на истината – и на разумното. Това правят и ония политици, които не са ментета.
Разбира се, само човек, който е що-годе разумен, може да оцени коя политика и кой политик са разумни, нали така? Щото подобното се привлича от подобно. Простият и лъжлив политик пък бива приет с ръкопляскания тъкмо от простите хорица, които до такава степен са оскотели (умствено, душевно, емоционално и всякак!), че не могат да чатнат, че той друго не прави освен да ги лъже и баламосва. Значи за да направим така, че лъжльовците сред политиците да изгубят почва под краката си трябва да правим нужното разумното да си пробива път в главите на хората, а това може да стане като почнем да ги обучаваме да мислят по-истински. Тази е една от задачите на добрия политик: той успява със силата на мисълта и на духа си така да повлияе на човешката маса (или на матрьялът, по думите на Тодор Живков и Боко Борисов, оскотял от тъпотия и затънал в какви ли не глупости и щуротии!), че почва да ги заразява с разумност, просветлявайки умовете им, откривайки душите им за и истината, и за доброто, и за справедливото. А долните, подлите, лъжливите и пр. менте-политици друго не правят освен да сеят илюзии и заблуди сред тъпанарите, които се връзват на тъпотиите им.
15.) Защо илюзиите са така вредни?
Да, в политиката илюзията е нещо, което е невероятно вредно. Илюзията ражда заблуди, тя е извор на лъжите на политическите спекуланти и шарлатани. Щот без душата на податливия за лъжи наивник да е овладяна от илюзии той просто няма да вярва на лъжливите приказки на тарикатите, които искат да го яхнат или прецакат. Лъжльовците в политиката на правят друго освен да сеят илюзии в душите на неспособните да мислят. Техните души, на почвата на немисленето (аз го наричам скудоумие, малоумие, тъпотия и пр., както искате го наричайте пък вие!), са неспособни да различават истина от лъжа и затова лъжата лесно бива приемана за „истина”. Това именно е политическият илюзионизъм – „добрите” политически шарлатани са нещо като факири в лъженето, в подмяната на местата на истина и лъжа. (Я го погледнете колко сръчен в това изкуство е нашият велик оправяч Дон Боко Де Ла Банкя, он, милият, е същински факир!) Податливите на лъжи нещастници-наивници всъщност започват сякаш да живеят в някакъв фантастичен свят, нямащ нищо общо с реалния. Да, единствено ясната, богата на смисъл мисъл, иначе казано, разумната мисъл е способна да постигне и дори да покори реалността, която е доста трудна за обхващане, за познание, за възпроизвеждане. Особено пък трудна за постигане и описание с думи е човешката, иначе казано, социалната реалност. Иначе казано, реалността, която е предмет тъкмо на политиката и на политиците.
Сега съзнавате ли колко важно е сами да имате известен разум – с оглед да можете да оцените разумността на думите на истински разумните политици? Сега става ли ви ясно защо тъкмо ментетата, шарлатаните в политиката имат такова голямо надмощие – и често се докопват до властта? Сфащате ли сега защо най-разумните политици, политиците, говорещи най-разумни думи, са общо взето все в малцинство? Дали няма да излезе, че понеже глупаците (и наивниците!) винаги имат потресаващо мнозинство, то в политиката разумността няма особен шанс?! Какво, нима сме обречени да ни управляват вечно най-безскрупулно лъжещите лъжци, шарлатани и тъпанари?! Майчице мила, нима не разбрахте колко е важно да се направи нещо с оглед на това, че мнозинството от хората да почнат да мислят що-годе задоволително, сиреч, в съответствие с разумността – а не да продължават да страдат от тиранията на глупостта?!
16.) Има ли спасение от тиранията на глупостта?
Дали този въпрос не трябва да получи предимство пред останалите, които изобщо не са малко? Да, добре, окей, няма проблеми, но на него ще отговоря следващия път, щото се изморих да пиша (писах тази заран и други неща!)… Хубав ден и бъдете здрави! Приятно мислене ви желая! Как ви звучи това, като подигравка ли? Обичате ли изобщо да мислите – или повече си обичате да тъпеете по цял ден?
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар