Идея и предложение за провеждане на чудесен тест на тема: Българи ли са властващите у нас - или са презрени слуги на поробителката Русия?

ЖАЛОНИТЕ НА ПОРОБИТЕЛИТЕ

В печата, пък и устно, комунистите се стараят с различни доводи да убедят нашата общественост да не се поддава на своите чувства и възмущение и да запази паметниците, построени през времето на комунистическата диктатура. Това е намерението. Доводите са: тяхната голяма естетическа стойност и принос към българското културно богатство. И с това се изчерпва въпросът. Изпускат се съществени проблеми, от които зависи резултатът. Какво увековечават тия монументи? Националното самочувствие и гордост? Първо да помислим за моралното право на защитата и едва тогава за тяхната художествена стойност, ако я имат.

Още с идването си на власт комунистическите лидери побързаха да изявят своята голяма благодарност и още по-голяма сервилност и подмазване на узурпатора за подарената им власт и подкрепа. Варна стана Сталин и улиците по селищата (бяха) прекръщавани с имената на комунисти, българи и руснаци. Това бе на първо време и също недостатъчно. Започна изграждането на паметници по цялата страна, за да се изтъкне и възвеличи „любимата партия” и хората, които я ръководят. И не само българи, но и руснаци, които дори нямат нищо общо с нашия народ и история. Това беше най-важното и належащото за режима. Паметниците на Съветската армия и на съпротивата станаха задължителни за всяко селище. А същите тези лидери с настървение рушаха нашето минало и култура.

Това всеки българин знае и го е изпитал, за да става нужно да се припомня. Със свито от болка сърце гражданите са гледали и понасяли неправдите, нахалството, бруталността и жестокостта на режима и естествено е да ненавиждат техните паметници и идоли на самохвалство и наглост, които се натрапват на всяка крачка, нахалстват и обиждат. И тогава с какво морално право колегията от номенклатурата и техните привърженици защитават своите изградени паметници, с които искаха да утвърдят и напомнят с присъствието си неправдите и униженията, които българският народ трябваше да понася и търпи. И сега нека не се учудваме на комунистическата наглост, у тия другари липсва срам, честолюбие и морал.

А какви са техните измерения за художествените ценности на паметниците и на творбите, изобразени в тях? Званията и наградите са давани по нареждане на номенклатурата, давани по-скоро като заслуги към партията. А техният брой е грамаден и не може да бъде меродавен за преценка. Оценка за художествената стойност на изобразеното по паметниците – и въобще на изобразителните изкуства у нас – трябва да стане макар и в бъдещето, защото не малко неяснота и поквара съществува и в по-далечното минало след освобождението ни от турците.

Дори ако художествените достойнства на творбите по паметниците са много големи, това не е мотив паметникът да остане – да оправдае неговото съществуване и особено сега.

Интересно е да разкажа, макар и сбито, за паметника на Съветската армия в София.

Ръководител беше арх. Данко Митов. Арх. Ив. Васильов даде архитектурата. Тя има своите качества и неудачи: централното тяло е тежко и не се оправдава от реализираната скулптурна група (пеперудката) едно хрумване на Иван Фунев, което голямото партийно жури хареса и наложи. За да има единство в украсата, Борис Ангелушев даде графични наброски – скици, от които скулпторите да се съобразяват и работят.

Мара Георгиева и Васка Емануилова взеха централната, увенчаващата група – покровителството на съветския воин. Иван Лазаров, който впоследствие отпадна и бе заменен от посочения от партията Иван Фунев, взе посрещането на съветските войски. Васил Зидаров получи сцената от военните операции. Петър Дойчинов – организацията в тила. Аз взех „Октомври”.

Предвиждаха се помощници, за да се изпълни срочно. В комунизма всичко се замисля набързо, за да се изпълни срочно. Помощниците бяха току-що завършили студенти по скулптора, от които беше изпълнена възложената работа. Те правеха етюди по натура, каквито са правили в академията, и ги пренасяха в композициите. Фунев, Зидаров и Дойчинов идваха, за да одобрят направеното, без да влаган нищо свое, никакви подобрения и промени. Това беше „социалистическият реализъм”, който се приемаше. Моят „Октомври” беше върнат няколко пъти за поправки като „формализъм”. Не се интересуваха от психология и динамика, искаха подробности и загладена повърхност, детайли, които премахват при отливане на композицията в бронз.

Най-голямата неудача е фигурата на комисаря, вмъкната като идеологическа необходимост и която е катастрофа за устрема, постигнат в раздвижените стойки на действащите лица от антуража. И все пак моята композиция се отделя рязко от останалото.

И тогава къде са творческите ценности и постижения в тоя голям паметник?

И сега редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците – жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и подозрението.

Никой народ няма да позволи и приеме такава гавра – да търпи паметници за възхвала на своите поробители. И никъде по света няма такъв един абсурд, какъвто искат да ни наложат комунистите. Проф. Янчулев е част от българския народ и неговия културен елит, изтребван поголовно, и той не само има правото, но е и задължен да махне тези противни строежи, специално направени, за да утвърдят властта на поробителя, да всяват страх и покорство, без да обръща внимание и държи сметка на крясъците на пребоядисаните комунисти. С непрестанните си саботажи и своето гнусно поведение и лъжи те и сега доказват категорично, че не са българи, нито български поданици.

проф. Любомир Далчев

 

КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Благодаря за напомнянето на това писмо на проф. Далчев, което е добре да бъде прочетено от колкото се може повече хора - понеже ни казва самата истина, и то от човек, който е бил принуден да участва в създаването на Паметника на лъжата и на окупацията, монумента, прославящ тържеството на комунистическата тирания и бесовщина у нас! Този текст трябва да бъде изчетен най-внимателно от сега управляващите, от президент, министър-председател, кметица на София, кмет на Пловдив и пр. - защото, ако те успеят да вникнат в истината, съдържаща се в него, ако успеят да се освободят от заблудите, мисля, че биха могли да вземат това трудно за тях (като комунисти и комуноиди!) решение да бъде премахнат този позорен паметник, този паметник на нашия български позор, щото е срамота вече 30 години да не можем да решим този проблем, именно преместването на въпросния паметник на друго място, в музей на комунистическите абсурди и идиотщини (нима не е пълна идиотщина да наричаш окупаторите "освободители" и да лъжеш, че целият народ им е благодарен за това, че са посекли, че са ликвидирали за десетилетия българската свобода - и българската чест?!) Аз смятам, че това писмо трябва да се изпрати на имейлите на въпросните фигури (ние, от Общността на небезразличните граждани, ще го напишем и изпратим, поемаме тази належаща задача с чиста съвест, с най-добри подбуди!), вземащи решенията у нас, макар че у мен съществува съвсем основателно съмнение дали тези официални лица у нас именно вземат решенията или, особено що се отнася до въпросния МОЧА (Монумент на Окупационната Червена Армия!), решенията се вземат от съвсем друго място, именно от Москва; т.е. възниква съвсем основателното подозрение: ние независима и свободна страна ли сме, или все още сме страна, която е окупирана от Русия - понеже нейни верни мекерета и роби властват у нас?! Ето по този начин ще направим един хубав тест спрямо властващите в момента: те български управници ли са, или са слуги на имперския руски интерес? Да видим дали ще го издържат този хубав, пък макар и толкова прост тест - или ще се самоизобличат като презрени слуги на Русия...

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, изд. A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo