Как презряната русофилско-антибългарска сволоч уби Стефан Стамболов и какво направи на погребението му?

На 18 юли 1895 г., около четири часа сутринта, умира Стефан Стамболов, след като три дни по-рано е посечен зверски в центъра на София. Разказът е на Рихард фон Мах: 

"... опечалените се събраха в траурния дом; салонът, коридорът и приемните стаи бяха препълнени; в трапезарията бе поставен ковчегът със смъртника. Трупът на Стамболов е облечен във фрак, раните по падналата малко назад глава се разпознават, тесни, червени линии по слепите очи, над дясното око, над корена на носа, тесни като ръба на ножа и все пак убийствени.. Изражението на лицето е спокойно и мирно. Ръкавите на фрака покриват краищата на ръцете, обвити в бяла превръзка. Между раменете, отдясно, една икона. Нозете в лачени обуща, обвити с лепта от бял пол. На една маса край трупа стон стъклено блюдо, то съдържа разсечените, обезобразените ръце, които някога направляваха съдбините на България, като стари ръкавици плуваха те в спирта. Мирише на цветя и йодоформ. По ковчега, по масите и столовете венци с ленти, чиито надписи величаят убития като голям патриот, като смел държавник, като основател на българската самостойност. Крале и князе също бяха изпратили знаци на спомен, участие или високо уважение. 

Отвън се е събрала тълпа, повечето простолюдие, което напира към траурната колесница и търси шумни зрелища. Настрани стоят групи в черно; това са делегации от приятелите в провинцията, около 200 души, между тях и селяни с калпаци. Вече е дадена заповед да се изнесе ковчегът и някой пристъпя до бившия министър Греков и му пошепва нещо. Какво е станало? Обадили му, че полицейският комендант подсетил някого да се проверят колелата на колесницата, понеже имало причини да верва, че винтовете са развити! 

Предположението се оказа верно. Колелата на колесницата бидоха завинтени сега и приятелите на Стамболова се разпределиха като стража край колесницата. Трима подполковници, украшение на българската армия, присъствуваха в траурния дом. Когато ковчегът беше изнесен, те поздравиха за последен път своя мъртъв приятел и после се отдалечиха, послушни на заповедта на военния министър Петров, който поради телеграмата на княза беше запретил на офицерите да участвуват в погребението.

Непосредствено след ковчега крачеше Димитър Петков с превързана глава и ръка в превръзка. Той водеше г-жа Стамболова и г-жа Муткурова, сестрата на Стамболова. След тях идваше дипломатическото тяло с изключение на белгийския представител. Зад и край дипломатическите представители крачеха техните гавази с револвери на пояса. Австро-унгарските гавази бяха дори окачили своите винчестерски карабини. С мъка те възпираха човешкия поток, който притискаше ту напред, ту назад. Шествието приличаше на панаирска блъсканица. Бавно се движеше то из праха на улица "Раковски". След 200 крачки колесницата достигна на мястото, гдето Стамболов бе паднал под ударите на ятаганите. Шествието спря, музиката замлъкна. Димитър Петков издигна глас и извика: "Тук е мястото, гдето най-добрият гражданин на България, най-верният слуга на княза падна под ножовете на наемни убийци! Тук, на това свещено място, ще се издига някога паметник, когато признателното потомство ще знае да цени по-добре делата на този велик човек, нежели днешните силни на деня..." "Лъжеш!" - извика ненадейно един силен глас, диви викове се нададоха след тези думи. Една бяла кутия полетя над тълпата. Някой извика: "Динамит!" Настъпи невъобразим шум и луда блъсканица. Млади хора с вдигнати бастуни напираха към ковчега и свитата. Оградите на съседните градини се повалиха и жени, деца и мъже нападаха едни върху други. Няколко души се сборичкаха, нададе се оглушителен рев. Венците биваха изтръгнати от ръцете на ония, които ги носеха, поповете се теглеха за расото и биеха и една сплотена шайка се нахвърля на колесницата, гдето много приятели на Стамболова пазеха стража с револвери в ръце. Дипломатите бяха разпръснати. Имаше опасност от избухване на сеч. Ненадейно се спусна от една съседна уличка половин ескадрон жандармерия в галоп, с изтеглени саби се спусна тя към тълпата, която избяга в градините от двете страни на улицата. Жандармите достигнаха до колесницата, тук стоеше Петков, държейки под ръка двете госпожи, те бяха обърнали равнодушно гръб на случката. Жандармите образуваха по една верига от двете страни на шествието, между тях се събраха отново неколцина (свещеници, музиканти, носачи на венци, неколцина дипломати и консули и малка част от опечаленити). Ръководителите на смута имаха намерение да произведат впечатлението, като че убийството е било дело на народно отмъщение и като че гневът срещу Стамболова е тъй силен и тъй всеобщ, щото никое правителство не би могло да го запре. 

Тук-таме, но рядко, посрещана с присмех, процесията наближи катедралата. Вместо камбанен звън, какъвто не се чу от черквата, се раздаде дрезгава музика от няколко млади шайкаджии, които надуваха инструменти. Въжетата на камбаните бяха изрязани, въоръжени с револвери хора попречиха да се заменят с нови. Полицията присъствуваше, но бездействуваше. По пътя за гробищата трябваше да се мине покрай хотела на братя Иванови; оттам се чу ненадейно е странен шум. "Убийците, убийците!" - чуха се викове. Силна група шайкаджии се спуснаха с тояги към погребалната колесница и завързаха бой със свитата, венците бяха смъкнати от колата, опечалените - разгонени. Най-сетне се яви полицията и от крайна нужда възстанови реда. Числото на опечалените се намали още повече.

Отдалеч още се виждаше на гробищата голяма навалица. Там се служеше панихида на гробовете на Паница и на екзекутираните преди три години съзаклятници Карагюлев, Миларов, Георгиев и Попов. Едва шествието бе влязло в гробищата и тълпата го посрещна с викове. Едно малко отделение конница от Първи кавалерийски полк пристигна и отвори път за шествието, тълпата се оттегли към гробовете на съзаклятниците, гдето се държаха речи против Стамболов и княза. Когато трябваше да се спусне ковчегът в гроба, тълпата потегли отново насам с издигнати червени знамена и заглушавайки тържеството с дивашки викове. Няколко хлапаци си пробиха път през конницата и почнаха да ругаят току под ушите на нещастната вдовица. Най-сетне ковчегът беше спуснат в гроба, който най-напред се зазида и после запълни с пръст. Отстрани и наблизо хлапаците демонстранти си подаваха шишета с ракия и още ненапуснали последните опечалени гробищата, те се хванаха на хоро около гроба като диваци около кладата. Докато качваха г-жа Стамболова на файтона, няколко хлапаци омърсиха гроба по най-безсрамен начин, изричайки проклятия. 

Така беше погребан Стефан Стамболов."

ДОБАВКА:

На 15 юли 1895 г. Стефан Стамболов е посечен в центъра на София

Атентатът срещу Стефан Стамболов шокира чуждия печат 

Убийството на Стефан Стамболов е атентат, извършен на 15 юли (3 юли стар стил) 1895 г. в София. Няколко дни по-късно умира една от знаковите фигури на Царство България. 

Нападението е извършено с негласната подкрепа на правителството на Народната партия и на княз Фердинанд I от група проруски ориентирани българи, начело с Наум Тюфекчиев, извършили няколко терористични акта през предходните години. Самото убийство е извършено вечерта на 15 юли. Към 19:50 часа Стамболов излиза от Юнион клуб и се качва на файтон, заедно със своя приятел и политически съратник Димитър Петков и с личния си телохранител Гунчо. Файтонджията Мирчо Ацов е замесен в заговора и специално изчаква пред клуба. Малко след потеглянето пред файтона се появяват Боне Георгиев и Халю, а малко след това и Талю, като Георгиев стреля по файтона, а Халю изважда ятаган и бързо се насочва към него. 

Файтонджията спира файтона, а полицаите, разположени пред Юнион клуб, бързо се отдалечават от мястото. Стамболов скача от файтона, след което Мирчо Ацов потегля, откарвайки Димитър Петков и телохранителя в съседната улица „Стефан Караджа“. Стамболов побягва по „Раковска“ обратно към Юнион клуб, но Халю го настига. Когато прави опит да стреля по нападателя си, той посича ръката му, след което го събаря на земята и заедно с другите нападатели започват да го удрят по главата, тъй като знаят, че Стамболов обикновено излиза с предпазна ризница под дрехите си. Когато Гунчо и Димитър Петков се връщат на „Раковска“ нападателите се разбягват. Гунчо започва да гони Халю, като го ранява с пистолета си във врата, но е задържан от двама полицаи, които помагат на атентатора да избяга. Халю и Талю побягват по улиците на югоизток и изчезват в Перловец, а Боне Георгиев се оттегля с файтона на Мирчо Ацов. 

Междувременно Димитър Петков откарва Стамболов с файтон в дома му. Цялото лице на Стамболов е насечено, двете му ръце са почти напълно отсечени, а дясното му око е извадено. Въпреки това той е в съзнание и обвинява за атентата Халю, Наум Тюфекчиев и княз Фердинанд. Раните са тежки, а състоянието му допълнително се влошава от диабета. След леко подобрение на 16 юли, Стефан Стамболов умира в 3:35 часа на 18 юли 1895 г. 

Улица „Раковски“ и улица „Стефан Караджа“ – мястото на покушението.

В периода 1887-1894 г. Стефан Стамболов е министър-председател на България, като извежда страната от тежка конституционна криза, утвърждавайки новия княз Фердинанд. Управлението му е съпътствано от множество опити за насилствена смяна на властта, организирани от различни групи, свързани с Русия, която отказва да признае легитимността на правителството и княза. 

След отстраняването на Стамболов от правителството княз Фердинанд и новото правителство на Константин Стоилов продължават да се опасяват от влиянието му и търсят начини за неговото компрометиране, припомня в блога си Дани Иванов. На 24 август 1894 г. той е арестуван за кратко заради критики към княза в интервю за германски вестник, а след освобождаването му е замерван с камъни на улицата от привърженици на правителството. Военният министър Рачо Петров организира разследване, опитващо се да докаже, че Стамболов е организирал атентата срещу самия себе си през 1891 г., при който загива финансовият министър Христо Белчев. След като следствието не открива доказателства за това, то е прекратено в края на годината. 

„Убийството на Христо Белчев в присъствието на Стефан Стамболов“ – корица на френското издание „Le petit journal“.

Малко по-късно е съставена парламентарна анкетна комисия, оглавявана от Димитър Моллов и включваща други видни противници на Стамболов, която се опитва да докаже престъпна дейност на членове на предходното правителство, но също не постига успех. 

Атентатът срещу Стефан Стамболов шокира чуждия печат, особено в немскоезичните страни, къде се появяват коментари, свързващи убийството с княза и правителството. В същото време още в деня след нападението българската делегация, намираща се в Санкт Петербург и поставяща си за цел признаването на княза от Русия, получава покана за дълго отлаганата аудиенция при император Николай II.

(На 16 март 1895 г. Стефан Стамболов ще напише на Рихард фон Мах прочутото си откровение „Кроежът по моето убивание“, в което ще посочи и намеренията на Наум Тюфекчиев и Григор Начович, и дори имената на убийците си.)

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, изд. A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo