Тия дни ме поканиха в едно училище за т.н. "събеседване" или "интервю". Знаете, че съм безработен учител по философия, ето, минаха вече пет години от последното ми опраскване-уволнение от бдителни властващи мутро-гербовашки калинки в образУванието - изгониха ме от училище защото, моля ви се, съм бил развращавал младите като съм ги учил да мислят самостоятелно и свободно. За това мое непростимо престъпление имам честта да съм остракиран от тъй бляскавото образУвание на тъй приказната страна Мутроландия - и съм официално провъзгласен за учител-еретик, дисидент и също така за най-зъл "народен враг". С оглед да подразня завистниците ще кажа и това, че аз съм щастливецът сред философите, който има честта да го споходи участта на великия Сократ, един истински философ; е, засега само не са ме убили, но има време да ме наградят и с тази толкова голяма чест.
Но да се опитам да бъда по-кратък - щото ми предстои нелека задача: да ви представя цялата неописуема сюрреалистична идиотщина на т.н. "процедура по избор на учител", което нашите директори и директорки на училища са съчинили. Наистина е нужно перото на Шекспир, Омир, Кафка и Достоевски едновременно за да може някой лекичко да изобрази тез невероятно мощни протуберански на мутро-мафиото-педагогиката, която се е настанила в наште училища, в училищата, в които учат вашите деца и внуци, драги ми тъй спокойно предъвкващи вечерята или закуската си обитатели на същата тази тъй приказна страна Мутроландия. И тъй, до какви апотеози е стигнала нашенската мутро-педагогика.
Ще опитам да представя въпросната гротескова картинка, въпреки че, предупреждавам ви, немам нужните творчески сили за да изпълня неизпълнимата по принцип задача; съвсем не съм самонадеян за да се мисля, че имам способностите на Омир, Шекспир, Кафка и Достоевски едновременно. Но какво да правя, с немощното си перо ще се опитам нещичко все пак да ви разкажа.
Първо, представете си жалките треперещи фигури на кандидат-учителите. Те обикновено са 7-8 човека, на различни възрасти, има и млади, и на по-зряла възраст, такива като мен аутсайдери, които тъй величавата система е изплюла. Щото главната цел на всеки учител е да се навре на "постоянно място" като учител в некоя училищна мафия и след това да пази с нокти и зъби туй топличко местенце. Е, ще го опази само ако умее да се подмазва така хубаво на г-н или г-жа директорката, че той или тя така да те обикне, че да не може да си представи живота без твоята незаменима компания. Затова не се чудете защо сутрин пред кабинетите на директорите може да се види цяла опашка от бодри подлизурковци, които са се наредили, за да кажат мило "Добро утро!" на г-н или г-жа директорката, да му се поклонят, да му съобщят колко приятно му или й ухае парфюмът, да попита откъде си го е купил, от Париж ли или от Фанкфурт на Майната си, да й или му пожелае хубав ден, да ме целуне ръка, да му се поклони несколька раз и так далее. Както и да е, да си опазят постоянните учителски места колегите умеят, те са истински виртуози в постигането на тази тъй велика цел: да оцелеят на постоянното си место до пенсиониране, с оглед да вземат тъй сърдечно копняните 15 заплати, за какво друго да копнеят в тез тежки времена ако не за заплатите и паричките?! Спирам, че май прекалих тука, аз като философ се опитвам да загатна същината на цялата работа, пък вий за останалото си се досещайте сами.
И тъй, като отидох в съответното школо, във фоайето пред директорския кабинет заварих една групичка от усърдно треперещи колеги-философи, с някои се познаваме, други пък не ги бях виждал изобщо; мен напоследък съвсем рядко ме удостояват дори с тази тъй голяма чест да ме допуснат до "събеседване", явно директорите (до които, разбира се, няма как да не е достигнала моята слава на учител-скандалист, които при това има наглостта да задава неприятни въпроси; ако пък не е достигнала до някой селски директор тази моя слава, то аз самият път съм му разказал достатъчно пълно за своята личност в самите документи, които представям, т.е. така съм се представил, че той е започнал да трепери от възмущение спрямо наглеца, която се е осмелил даже да си помисли да кандидидатства в "НЕГОВОТО", пардон, в "МОЕТО" училище, погледнато от негова гледна точка де, която е меродавна във всички случаи!). И тъй, колегите-кандидати примерно си трепереха пред кабинета на директора-самодържец, феодал и мутра (ако е директорка, превърнете сами в женски род тез думички, че аз сега не мога всичко сам да направя), сред кандидатите имаше една-две три кандидатки или кандидати, които бяха сякаш по-спокойни и дори не трепереха, с което показваха, че са с достатъчно стабилни връзки, цялата работа е да се разбере чии връзки са най-яки, чии протекции са най-големи, здрави или не знам как да ги нарека още. Немащите връзки обаче си трепереха яката и се стараеха да изрепетират възможно най-нещастната физиономия, с оглед евентуално директорът да се трогне и току-виж да стане чудото, а именно да им даде учителското място (перспектива малко вероятна или напълно мижава - предвид това, че тия места се печелят, естествено, винаги и само от кандидата с най-яките връзки!). Аз седнах сред групата, състояща се от трепековци и от ухилени връзкари, съвсем спокоен и дори усмихнат при сюрреалистичната гледка, открила се пред мен, което накара и треперковците, и връзкарите да ме изгледат с погледи, изпълнени с възможно най-голямото презрение, което изобщо е възможно да изобразят. Малеее, както съм подкарал това описание явно никога нема да стигна до най-вълнуващите сценки, майчице, какво да правя, дали да не престана да пиша и да направя клип - щото ми е писнало да описвам тия неща с думи?!
Ще продължа, да видим докъде ще я докарам. Както и да е, като публиката потрепера порядъчно, в един момент при нас дойде внушителната фигура на възедрата, добре охранена директорка, което накара публиката да онемее от страхопочитание, имам чувството, че всички до един с изключение на мен (аз имам богато продуктивно и творческо въображение донякъде, така да се каже!) се пльоснаха ничком на земята и почнаха, подобно на червеи, да се гърчат от демонстрирането на верноподанически чувства. Директорката пък си накриви короната, обсипана с диаманти и изкована от чисто злато, изобрази на лицето размисъл, щото се мъчеше да си спомни кой ли е кандидатът с най-яките протекции, когото непременно требе да назначи, не можа да го открие (може пък и да не е благоволил да дойде - щом връзките му са така яки защо ли пък да идва за да гледа този маскрад?!), вдигна цярствената си ръка, обсипана със златни пръстени и произнесе следната вълнуваща реч:
- Мили колеги, добре дошли в моето тъй демократично училище (като рече това директорката, кой знае защо, ме погледна с убийствено презрителен поглед!), в което днес ще проведа най-демократичното събеседване, в което някога сте участвали; щото аз, за разлика от някои други, съм истинска демократка - и нищичко не правя без да спазвам всички до един закони в нашето тъй бляскаво устроено образУвание. И тъй, пожелавам успех на всички до един балъци, които сте се явили да участвате в ръководения от мен цирк! (Последното изречение тя, естествено, не го произнесе с думи, но всички ние го прочетохме ясно изобразено на изпълненото с пълно презрение нейно едро лице!)
Директорката понечи да влезе в кабинета си като преди това посочи "комисията", състояща се от щастливи притежателки на постоянни учителски места, т.е. състояща се от примерно и дори образцови подлизурки на директорката, но в този момент, о, богове, се чу противният глас на моя милост, който рече:
- Уважаема госпожо директор, толкова съм щастлив, че най-сетне съм попаднал в училище, в което така високо се цени демокрацията! Бихте ли имала добрината да ни разкажете в какво по-точно ще се изрази вашият тъй демократичен подход в избора на учител по философия?
Втрещена от изненада, директорката обаче се овладя, успя за миг да понамали буйната червенина, що изби на лицето й, почеса се по главата и изрече:
- При нас всичко е демократично, всичко! Комисията по избора, която ще разговаря с вас, е напълно независима дори и от мен и аз ще назнача този от вас, когото комисията ми предложи. Всичко е законно, щото ние обичаме законите. Нема наши и ваши кандидати при мен, не, аз съм върла противничка на връзкарството! Да живей българската демокрация! Ура, другарки и другари! Слава на г-н Министъра! Майка България нази сега гледа!
Потресен от партиотично-демократичния плам на тази директорка, аз тогава набрах кураж и изрекох ето тези кощунствени думи:
- Браво, браво! Щом е така, имам две предложения за внасяне на иновативни моменти във вашата, както разбирам, утвърдена демократична процедура. Вие, г-жо директор, обичате ли новаторството?
Директорката за кратко почна да трепери от гняв, но се овладя понеже се усети, че щом е толкова демократична явно требе да слуша и гласа на идиоти сред народа кат моя милост. Тя се ухили лицемерно и, потискайки яростта си, рече:
- Естествено че съм иновативна, естествено че обичам новатроството, аз да не съм някаква си там буржоазна консерваторка? Мен не можете да подхлъзнете, софисте! Да, колега, макар че сте софист, кажете, интересно ми ще е да чуя какво имате предвид. Щот съм демократка, давам ви думата.
Обнадежден от започналото и очертаващо се да бъде превъзходно шоу, аз взех думата и произнесох следната реч:
- Предлагам събеседването да протече под формата на демократичен дебат, в който едновременно да участваме всички ние. Ще обсъдим истински важните въпроси в една свободна дискусия. Така всички ще установим кой от кандидатите заслужава да бъде назначен за учител - понеже се е изявил като най-добър полемист, понеже е давал най-солидните аргументи, понеже е показал най-новаторския си подход, понеже всички сме разбрали и сме се убедили, че той именно ще бъде най-полезен на учениците. Това ми е първото предложение.
Докато ме слушаше, в един момент лицето на директорката предоби такъв страдалчески израз, че всички ние си помислихме, че в този момент тя най-вероятно е усетила, че ведно със сутрешното си кафе най-вероятно е изпила някакво... жабче, което сега е почнало да се катери по хранопровода й, забивайки безжалостно ноктите си във въпросната тръба. Другарката директорка почна да се гърчи от болка, но се овладя, кимна ми да продължа, от което аз незабавно се възползвах и рекох:
- А второто ми предложение е още по-добро. Да изчакаме да дойде първия учебен ден, да се явим тогава всички ние пред отделните класове, да поговорим с тях, може едновременно, може и поотделно да се явим, да обявим на учениците какъв ще ни е подходът, а след това на учениците нека да се даде бюлетина и всеки от тях да избере онзи от нас, който смята за учителя по философия, който или когото иска да има. И така самите ученици ще решат кой да им е учителят по философия. Какво по-хубаво от пряката демокрация, уважаема госпожо директор, нали така?! Ето, скоро ще избираме депутати за Парламента, нима не е правилно и учениците да избират сами учителите си?
Какво стана в следващия момент и как приключи туй знаменателно "събеседване" ще ви разкажа следващия път, а сега чао, нямам време, тръгвам за работа, закъснявам. Аз, знайно е, работя като ношен пазач за минималната заплата и така се увлякох да философствам, че за малко щях да закъснея.
Приятна вечер ви желая! Скоро ще си довърша разказа. Самата истина ви казвам, нищичко не си измислям. Нема да се лъжем сега я: животът у нас е така вълнуващ и дори прекрасен, че не ни се налага с нищичко да го доукрасяваме!
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
8 коментара:
Както ви писах и преди, не ще работите пак в училище.
Нищо чудно, че глупостите, които сте изпелтечили пред директорката и останалите кандидати, не са имали за резултат назначаването ви на тъй лелеявата от вас уютна държавна службица.
И защо смятате тъй, другарко? :-) Щот не съм мижитурка ли? :-)
Кое по-точно от казаното от мен е глупост, другарко?
Избирането на учители от учници е класическа дебилност.
Какво е дебилното в това учениците да си избират учителя ма, другарко? На Вас лично ако Ви се струва такова то не значи, че наистина е такова. Не е ли по-голяма дебилност директорът вместо тях да избира учителя им?
Не. Така е несравнимо по-разумно. Учениците нищо не разбират. Те са морски свинчета.
Говорите глупости другарко. Учениците всичко разбират, а директорките нищо не разбират. Как ако учениците нищо не разбират един ден ще станат личности и граждани? Не привикнат ли към свободата, тогава от тях нищо няма да стане.
Публикуване на коментар