Отчаян апел към българските учители: приятели, нямаме право да бягаме от дълга си!

Този министър и това правителство се подиграха с учителите – и с това показаха на цялата нация, че образованието на младите, а пък и разпространението на някакви духовни ценности в обществото е тяхна последна грижа. Едно такова престъпно безхаберие е непростимо и наш дълг – дълг на българския учител! – е да им покажем, че така не може да продължава повече. Натискът срещу правителството трябва да се засили, като тук залогът е бъдещето на цялата нация. В авангарда на тази борба по начало стои духовният елит на нацията, а такъв елит сме ние, учителите. Няма кой друг да направи това, за което призваните сме ние.

Стачката завърши, както и всяко друго надигане на българския дух, с предателство и с опозоряване. Споразумение със стачкуващите учители правителството не счете за нужно да подпише, което означава, че нашите управници ни презират. За да докажат това, те се погавриха с нас още веднъж като най-нагло прахосаха за каквото им скимне милиард и половина от бюджетния излишък, ала за образованието не дадоха и стотинка. А по време на стачката твърдяха, че ако се посегне на излишъка, ще настъпи кррах, апокалипсис и хиперинфлация. В новия бюджет, както сега разбираме, за образование са заложени крайно недостатъчни средства, които по общини и училища няма да стигнат дори и само за заплати, и то само до средата на годината. Министърът се провикна, че повишение на заплатите на учителите в 2008 година ще има само там, където се намерят средства. Не се посвени да каже, че на който не му харесва да е учител, да се спасява където иска. Това вече е нагло.

А какво правим в това време ние, учителите? Съзнаваме ли докъде ще ни доведе нашето малодушно мълчание след стачката? Даваме ли си сметка, че ако правителството успее да ни опозори в очите на общественото мнение, то с тование губим даже и високото си морално право да бъдем наставници на младежта?! Нима не се разбира, че наш дълг е да бъдем на ниво и да даваме докрай нравствен пример на цялата нация?!

С нас се подиграват, ние мълчим. Нас ни насилват, издевателстват се с нашето достойнство, ние кротуваме. Цялото загубено за учебния процес време ни принудиха да го компенсираме, и ние склонихме: без да се смущаваме, че от това неминуемо ще пострада качеството на учебния процес. А пък негативите ще паднат не върху управниците, а ще тежат на съвестта на учителите. Защо позволяваме жертвено агне и потърпевши да са нашите ученици?! Нима имаме право, след като образователната система не им осигури нормални условия за обучение, да пишем срочни оценки без реално покритие зад тях?! Как така?! Ами това означава, че ние сами се опозоряваме – как след това ще изискваме уважение от страна на обществото?!

Правителството цели точно това: да дискредитира учителството, да съсипе неговия морален авторитет, да ни принуди да се откажем от всякаква чест и всякакво достойнство. Правителството иска отново да ни направи безкрайно унижени и… послушни! Трябва да се противопоставим на тази гибелна стратегия. Ние, като духовни водачи на нацията, сме длъжни да се противопоставим с цялата решителност на ускорената путинизация на нашата страна. Ако не го направим, ще докажем, че си заслужаваме участта.

Призовавам българското учителство, което е на път да застане на колене и да проси милост от управниците, да се изправи на крака и да продължи благородната си борба. В какви конкретни форми ще се изрази тази борба подлежи на обсъждане. Като начало може би трябва да се започне с протестна акция, изразяваща се в това да откажем да напишем оценки за първия учебен срок. Като заявим ясно своите претенции към управляващите. Ако правителството не ги изпълни в определения срок, ако примерно то не пожелае да поеме конкретни ангажименти за растеж на заплатите в сектор образование през 2008 година, то тогава да заявим, че няма изобщо да завършим учебната година. Това се казва сега, в януари, а не през юли, когато вече ще сме се прецакали сами, а Станишев пак мило ще ни се усмихва подобно на триумфатор. Отново трябва най-настойчиво и категорично да се иска оставката на образователния министър: този човек ако имаше капчица достойнство отдавна да си беше подал сам оставката. Безсрамници като него чакат властта да бъде изтръгната от пръстите им насила. Ако продължават така, да им покажем, че и това може да се случи.

Длъжни сме да апелираме към обществото да ни подкрепи в името на една най-благородна кауза: бъдещето на нацията. В името на такава висока цел няма непозволени средства. Агонията на образователната система трябва спре и призвани да направим това сме ние, учителите. Ако покажем още един път смелост, обществото този път ще ни подкрепи. Ако продължим позорната си капитулация, гражданството с право ще ни презре. Една нация с презирана малодушна интелигенция наистина няма никакво бъдеще.

Учителите нямат водачи, првителството успя да обезглави стачката, като най-вероятно купи синдикалните лидери. Тяхната капитулация в най-решаващия момент иначе не може да се асимилира и проумее: те не са чак такива глупаци. Но всичко е възможно: ако правителството не ги е купило, явно са направили това предателство просто от вродената си глупост и низост. Но най-вероятно са ги купили. На такива не можем да имаме никакво доверие.

В тази ситуация ни остава да прибегнем до отчаяни действия. Ако тук-там в някои училища учителите се освестят и размърдат, то това ще е знак и призив към останалите. Дори само едно училище да започне да протестира, това ще бъде отчаян призив към колегията да спре гибелното малодушие от последните месеци, което не вещае нищо добро. Ние, учителите, сме обречени да работим и живеем единствено от едно най-чисто съзнание за дълг. Ако пристъпим дълга и мисията си, вече нямаме право да се наричаме учители.

Моят призив е да започнем общи действия, за да постигнем реванш и да спасим българското образование. Дошъл е моментът да спасяваме българското образование от българските управници. Такова нагло и злотворно отношение на властта към образованието не е имало и през най-безпросветните дни на турското робство. Ахмед Доган надмина по безпощадност Ахмед Ага Барутанлията.

Битката за достойнство на нацията едва тепърва започва. Начело на тази свещена борба трябва да застане българският учител – единствената институция у нас, която все още не е дискредитирана окончателно в един нравствен смисъл. Да, да си български учител днес, в условията на всеобщ морален упадък, означава да си институция. Нравствена и духовна институция! Ще спасяваме не себе си, а нещо много по-голямо, нещо истински велико. Нямаме право да бягаме от дълга си. Защото българският учител е призван да работи всекидневно за раждането на един свободомислещ, нравствен, достоен, граждански, човешки или, с една дума казано, на един европейски манталитет в живота на поставената днес в такова унизително положение българска нация. Моментът изисква от нас да не изневеряваме даже и с помисъл на своята свещена мисия.

Забележка: този наистина отчаян апел тази сутрин беше изпратен до абсолютно всички български медии - печатни, електронни, всякакви. Това ми отне няколко часа. Сега очаквам с интерес дали ще има поне някаква малка реакция, защото, съгласете се, поставям обществено значим проблем. Реакция, почти съм убеден в това, няма да има никаква. Което пак е нещо, което говори прекалено много. Който умее, ще го разбере...

Добави в Svejo