Феноменът власт: "аристократичното чувство за свобода" (4)

Това е израз на Реймон Арон, с който всичко е казано, казано е онова, което се опитва да поясни цялата моя книга. Става дума не толкова за вроденото, а най-вече за придобитото в живота благородство – думата е прекрасна: благородство, т.е. раждащо блага! – чиято същност е непосилната за другите отдаденост на свободата.

А в душите на такива хора даже думата свобода, всяко нейно произнасяне, предизвиква ентусиазъм, на който вече нищо не може да устои: личността се чувства окрилена от усещането за мисия, свързано с поемането на велики и тежки отговорности. Ала в душите на мнозинството от "другите" произнасянето на думата свобода предизвиква единствено тъпо безразличие!

Неописуемият прилив на сила и енергия у "избраниците на свободата" – аристократите на духа и делото – под действието на субстанцията на човешкото, наречена свобода, е в състояние да твори чудеса: превъзходството е нещо, което не може да се скрие, тук просешката "скромност" е изцяло неуместна.

Затова и онези, които изпитват тих бяс при споменаването на думи като свобода, благородство, аристократичност, доблест, чест и пр., са обречени в съпротивата си, свеждаща се до това да воюват срещу различията, с естественото неравенство, поставящо всеки на мястото му. Зад тях стои разрушителната енергия на непълноценно съществуващите малцинства, на които никога не трябва да се дава простор за разгръщането на тяхната бесовщина, на неукротимата им злоба срещу свободата и свободния живот.

Комунизмът е твърде пресен пример за това докъде може да стигне едно общество, ако в него успеят да узурпират властта не най-добрите – аристократите на свободата – а тъкмо най-лошите, обзетите от дива омраза към нея, овладените от една сляпа мизантропия; този пример точно затова никога не трябва да бъде забравян – за да не се повтори вече.

Отношението към свободата затова е тест за човечност и човешко достойнство, показател за принадлежност към автентично човешкото, богоподобното.

Но и… Сатана не е останал без приятели. В ХХ век те, уви, бяха прекалено много…

(Следва)

Добави в Svejo