Изследването на съзнанието (18.1)

18.ЛЕКЦИЯ ОСЕМНАДЕСЕТА: Човешкото съзнание

18.1.Изследването на съзнанието

Целта на познавателното отношение – с което ще започна своя анализ – е истината, т.е. знанието за това, което е, такова, каквото то е (Хегел). За да достигне до нея душата трябва са извърви нелек път.

Тук ще изследвам душевната способност, наречена съзнание. Приемам, че чрез съ-знанието в по-знанието душата достига до знанието. Неслучайно коренът на тези думи е един и същ: знание. Мисленето, упражняването на ума, разсъдъка, интелекта е само един етап в познанието, много съществен, но не единствен. Преди – или паралелно на него е съзерцанието, възприемането на нещата чрез сетивата, при което ние добиваме информация за тях, необходима на мисленето и явяваща се негов материал. Това разделение на познанието на сетивност и мислене е условно, само за нуждите на анализа.

В действителност познанието е единен поток на съзнанието, който не спира, в който всичко е смесено неразчленимо. Всички актове на съзнанието са спонтанни или целенасочени цялости, чрез които светът се явява за нас самите и чрез които ние се опитваме да вникнем в него, да разгадаем неговата същност. Този жив поток на съзнанието е изключително динамичен и подвижен, ако го спрем – за да можем спокойно и поотделно да “разглеждаме” съставящите го части и процеси – рискуваме да си създадем съвсем невярна представа за него. Защото спирането вече е унищожило динамиката, подвижността. Тогава ние вече ще изследваме друга, изкуствена, мъртва реалност, а не живата реалност на съзнанието в нейната вътрешност, интимност, дълбока сърцевина. Основната трудност на познанието на самото съзнание в психологията е в това да улови и изрази естеството на това живо съзнание, без да му прави дисекция, като че ли е един труп – както правят в моргата. В този последния – и твърде неприятен! – случай колкото и изтънчени да са уменията на учените-анатоми, най-същественото – животът – е вече безвъзвратно погубен. Не бива да допускаме психологията да се превръща в подобна патолого-анатомия на умъртвеното съзнание. За да не стане това никога не трябва да забравяме, че се опитваме да навлезем в живото съзнание и познание и че тъкмо техният живот е нашата цел.

Съзнанието е ориентирано към външния свят, към нещата, които го съставят. Неговият интерес е да проумее този свят, да го подчини на себе си и така да го направи свой свят. Но да се замислим. Нали светът се появява само с включването на съзнанието, нали без съзнанието светът е само гъст, лепкав мрак, който се разсейва мълниеносно, озарен от светлината на съзнанието? Светът възниква за нас само чрез съзнанието, без участието на съзнанието светът би бил едно нищо, потънало в инертност, непроницаемост. Разбира се, нещата си съществуват и без съзнанието, но само чрез съзнанието те стават свят. Съзнанието на човека не е огледало, в което светът свободно се оглежда и прави своите гримаси; защото един такъв възглед е пропуснал да забележи решаващото обстоятелство: светът като свят – какъвто го имаме и го знаем – става само чрез съзнанието, те са едно неразделно единство.

Грешката на този възглед е: ако махнем огледалото (съзнанието) светът в указания смисъл се сгромолясва без остатък. Ние не знаем и никога няма да узнаем какъв е “светът сам по себе си” – защото той винаги ни е даден чрез съзнанието, ние го намираме в своето съзнание, ако предположим, че го има без съзнанието, той вече, вероятно, ще бъде нещо друго, но със сигурност няма да бъде този, нашият свят. Казано другояче, картината на нашия свят възниква с решаващото участие на нашето съзнание, то има основната роля за неговата поява. Изключването на съзнанието с неговата активност от процеса на съществуване на света води до изкривяване на реалното състояние и до поредица от погрешни заключения, които са особено неприятни в сферата на психологията. Защото една такава психология елиминира от своя анализ тъкмо онова, което иска да познае: съзнанието. Винаги трябва да се внимава да не се допусне тази грешка.

Тялото с неговите сетива е подчинено на душата, тъй като обслужва нейните потребности и тези на човека. Чрез сетивните органи (окото, ухото, носа, езика, кожата), явяващи се канали за разнообразната външна информация, душата на човека осъществява контакт с външния свят. Изключителна трудност представлява обяснението на това как външният предмет (вещ) се явява на съзнанието – нашата вътрешност – посредством усещанията, които имаме за него. Трудността иде от това, че съзнанието е идеална, нематериална, субективна реалност или природа, а предметът е нещо материално, външно, коренно различно. Като че ли съществува пропаст между тези две реалности, как става така, че тя се преодолява и усещанията (възприятията) се превръщат в мост между нейните два бряга? Предметът се явява на съзнанието във възприятието, как той е проникнал там? Явно това, което имаме в съзнанието, не е самия предмет, а негова идеална структура, създадена от съзнанието и съществуваща в него. Непосредствено ни е даден не предметът, намиращ се извън съзнанието, а неговата проява, неговото явяване в съзнанието, което тук наричаме “идеална структура”. Това е първото, което трябва да разберем.

Аз възприемам този тук пред мен лежащ предмет – например, тази книга – но в съзнанието ми се явява не книгата – тя там не може да попадне! – а нещо друго, различно, именно нейната идеална структура (образ), който вече е психичен факт на съзнанието или феномен на моето съзнание. (От гръцката дума φαινόμενον – явяващото се, явлението.) Ако приема, че реалната вещ е същото, което е и явлението й в съзнанието ми, ще допусна очевидна грешка: тя е там, на мястото, до което стига ръката ми, вземаща книгата, а второто, явлението, е тук, при мен самия, в мен самия, в моето съзнание, възприемащо книгата.

При по-нататъшния анализ на моето възприятие аз вече зная, че за мен съществува като непосредствена даденост на съзнанието само феномена, явлението на вещта като такова, аз само с него разполагам. Следователно на моето съзнание са дадени непосредствено само феномените, явленията на самото съзнание и на тях трябва да разчитам, стремейки се към познание – но чрез тях аз имам вещите, света.

(Следва)

Добави в Svejo