"Ентилигент", мухльо, хлапак или "пич": принос към психоаналитичното тълкуване на личността на Дмитрич Станишев (1)

Пристъпвам към изготвянето на психоаналитичните портрети на основните политически играчи у нас в този момент. Най-напред, по право, ще опиша личността на г-н Премиера, който предпочитам да наричам "Дмитрич Станишев" или само "Дмитрич". Правя това понеже е ясно за всички, че това момче нямаше по никой начин да придобие значението, което придоби, ако не беше син на баща си, а пък баща му ако не беше пръв сановник на диктатора Тодор Живков. Само в България може да се случи такъв крещящ парадокс: в годините, в които страната бе приета и стана част от Европейския съюз, начело на страната да е питомник на "висшата комунистическа аристокрация"! То е същото в Германия преди 20-тина години канцлер да е бил синът или внукът на сестрата на самия Хитлер, а пък президент да е бил редови гестаповец! Това ако не е лудница, сполай му кажи!

Два факта трябва да станат отправни в анализа на личността на г-н Дмитрич, понеже те определят всичко останало. За първия вече споменах - че е син не на някакъв си там, а е син на баща си, а пък баща му е най-приближен до Тодор Живков. А вторият факт е, че той по рождение е съветски гражданин, сиреч е гражданин на комунистическата империя на злото, която винаги към България е имала някакво менторско, покровителствено, господарско отношение: "Курица не птица, България не заграница". Тия два факта според мен придобиват съдбовно значение в оформянето на крехката личност на младежа, комуто е отредена ролята да бъде премиер на България - и то в годините на нейното влизане не в Съветския, а, представете си, в Европейския съюз.

Не мога да обясня как става така, но наистина винаги времето си създава и проправя път на своите герои, които после завинаги остават негов образ и символ. Трябва в тази връзка да отбележа, че историческият отрязък от 2005 до 2009 г. в съществуването на България е толкова мътен, странен, ценностно неизчистен и обезличностен - време на най-неистова вакханалия и върховен триумф на безличията! - великолепно съответства на също толкова неясната и в някакъв смисъл незавършената, даже куриозна личност на премиера, управлявал в тия години.

Наскоро някакъв поп, член на партийно-ченгесарската измет, окупирала Българската православна църква, в прилив на умиление към младото комунистче, управляващо България вече толкова години, изпадна във фалцет, и удостои Дмитрич с кажи-речи най-високото възможно ниво на ценностната система на масовия българин, а именно, нарече го "пич"! И даже стори това не къде да е, ами в Божия храм! Представям си нежната усмивка на непорочна девственица, с която Дмитрич е приел тази най-висша морална оценка и похвала.

И още едно нещо искам да отбележа. Наблюдавайки арогантното поведение на премиера в тия 4 години (спомнете си например как преди време посрещна делегация на опозицията, носеща му петиция заедно с един милион заповеди за уволнение, подписани от български граждани, а именно, обърна се към тях с върховно наглото: "Здравейте, циркаджии!"!), на един етап съвсем спонтанно в съзнанието ми се появи образа, който обобщих с една словесна характеристика на премиера, използвана от мен най-редовно. И тя е: "Дмитрич е най-нагъл съветски малчик с ясно изразени хулигански наклонности". Смятам, че това оценъчно описание съвсем не е случайно, въпреки че то влиза в рязък дисонанс с публичния образ, който Дмитрич се старае и се мъчи да поддържа: а именно образа на един "открит към живота ентелегент" с малки очилца, уж придаващи му излъчването на "учен", който обаче е толкова "модерен", а при това и като връх на всичко на моменти се държи и крайно екстравагантно и "съвсем пичовски": кара мотор, представя се за рокер, за диджей, за какъв ли не! С което предизвиква леки спазми на умиление само и най-вече в престарялата женско-бабешка част от електората на столетната партия. На едно място в интернет наскоро прочетох следните знаменателни думи: "Сергей може да е гей, но за сметка на това пък е гей-интилигент!" (правописът е в оригинал). На въпроса, касаещ натрапчивите слухове около сексуалната ориентация на премиера също трябва да обърна подобаващо внимание на съответното място.

Не знам дали си давате сметка, но ето че даже простото изброяване на тази поредица от щрихи към портрета на Дмитрич Станишев вече навява асоциацията за един хаотичен, еклектичен, обединяващ несъединими по принцип признаци, незавършен образ на незрял, на инфантилен партиен бюрократ, който по каприза на Фортуна изведнъж беше изстрелян до върховете на властта в една малка и доста унизена държава. И то във времето на нейния най-голям исторически триумф, разбира се, порядъчно осквернен и извратен от мутро-комуноидните руско-български мафиотски групировки, които успяха да узурпират властта в периода 2005-2009 г. Тук е мястото да отбележа и това, че е крайно символично и представя най-пълно израждането на нацията и обстоятелството, че този Дмитрич преди встъпването на премиерската длъжност не е имал нито един ден трудов стаж на сериозна работа, ерго, че в трудовата му книжка най-отгоре ще пише, че първата му работа в живота е именно "министър-председател на България"! Което само по себе си е скандално не по-малко от това, че негов предходник на същия пост беше не кой да е, ами бившия български цар! По-голяма еклектика и безвкусица от тази едва ли изобщо е възможна, а тя именно беше сътворена от неръкотворния български народен гений, с което показахме, че като нация съвсем не разбираме какво изобщо искаме от този живот и от това битие.

Освен че изобщо нищо не е работил преди да се възцари, пък независимо от това стана премиер на толкова "традиционно работливия", на известния с "пословичното си трудолюбие" български народец, Дмитрич Станишев също така зае поста си като стар ерген, никога не женен, изобщо не създал семейство. Т.е. почна да урежда държавата, след като е доказал дотук единствено това, че тотално се е провалил в този най-важен личностен и екзистенциален въпрос. Да имаш претенцията че можеш да уреждаш цяла държава, и то при положение, че не си успял до момента да уредиш едно най-тривиално "семейно огнище" е наглост, която няма да бъде забелязана само в България. У нас, неизвестно защо, многострадалният народец е претръпнал до такава степен от издавателствата на комуно-социалистическата мафия, че вече сякаш е загубил и най-елементарната си чувствителност спрямо тия толкова фрапиращи и абсурдни явления.

Тази поредица от аномалии се нуждае от най-прецизно психоаналитично вникване. Няма да ми е лека работата, понеже с такъв цялостно объркан и абсурден случай не е имал шанса да се сблъска в световната практика никой психоаналитик, а пък основателят на психоанализата, уважамият д-р Зигмунд Фройд, даже не е могъл и да сънува че нещо такова изобщо е възможно. Разбира се, поласкан съм, че мен се падна високата мисия да разнищя този образ и да изнамеря неговите най-дълбоки екзистенциално-личностни основания.

Сега да спомена някои факти от биографията на лицето Сергей Дмитриевич Станишев; ще се огранича с ония, които могат да придобият по-възлов и символичен смисъл. Това, че е роден на 5 май 1966 г. в град Херсон, СССР (днешна Украйна), се знае. Син е на Димитър Яков Станишев - бивш секретар на ЦК на БКП и член на Политбюро, отговарящ за международните връзки на ЦК, а майка му е професорка, рускинята Дина Сергеевна Мухина. Не без значение за личностното оформяне на интересуващото ни лице е това, че нито един от родителите на бъдещия български премиер не е чист в етническо отношение българин. Но това обаче съвсем не е фактор с определящо значение в смисъла, в който тук ни интересува.

През 1989 г. младият Дмитрич завършва Историческия факултет на Московския държавен университет с дипломна работа: „Ролята на униформата за бойния дух на военнослужещите в Червената армия“. Този малък щрих показва, че изследваното лице и в младежките си години се е отличавал с порядъчни дози остатъчна, непреодоляна инфантилност - щом си е избрал чак толкова смешна тема за "научна работа". Този инфантилизъм ще си остане неизменна черта на поведението му и до днес - и трябва да се проумее също как изобщо е възможно и това.

Горната констатация се потвърждава и с това, че пет години по-късно Дмитрич защитава докторска дисертация на тема „Система на служебното повишение на висшите граждански чинове в Русия и нейната еволюция във втората половина на 19 век“. Отбележете: за втори път нашият герой избира тема около униформи, чинове, милиционерска, гражданска или военна йерархия. Освен че това е крайно инфантилно - само децата се впечатляват от приказките и мечтите за бляскавите униформи на военните и си мечтаят да се накипрят някой ден в тях! - освен че издава жестока жажда за власт и слава, освен че е израз на генетично и патологично властолюбие, това обстоятелство иде да намекне и за основателността на допускането, че иначе уж безсмисления детински интерес на цивилен и неслужил в армията (заради връзките на таткото) младеж към военните и граждански йерархии няма как да не носи един крайно загадъчен смисъл, който още тук може да се оцени като проява на една засега все още латентна хомосексуалност.

Защото, предполагам, хомосексуалните силно се впечатляват от мъжките военни йерархии и от казармените отношения, предполагащи копнежа към интимна близост с мъже. А пък, доколкото зная, някои хомосексуални се възбуждат само когато партньора им е ако не с военни дрехи, то поне с военни ботуши, колани и пр. атрибути; пък също така много ги съблазнявало и това партньора им да ги командва, да ги бие и унижава. Нека засега да оставим открит въпроса към кой от двата типа, активните и пасивните (командващите или командваните) хомосексуални евентуално принадлежи нашият герой Дмитрич.

Тук, впрочем, мога само да вметна, че след като в реалния външен живот лицето Дмитрич, в качеството му на премиер, най-страстно се упива от насладата да командва - и това си му личи, то може да се забележи с просто око: той изпитва някакво нескривано перверзно удоволствие да се държи като началстващ господар, ала с фасона на хлапак, издаващ заповеди! - то на това основание можем да допуснем, че в интимния живот същия този човек заема точно обратната позиция, именно позицията на унижавания, на изпълняващия най-различни команди, на пасивния хомосексуален. Но това, разбира се, е само теоретично допускане, основаващо се на следната обусловеност: щом като едно лице така цялостно и всеотдайно се е отдало в реалния живот на перверзията власт и получава нескривано удоволствие от нея, то това не е нищо друго, освен компенсация, възмездяваща униженията, на които същото това лице се подлага в своя сексуално-интимен живот; това са най-елементарни зависимости, отдавна установени от психоаналитиците.

В тази връзка идва и следното обстоятелство в биографията на Сергей Станишев, а именно, че той "няма сключен граждански брак и няма деца; живее на семейни начала с известната журналистка Елена Йончева", както е написано в Уикипедия. Засега все още ще се въздържа от по-обстойно тълкуване на този момент, но ще се върна към него на съответното място.

Ето и няколко биографични факта от неговата "професионална и политическа кариера", след което ще пристъпя и кам съответните анализи, обобщения и изводи.

През 1985-1987 и 1994–1995 г. работи като журналист на свободна практика (тоест нищо не е работи, понеже за толкова години е написал само 50 публикации; аз толкова статии ги пиша за месец). През 1995 г. е назначен за главен експерт в отдел „Външна политика и международна дейност“ на Висшия съвет (ВС) на БСП, а от 1996 до 2001 г. е „завеждащ отдел“. Тоест пак нищо не работи, ами търка със задника си меки столове. През май 2000 г. е избран за член на ВС на БСП, през юни 2001 — за депутат, а през декември 2001 г. - за председател на ВС на БСП и на ПГ на "Коалиция за България". През 2005 г. вече е премиер.

Логично е да се запитаме: а какво е онова, което, подобно на арбалет, изстрелва до самия връх на държавата лице, което с нищо особено не блести? Това, че е син на баща си, а пък баща му е стоял отдясно на Т.Живков, е едно на ръка: бабите от БСП, като гледат Дмитрич, изпадат в умиление и се просълзяват не толкова заради него, а понеже си представят самия Тодор Живков. Това е оказало решаващо влияние: Дмитрич като политическо лице е плод на носталгията на комуноидите от БСП към автентичния живков комунизъм.

Но дали пък извечният, фатален, така коварен за столетницата и най-крещящ личностен дефицит не е бил допълнителното основание за неудържимия възход на Дмитрич? Да си спомним, че преди него лидер на БСП е бил не кой да е, ами самия Гоце Първанов! А това говори много за ония, които разбират. Изглежда за време, пропито от безличност, две направо изящни в безличността си фигури като Гоце и Дмитрич е трябвало да изпъкнат, та символически да поберат цялата тази наистина колосална безличностност на самото време. Симеон също се вписва в тази тенденция. А то показва, че нацията ни е тотално заразена с коварния вирус на безличността, от който произтичат всички останали наши беди. Ако не друго, то поне това като наследство ни завеща комунизмът...

(Следва)

(Забележка: По темата виж и това: Страховете Дмитриевичеви: галеното дете на олигархията вече плаче, че ще му вземем любимата играчка, властчицата)

Търсете по книжарниците новата книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр.

[Прочети >>>]

Как да си купя книгата?

Добави в Svejo