За добро или за зло, но не сме по-различни от другите народи

Не от любов към полемиката не мога да се съглася с голяма част от казаното. Нямам нищо против „безпощадни анализи”, но тук прекалено много се робува на клишета и митове. Един от тях гласи, че повечето източноевропейски народи се бунтували, но българите лесно се примирили с комунизма и в България всичко било мирно и тихо. Историческите факти не подкрепят подобно твърдение.

Първо, в България е била налице най-силната съпротива срещу колективизацията в селското стопанство от цяла Източна Европа. Второ, в България има отново уникално за Източна Европа явление – въоръжена борба срещу комунизма в течение на поне 10 години – от 1945 до 1955: горяните. Този феномен е все още недостатъчно проучен, проф. Диню Шарланов в своите трудове има интересни изследвания по въпроса. Трето, според нови данни първата стачка срещу комунистическия режим се е провела отново в началото на петдестте години именно в България. Четвърто, в страните, които бяха външна граница на Варшавския договор с НАТО като България, Чехия и ГДР Москва поддържаше особено твърди режими и особено безмилостно смазваше всяквка съпротива. Пето, както пише Георги Марков, всеки, който малко от малко познава комунистическата система е наясно, че промяна може да дойде само отгоре, от редиците на самата компартия. Всякакви опити за противодействие отдолу нямат шанс. Практиката го потвърждава. Унгарските събития от 1956 и Пражката пролет от 1968 г. не са дело на унгарския и чешкия народ, а са инициирани от съответните компартии начело с агентите на КГБ и ортодоксални комунисти Имре Наги и Алекасндър Дубчек. Наги е предавал унгарските комунисти в сталинския Гулаг, родителите на Дубчек и самият той са били в СССР и са суперправоверни комунисти.

Унгарските събития от 1956 г. са пълни с предателства и подлости. В Унгария наистина е било време да се посмекчат нещата, защото унгарските комунисти въвеждат комунизма с дори за комунистически мащаби нечовешка праволинейност и жестокост. Същото се отнася за Югославия. Либерализацията на Югославия не е дело на югославските народи, а на комунистите и Тито. Тито отначало също е ортодоксален комунист с около 1 милион избити на съвестта, убива, колективизира и вилнее, но след разрива с Москва решава да играе на „либерал”.

В България пък Тодор Живков през 1987 г. също реши да се прави на либерал с Юлската концепция и преустройството. Горбачов беше много сърдит на Живков за някои прекалено радикални икономически идеи (да, факт), но времената вече бяха други и не се наложи СССР да интервенира с въоръжена сила. Имаше си други методи на въздействие и бай Тошо беше отстранен през 1989 г. с вътрешнопартиен преврат. Между другото единствената комунистическа страна, в която е имало заговор за въоръжен преврат за сваляне на комунистическия лидер е пак България – заговорът на Горуня, Цвятко Анев и пр. срещу Живков. Което не означава, че заговорниците са били „добри”, повечето май са клоняли към сталинизъм и Живков им се е струвал прекалено мекушав.

В Прибалтика наистина е имало открито недоволство от съветското управление, но причината е, че за разлика от България тези страни бяха директно окупирани от Москва. България поне привидно запазваше някакъв суверенитет. Факт е, че след промяната 1989 г. балтийците охотно си избираха посткомунистите за управници. Нали са си вече „техни” комунисти, а не натрапници от Москва.

Изключително фрапантен пример за опортюнистични нагласи бяха източногерманците. Там цареше пълна сивота, конформизъм и мъртвило. Въпреки че повечето източногерманци имаха достъп до западногермански медии и не съществуваше езикова бариера, всички се бяха примирили с комунизма. Не случайно днес в Източна Германия посткомунистите от ПДС са най-силна партия. Разликата в политическата култура между Източна и Западна Германия остава огромна.

Така че всички опити България да бъде изкарана бяла врана са напразни. Пак им повтарям на българите: и за добро, и за зло, не сте по-различни от другите народи, независимо дали ви харесва, или не.

Ангел Грънчаров каза: Цялата тази поредица от примери - един вид след като се запознае с тях, на човек не му остава друго освен да се възгордее че принадлежи към такова "героично племе" и да извика поне едно мощно и гръмко ура! - и на йота не подместват основната ми теза: за малодушието на цялата ни нация във времето на комунизма. Това, че и в другите източноевропейски страни масовият човек също е бил податлив на комунистическите манипулации съвсем не ни оневинява: "и другите се държаха малодушно, ерго, нашето малодушие не е толкова укоримо". Съжалявам, но трябва да го кажа: цялата Ви аргументация е израз на всеобщата склонност на българите ако трябва от десет дерета вода да докарат, ала в края на краищата да намерят най-добрите самооправдания. Склонността ни да се самооправдаваме, да бягаме от отговорност и от чувството на вина е всеобщо разпространена...

Щом като сме били толкова смели и непримирими борци срещу комунизма как ще обясните факта, че България е единствената източноевропейска страна, включително и Русия, в която комунистите побеждават на първите свободни избори? Навсякъде из Източна Европа побеждават реформаторските демократични движения и партии, а у нас комунистите вземат пълно мнозинство - и това ако не е позорящ факт, какно друго ще е?! Знам, имало е фалшификации от страна на комунистите (500-те хиляди фантома), но факта си е факт: допуснахме комунистите и техните мекерета да ни управляват цели 15 от 20-те години преход!!!

Анонимен каза: Г-н Грънчаров, моля Ви продължавайте с коментарите за българската народопсихология.

Факт е, че не сме героично племе... ако бяхме такова нямаше в 21 век да дискутираме за комунистите и за "патриотизъм по скалата Медведев-Путин"!

Аз живея в Англия и мога да Ви предоставя материали с какво УВАЖЕНИЕ се пишеше в The Times и Daily Telegraph за България, когато Костов беше на власт и с какво недоверие се ползва сегашното правителство на Запад!

Апропо като сме толкова "велики" как можем да погубваме политици като Костов (да спомена и Стамболов) и да гласуваме за наследниците на онези, които унижиха и разбиха държавността, духовността и елита на българската нация така както и турците не успяха!

Имаме последен шанс на предстоящите избори да покажем самоуважение и да докажем пред себе си и света, че България е държава-фактор, а не просто географско понятие с лумпенизирано население.

Да се гласува за Синята Коалиция!

Ангел Грънчаров каза: Нещо по темата за това как са се държали по време на комунизма други източноевропейски народи. Примерът е с поляците. А у нас в това време съветският окупатор е бил посрещан с хляб и сол...

Стоян каза: Не, не, аз съм далеч от мисълта да оневинявам българите и източноверопейците за поведението им по време на комунизма. Навремето даже бях писал статия, в която самокритично се изказвах за моето собствено поведение по време на диктатурата в смисъл, че не бях достигнал максимума на възможната съпротива срещу режима. Не става дума за активни действия, едва ли не с оръжие ръка, а поне за пасивно „неучастие в лъжата”, доколкото е възможно, което репоръчва Солженицин.

От друга страна ние всички познаваме комунистическата система достатъчно добре и сме наясно, че свободните пространства за съпротива бяха изключително стеснени. Такъв всеобхватен контрол на обществото в човешката история просто не е имало. Впрочем това се отнася за всички тоталитарни диктатури. Германците и италианците също не са се проявили като големи герои по време на фашизма на Мусолини и Хитлер. Ретроспективно, когато вече живееш в повече или по-малко демократично общество, е лесно да се укоряват и упрекват хората за това или онова в миналото.

Днес знаем, че мирните революции през 1989 г. бяха планирани и проведени от комунистите. Това отново показва, че тоталитарни системи не се разбиват току-така. Напоследък стана ясно, че и „спонтанното” падане на Берлинската стена е било подготвено и дирижирано от комунистите и тайните служби, така че да изглежда неочаквано и спонтанно. Винаги съм имал това подозрение, но сега то се потвърди.

Поляците имат исторически „стари” сметки с руснаците. Те по принцип не ги обичат и затова е разбираема омразата им към руските комунистически окупатори. Българите исторически не мразят руснаците, друг е въпросът дали това е оправдано. Съвсем друго щеше да бъде обаче, ако не Русия, а например Турция, вековният потисник на българите, беше голямата комунистическа сила на света и не Русия, а Турция беше окупирала Иточна Европа и беше наложила на източноверопейците комунизма. Преполагам, че омразата на поляците към турците щеше да е по-малка от омразата на българите към турците.

Между другото поляците след въвеждане на военното положение 1981 г. бяха изпаднали в жалко състояние и ходеха в ГДР да продават по улицата разни дрънкулки, за да изкарат някоя марка. ГДРманците имс е смееха и подиграваха. Едвард Герек беше невероятно некадърен и корумпиран тип, легенди се разказват за неговите оргии във вили в Африка. Този изрод беше абсолютно нетърпим и Ярузелски, така да се каже, добре направи, че въведе военно положение и поотстрани тази свръхкорумпирана клика.

Да, на първите свободни избори в България спечелиха комунистите, наистина с манипулации и фалшификации, но това е факт. Само че и тук България не е бяла врана. Комунистите спечелиха и в Румъния, и в Албания (и Монголия), а сърбите си го търпяха Милошевич до 2000 г. Само че на вторите свободни избори българите отхвърлиха комунистите, а унгарците и поляците, разкаяли се сякаш за постъпката си на първите избори, при втория свободен вот побързаха да върнат старите комунисти на власт.

Та и тези страни през повечето време след 1989 г. се управляваха от комунистите. Полските комунисти са пословични с корупцията си, а Унгария не случайно сега беше една от първите източноевропейски страни, фалирали в резултат на глобалната икономическа криза. Това стана благодарение на мъдрото управление на унгарските комунисти.

А чешките комунисти даже не намериха за необходимо да променят името си след 1989 г. и си останаха „комунистичка страна”, т.е. партия. Поне са по-честни от БСП например.

Така че никой не се самооправдава, това е просто хладнокръвен анализ. Да, най-късно след Априлския пленум и известната либерализация можеше да се помисли и за по-голяма поне пасивна съпротива срещу режима. Между другото неслучайно именно след 1956 г. се стига до частична либерализация – това става отчасти под натиска на „оттепель-я” на Хрушчов, отчасти, защото българските комунисти вече, общо взето, вече се бяха разправили със своите най-опасни вътрешни противници. Да се очаква обаче, че с някакви революционни действия отдолу при съществуващ СССР е било възможно да се отхвърли режима, е утопия.

Добави в Svejo