Най-здравите устои на човешката личност

Ето, като продължавам по своя път, в избраната посока, следва да отбележа: разговаряйки всекидневно с млади хора, разпитвайки ги, се стремя да ги предразположа към това да се помъчат сами да определят какво е най-важното за тях в живота. Т.е. да отговорят на въпроси от рода на: “А какви са твоите ценности? Какво най-много цениш? Кое е най-важното за теб? В какво вярваш? И пр.”. Чрез такива въпроси се опитвам да им помогна да се настроят, да се насочат, да вникнат малко, да се доближат до смисъла на съдбовно важни за тях проблеми на човека, на съществуването, на живота.

Примерно, питайки го за това кое лично за него е най-важното, един ученик наскоро ми каза: “Семейството за мен е най-важно. И приятелите.” Друг пък ми рече, че човечността била най-важното за него. И други такива отговори получавам. Аз казвам в такъв случай: “Добре, много хубаво, хубави са тия неща, но дай да ги осмислим, да видим какво по-точно казваш, защо го твърдиш това, може би е неслучайно, нека да опитаме да го изтълкуваме, да го обясним?”. И оня, който каза за семейството, поясни, че мисли така, понеже семейството са най-близките ти хора, които те подкрепят и т.н. Той самият искал, като почне работа, да си създаде свое семейство, това му осмисляло живота и т.н.

Да, обаче аз продължих да настоявам да се замисли: добре, но има всякакви семейства; възможно е дори да стане така, че хората в едно семейство, по някакви причини, несъответствия, на всякаква основа, могат в един момент да стигнат дотам да не се разбират, да настъпи отчуждение, нищо че по кръв са най-близки хора. Възможно е да се стигне дотам да се почувстват съвсем чужди, нещо много важно сякаш се е пречупило и вече не може да се върне назад. Примерно те вече не си споделят, не разговарят даже, и пр. Кръвната родство, близостта по кръв, не е достатъчно; вероятно има нещо друго, което може още повече да ги сроди, да ги привърже един към друг. Разбира се, в други семейства, да речем, нещата са иначе, родителите и децата споделят, чувстват се изключително близки по разбирания, душевност, бих си позволил да кажа, имат някаква ценностна близост.

Защото разбират нещата по един и същ начин, еднакви неща ценят, на тази основа, на основата на това особено родство, на тази по-различна близост, нещо ги свързва още по-здраво, отколкото това е възможно за обикновеното кръвно родство. Кръвното родство е страшно нещо, то е много сериозна, дълбока, съдбовна връзка, но то само по себе си не е достатъчно, за да привърже личностите неразделно. Има нещо чисто човешко, където връзката е от друг род, понеже кръвното родство е биологическо, а пък ние сме хора, сме съзнания. Значи живеещите в едно семейство трябва да се проникнат от една различна близост, която може да е идейна, ценностна, духовна, от една връзка, имаща идеален и дори свръхличностен характер. И ако се зароди това, то отношенията тогава коренно се променят.

Значи възниква въпросът: какви личности – тъкмо като личности – съсъществуват в това или онова семейство? Семейството, оказва се, е една малка социална група, съставена от личности – като градивна единица, елемент или частица. Личността тук е “градивото”, ето че опираме до личността. Излиза, че оня, който смело твърди, че цени най-много семейството, всъщност по-скоро цени личността, тъй като семейството се състои от личности. Но, за жалост, почти никой от учениците ми не се сеща да каже, че най-високо цени личността, все скланят към това да ценят някакви социални групички – приятели, семейство, другите и пр.

А личността има всякакви варианти, налице са всякакви възможности за личностни реакции, позиции и т.н. Всеки от нас може да се отнася по различен начин към самия себе си, към своята личност, да цени себе си – и то тъкмо като личност. Може и трябва да се стигне дотам основната ти грижа да бъде насочена към това: аз, като личност, имам такива и такива права, имам правото да избирам всяко нещо, да решавам какво е добро за мен, имам възможността сам да определям живота си, да правя това, което аз съм осъзнал, че ми е дълбоко потребно, да решавам какво бъдеще си желая, какво искам от живота си и пр. Да осъзная, че този живот не ми е даден случайно, а ми е подарен вероятно с някаква задача, възможно е да съм предопределен за някаква мисия. Длъжен съм да разбера какво се очаква от мен този, който ми е дал живота – родителите, но не само те, защото може би тъкмо Бог ни е дал този живот, т.е. има пълното право да ни държи отговорни за това какво сме направили с живота, който ни е дал като най-скъп, безмерно ценен дар! Да, животът е един най-ценен дар, поради което имаме дълг и отговорност пред Оня, който ни е превързал към живота и има, вероятно, някакви очаквания спрямо нас.

И ето виждате как стигнахме до положението, че личността стои в корена на всичко, а особено важно е нашето отношение към собствената личност. Ако цениш самия себе си тъкмо като личност, ако си загрижен да развиеш в себе си съответните, и то съкровено желани личностни качества, достойнства, способности, които те отличават от другите, придават ти едно своеобразие, една самобитност, една уникалност като личност и човешко същество, то всичко при теб е наред. Ти не искаш да бъдеш като останалите, като другите, ти искаш да бъдеш себе си, искаш да покажеш, и то съвсем смело, своето своеобразие, своята специфичност. Но ако ти нямаш тази амбиция да бъдеш самия себе си и искаш да бъдеш като някой друг, нещата не са здрави, не са истински. Да подражаваш на други хора общо взето не е добре; разбира се, може някой да ти дава пример за нещо, но всичко това следва да го пречупиш през своята субективност, през своята личностност, през своето съзнание, през своите ценности и т.н. Та за такива неща общо взето си говорим понякога, а често и по-редовно, с моите ученици.

Оказва се, че нещата са твърде сериозни; такива разговори трябва да се водят, не трябва да се бяга от тях. Понеже имат огромен смисъл: да се замислят младите, да потърсят своите опори, да им се вдъхне кураж. Защото това е най-важното. Представяте ли си как се чувства един човек, пък макар и млад, ако е абсолютно неориентиран, ако е настроен нихилистично, ако не е мислил, ако никой не е разговарял по тия неща с него, ако нищо не разбира? И единствено интутивно, “пипнешком”, си има някакви неосъзнати, но неизбирани свободно ценности, често за които съвсем не си дава сметка. Същинска трагедия може да произлезе от това…

Ето, питам наскоро един младеж: “Ти за себе си би ли могъл да кажеш, че си добър човек?”. Отвръща ми: не знам, какво ме питате, защо така изведнъж?! Продължавам: а ти не искаш ли да бъдеш добър човек, какво означава да бъдеш добър човек, да бъдеш ценна личност? Да, ама може – казва той – аз да съм добър, ама каква ми е ползата от това? Добър, но важно е как другите възприемат такива хора? В техните очи такъв човек е един… мухльо, е някакъв наивник, пълен глупак!

Ето, виждате как се оценява тук добротата, доброта на душата, на характера и прочие! Добротата и пр. са безценни неща, но много от младите не ги ценят, не ги усещат, или ги подценяват, не разбират смисъла им, поради което те за тях са се обезсмислили; в техните очи те нямат цена и стойност. Това е така, понеже с тях не е разговаряно, такива теми им са непознати. Родителите им сякаш нямат време за такива “отвлечени разговори”, живеем в динамично и практично, в прагматично време, в което се цени само ползата и ефекта.

Ето, дори и аз, дето всеки ден разговарям с чуждите деца по такива теми, но с моето собствено дете не съм седнал да разговарям, не намирам време да му поговоря, пък и то не ме пита. Казвам дете, а говоря всъщност за 20-годишен син. Едно време, като беше по-малък, много сме говорили, общували. А изведнъж, в един момент, стана така, че той си пое живота в ръцете, стана друга, суверенна личност, а пък аз не мога да му се меся. Оставил съм го да решава сам, имам му доверие, това за мен е най-важното: да предоставиш на детето си на определена възраст пълна свобода, с всичките й рискове и възможности за авантюри, да му имаш доверието да избира, да решава сам. Даже в някакви редки случаи като ме попита нещо, обсъждам, но в края на краищата му казвам: ти сам реши, твой избор е това, прави каквото сметнеш за нужно и за по-добро. И дори отвръщам понякога, за да подсиля ефекта: аз не зная защо мен питаш, та аз не мога да избирам вместо теб – ти сам си избирай?!

Това е позицията ми: младите трябва да привикнат към свободата, и то от колкото се може по-ранна възраст. Трябва да се привържат към нея. Ако бъде приучен младият човек да цени своята личност и своята свобода най-вече, и то на първо място, това станат неговите най-здрави устои, Тези са твърдите темели на бъдещото му развитие. Става дума за най-естествените, съвсем здрави основания: стъпи ли на тях, и осъзнае ли сам, че това са неговите темели и устои, такъв един човек много може да постигне.

Защото тук вече всичко е поставено на най-адекватна основа. И е според истината, без която всичко в един ужасен миг може да се обезсмисли – даже и без да можем да си дадем сметка какво точно е станало.

Добави в Svejo