Бойците и корифеите на "философския фронт" в Пловдив преди и след 1989 г.

В коментар към статията Един вълнуващ епизод от моята младост някакъв човек, нарекъл се Brave, написа следното:

За мое лично съжаление през всичките ми години на студентстване нито веднъж не чух да се споменава "пловдивската група философи" (което поне малко да погъделичка местния ми патриотизъм :) )Ето защо смятам, че е редно да посветите един текст на тези хора. Да не говорим, че ПУ тогава нямаше кой знае какво реноме и беше известен като "учителския институт". Допускам, че както в повечето случаи и тук е имало насилствен провинциализъм, затова ми е интересно да науча повече от човек, който е бил в тези среди тогава. Знам, че по-късно нещата се промениха. През 1997 като студент по политология в ПУ философия ми преподаваше Любен Сивилов, което за мен беше изключително приятна изненада.

Благодаря за въпроса! Аз все още се надявам някой от присъствалите на съвещанието във Варна философи да попадне на този текст и да напише своето възприятие, та да може да се сравни моя спомен с неговия. На Вас вероятно написаното от мен ви звучи като "художествена фантастика", но искам да Ви уверя, че нищо не съм си измислил или притурил. Разбира се, възможно е други, присъствали на същото съвещание, да са го видели по съвсем различен начин, т.е. драматизма, за който Вие пишете, да е минал встрани от полезрението им. Хубаво е това, че не възпримаме нещата по един и същ начин, противното обаче е същински кошмар.

А сега за т.н. "пловдивска група философи". Ще Ви кажа някои неща, връщайки се в моя спомен, както и в някои преживелици, но за съжаление сега не мога да бъда обстоятелствен. Аз започнах работа в ПУ в 1985 година, когато наистина постепенно ледовете бяха почнали да се топят, но в Пловдив това топене хич не се усещаше. Наистина ПУ беше затънал тогава в един тотален провинциализъм, и доколкото това е било така ще го разберете като Ви запозная сега с някои от личностите, които олицетворяваха тогава пловдивската "философия".

Не съм сигурен, но ми се струва, че повечето от тях вече няма как да не са покойници, а нали знаете, за мъртвите - или добро, или нищо. Но ще кажа все пак нещичко, в което ще може да се почувства известен незлоблив сарказъм и една ирония - та белким мъртвите ми простят. В интерес на истината обаче не зная кои точно от тях са покойници, кои са живи; нищо чудно всички да са живи, което напълно ще ме извини че съм дръзнал да напиша какво зная за тях. Възможно е някои от тях да са безсмъртни и да ме надживеят. От друга страна хубаво е да бъде написано нещо за тия хора, защото иначе споменът за тях може съвсем да се заличи.

Преди да постъпя в ПУ в него е имало един "професор по философия", по-скоро партиен администратор в нáуката, който е бил и ректор; но малко преди аз да пристигна вече беше се преместил на друга работа, пак, разбира се, ръководна (станал бе директор на АОНСУ-филиал Пловдив). Той се наричаше Драгомир Поборников, като аз лично не зная друг случай, в който името по-точно да изразява и да въплъщава характера и същината на самата личност. Професорът към нáуката и още по-малко пък към философията, изглежда, не е имал и не е могъл да има никакво отношение, той си е бил просто един партиен бюрократ. Проф.Поборников беше едър, да не каже дебел човек, любител на пържолите, на мекия хлебец и на хубавото вино - както и подобава за един образцов марксически "философ"-материалист...

За което говори и единствената му публикация, една брошурка, наречена "За връзкарството" (не се шегувам, точно такава е темата на единствената му "книга"!), с която човекът е могъл да скалъпи една партийно-административна професура. А иначе като човек, твърдят, е бил "пич", добряк, стига, разбира се, да не му размътиш водите. По негово време катедрата по "Марксизъм" в ПУ е била наричана "царската катедра", по негово време е успял да уреди по-изявените партийци от катедрата с ведомствени апартаменти, за което те са му и ще му бъдат признателни цял живот. Когато аз пристигнах в катедрата, за него се разправяха разни митове, един от друг по-невероятни, примерно за това как си похърквал на заседание, как щипвал младите асистентки по задника и пр. Моя милост има от тази особа само едно по-близко впечатление, за което може да разкажа друг път, понеже сега обещах да бъда по-кратък.

Втора една знаменитост на пловдивската "философия" тогава беше един професор, работещ в Медицинския институт, който носеше фамилията "Поибренски". Моя милост за кратко време (един семестър) работи като хоноруван асистент на този човек и затова имам повечко впечатления от него. Този човек минаваше за "по-образован", беше завършил между другото и психиатрия освен философията (защо да не се възползва след като и без това е дрямал в медицински институт цял живот?!). На това основание той бълваше разни простотии, които смяташе за изключително остроумни, като ги беше включил даже във въпросника си за изпит, от рода на "класовост и партийност на черния дроб и на далака" (?!), "диктатурата на пролетариата и социална революция в сферата на храносмилането" и прочие тъпотии. Горко на оня студент, който не е успял да схване "мъдростта" им обаче; за него могат повече да разкажат практикуващи лекари из страната, които са завършили по онова време медицинския институт в Пловдив, и които са имали злата участ да им преподава проф. Поибренски.

Тогава имаше един доцент, който и сега е жив и здрав; той още тогава минаваше за същинска знаменитост на пловдивския "философски фронт". Той се наричаше и още се нарича Асен Карталов, вече е професор, и в момента, след изчезването в небитието на горните двама, е единствената звезда и знаменитост на пловдивския "философски фронт". Този човек има късмета да се прочуе с това, че е бил роднина (баджанак, не знам точно?!) на Желю Желев, който по-късно стана президент, и поради тия родствени отношения пък е бил дори и рецензент на книгата на Желю "Фашизмът", с което се обезсмърти, и по едно време даже минаваше за "дисидент".

Този актив проф.Карталов успя да го осребри изцяло, поради което, както виждаме, продължава да преподава философия навсякъде, където тя в Пловдив изобщо се преподава - бидейки титуляр по философия кажи-речи на всички пловдивски вузове. Единствен "научен труд" на този Карталов е едно фундаментално съчинение, наречено "За завистта", с което стана и доцент, и професор, а, ако е живот и здраве, нищо чудно и академик да стане. Горките негови студенти общо взето трябва да учат все неговите мъдри мисли за завистта, и дори, като студентски фолклор, се говори за следната случка при изпитване:

На някакъв студент се паднал, разбира се, въпрос за завистта. Горкият студент, разбира се, нищичко не бил учил. Почнал да мънка нещо, но професорът, явно недоволен, му рекъл:

- Хей, момче, абе що се мъчиш толкова, я кажи с едно изречение, ясно и кратко, какво е завистта за теб?
- Амче, завистта... завистта... завистта е много лошо нещо, г-н професоре! - отсекъл в един момент студентът, на който най-сетне му дошло вдъхновението.
- Браво, точно така, браво! А нещо друго знаеш ли?
- Амче, амче... не е хубаво човек да завижда...
- Браво, точно така, браво! И?
- Амче, амче... по-лошо от завистта няма!
- Браво, точно така, браво! Отличен ти пиша! Хубаво го каза! Следващият...

Та тъкмо поради този специфичен начин на преподаване и изпитване проф.Карталов, твърдят, е всеобщ любимец на студентите, а пък на това основание е и несменяем доайен на пловдивската философска мисъл. Той също така символизира най-високите нейни научни постижения. Проф. Карталов е и несменяем член на Специализирания научен съвет по философия към ВАК, което донякъде обяснява защо моя милост години наред не пожела да се яви да защити написаната си отдавна дисертация. Имам малко по-добро мнение за себе си та да допусна чак до такава степен да се самоунижавам...

Имаше по онова време доста доценти и асистенти по философия, но не ми се пише за всички. Ще кажа нещо примерно за моя доцент, Христо Митровски, Бог да го прости, с който работих 7 години, и с който се разбирах идеално. Той беше един добродушен човек, който имаше голяма потребност да разговаря с мен, понеже от нашите разговори научаваше какво е това философия - той, горкият, си беше пълен диаматовец до корена на костите; като му казвах това или онова, имах чувството, че комай нищо не разбираше, но иначе си водехме любопитни разговори. Четеше си, горкият, лекциите от едни пожълтели листа, останали от епохалните времена на неговото студентстване в началото на 50-те години. Иначе ме подкрепяше за всичко, закриляше ме, което и обяснява факта, че ме уволниха едва когато успяха него да пенсионират и да го изгонят по най-унизителен начин от ПУ. За по-младите философи, част от които и досега работят в ПУ, не ща да пиша - по обясними причини.

Ще кажа обаче няколко думи за един много свестен човек, който работеше в катедрата в ПУ, и който се наричаше Георги Грозев. Той беше изключително интелигентен човек, историк по образование, познавач и ценител на художествената литература, с който сме водили много разговори, и който много ме е подкрепял в най-тежките за мен времена в ПУ. Имам предвид времето когато с група студенти създадохме Философски дискусионен клуб през 1987 г. - и когато партийните копои почнаха да измислят всякакви средства да провалят инициативата ми. Този човек преподаваше обаче "научен комунизъм", иначе като политолог беше изключително ерудиран.

Уволниха го малко след мен и, понеже беше честен човек, не се и опита да нахалства да се върне в университета, въпреки че имаше много връзки с влиятелни хора. Дълго време след това работеше като учител по история, а по едно време дори и като пазач. Загубих му телефона поради цифровизацията, а пък нищо чудно и да е и заминал за чужбина, защото вече повече от 10 години не съм го срещал. Дано е жив и здрав и ако попадне на този текст, моля го да се свърже с мен.

Това е в общи линии, а иначе много може да се пише. "Пловдивската философия" и тогава, пък и сега, е в окаяно състояние. Затова и Вие изобщо не знаете за такава, та така реагирахте като употребих израза "пловдивските философи". Днес в ПУ, доколкото ми е известно, преподават пришълци от СУ, което означава, че пловдивската философска мисъл явно се е поминала след края на знаменитите си корифеи, за които Ви писах по-горе. Дано съм задоволил поне отчасти интереса ви...

(Забележка: Ако се интересувате повече от ситуацията в Пловдив от онова време, можете много да научите от моята книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (Кратка психологическа история на съвременна България), в която по необходимост съм описал още много мои преживелици в ПУ. В който работих в иначе интересните години от 1985 до 1992 година.)

Добави в Svejo