Представена публикация

За всички, които се интересуват от моите коментари, беседи и от дискусиите, в които участвам!

Съобщавам, че всеки, който иска да следи моите всекидневни коментари и анализи, може да го прави като посещава редовно моята страница във фе...

петък, 6 август 2010 г.

Отново за успешното продаване на идеи

Искам да поразсъждавам по темата „Как се става продавач на идеи?”, която поставих в блога си, ала която, изглежда, остава неразбрана – няма никакви отзиви. Нормално е, на кой му се мисли в тази горещина. И то, представете си, да мисли за друго, а не за море, разголени жени, за студена, изпотена бира, за салатка и за всичко друго, както си му е реда из нашите предели. Ала ето, моя милост иска да поразсъждава за нещо не съвсем обичайно, а именно, за продаването на идеи.

Не зная дали схващате, но в израза „продавач на идеи” – и, респективно, „продаване на идеи” – има една подмолна абсурдност, на която именно се дължи особеното звучене на тия изрази. Която, струва ми се, се долавя или поне усеща даже от тия, които не са склонни да се замислят. Ето на какво се дължи тоя абсурдистки нюанс в упоменатите изрази.

Идеята по същество е нещо безценно – как тогава да бъде продавана?! Безценното пък, както показва самата дума, е онова, което няма цена. Как тогава да може да станеш продавач на идеи – или да се занимаваш с продаване на идеи – след като идеята няма цена, сиреч, е безценна? Как ли ще се продава онова, което няма цена, което е безценно? И за какво ли може да бъде продадено, след като при покупко-продажбата винаги се разменя нещо за нещо; явно не за пари се разменят идеите, а?

Тия неща, имам предвид нещата от рода на безценните, явно няма как да се продават, нищо че, както учат практичните люде, „всичко в този живот се купува и продава”, или „всичко си има цена”, или „всичко е стока”. Да, ама не: явно има неща, които се разпространяват по друг начин, не чрез банална покупко-продажба.

Нека да размислим по-основателно. Ето, да речем, моето съзнание е родило някаква идея, в резултат на което аз мога да кажа, че имам идея, че в съзнанието ми има някаква „моя идея”. Щом претендирам, че идеята е „моя”, явно искам да й наложа статута на моя собственост; аз я владея, разполагам с нея, мога да направя каквото си искам с нея. И какво да правя, какво се прави обикновено, когато съзнанието на този или онзи е овладяно от някаква идея?

Но нека да обърна внимание и на още нещо друго, много съществено според мен. Рядкост е това в нечия глава да се роди автентична идея. Мнозина даже съвсем не разбират що е идеята. Те смятат, че идеята е просто мисъл, но това съвсем не е така. Идеята, автентичната идея е нещо велико, което трудно може да се опише с думи. Идеята се чувства с цялата душа, не само с мисълта, съзнанието, ума. Идеята има силата така да овладее душата, че този човек, под мощното й въздействие, един вид да се прероди, да стане съвсем друг. Ето на това обстоятелство се и дължи безмерната ценност на идеите. Следователно е същинска рядкост нечия душа да роди оригинална, изцяло своя идея, щото това раждане е равносилно на чудо, на духовен поврат и прочие.

Но да не се задълбочавам прекалено. Имам идея, тя ме е завладяла, как тогава да тръгна да търся начин да я „продам”? И за какви пари бих могъл да я продам ако ми хрумне екстравагантната идея да стана „продавач на идеи”?

Идеята е нещо такова, което напира да бъде споделено. Човекът, завладян от идея, търси друг човек, на който да я предаде. И я предава съвсем безвъзмездно, един вид, като я сподели, душата му поне малко се облекчава, понеже иначе е прекомерно натоварена в огромната, казахме, мощ на идеята. Значи при „размяната” на идеи, първо, не участват пари, т.е. е глупаво да се говори за „продажба” и пр., а идеята, оказва се, се подарява, при което и подаряващият, и получаващият идеята, се чувстват еднакво окрилени и облекчени, т.е. облагодетелствани. Щото несподелената идея мъчи душата на оня, който е бил овладян от нея.

Значи идеите ги подаряваме. И оня, която подарява идея, не обеднява, напротив, си остава също толкова богат, а дори, може би, се чувства още по-богат. Ако имаш някаква стока, като я продадеш, получаваш в замяна пари; или си успял да направиш успешна сделка, т.е. стойността на получените пари е по-висока, или пък, както казваме, си се „минал”, т.е. си се ощетил, сиреч, сделката за теб е неизгодна. При подаряването на идеи няма как да се „минеш”, а интересното е, че и подаряващият, и получаващият идеята еднакво се обогатяват.

Понеже душата на подаряващият се чувства още по-богата като разпространява идеи, по-богата е от съзнанието, че е подарила нещо безценно, и то ей-така, за нищо, и при това не е обедняла – прекрасно е това чувство, не знам дали сте го усещали. Може би нещо подобно чувства безкрайно щедрият и истински богат човек, който подарява на някой пари – ако изобщо примерът е уместен, щото подаряването на пари не подсилва, а отслабва оня, които ги получава; щото наготово дадените пари служат за опорочаването, за отпускането на този човек; получаването даром на пари е предпоставка този човек за в бъдеще да става все по-беден, докато подаряването на идеи съдържа в себе си парадоксалността, че никой не обеднява, напротив, всички се обогатяват – и даващите, и получаващите.

Ето защо продавач на идеи всъщност няма как да бъдеш, стига „продаването” тук да не се смята за нещо съвсем алегорично. Излиза, според законите на света, в който живеем, подаряващият такива безценни неща, каквито са идеите, е пълен глупак, непоправим идиот, наивник, а пък и прахосник; ала според законите на един прекрасен духовен свят, за който не всички имат сетиво, подаряването на идеи е нещо прекрасно и възвишено, защото, както казахме, по този начин нараства духовното богатство на всички, на човешките същества изобщо.

Е, разбира се, някой, особено в наши условия, може да крие, да държи само за себе си някаква идея. У нас се боят да не би някой да им открадне идеята. Да, у нас, представете си, дори идеите могат да се крадат. А как да откраднеш идея, след като оня, който ти я съобщи, е истински овладян от нея, но оня, който я „краде”, без подобно овладяване, просто краде кухата форма на идеята, краде нещо безжизнено, което не може да му свърши работа?!

Примерно някой „капиталист” да разкаже на друг човек как точно е забогатял. И какво, това значи ли, че тоя, който чуе неговия разказ, ще му окраде идеята и на тази основа и той ще стане баснословно богат? Разбира се, че няма да стане: при някои хора дадени идеи работят, при други не работят.

Примерно сега аз да почна да се страхувам, че някой може да ми окраде идеята за новата книга, която пиша сега, именно, книгата „Жизнени стратегии”. Той може да окраде кухата форма, някой и друг израз, но никой на този свят не може да напише тази книга така, както аз мога. И затова е съвсем глупаво да се страхуваш в тази област от „крадене на идеи” – некадърникът не може да направи онова, което може талантът, способният човек, в чиято душа се е родила съответната идея.

А въпросът за това как става така, че някои идеи при дадени хора работят, а при други – не, е любопитна тема, за която може би ще запиша разсъжденията си скоро, а може би и никога няма да ги запиша. Ще ги запиша ако се сетя да го сторя, което обаче не е сигурно, понеже имам и други планове, та съвсем не зная кое ще надделее.


2 коментара:

Анонимен каза...

Аз пък лятото не си мисля за море, курорти, мадами, бирички и под. простотии и примитивизми, а например за това как да правя дълги преходи с велосипед, да се разхождам в гората, да чета и медитирам в усамотение, да слушам хубава музика и да се къпя на уединени места в реката.

Колкото до „продаването на идеи”, ще цитирам провокативно руския фиолософ Юрий Тихонравов, който в статията си „Деятельный скепсис” (http://www.skeptik.net/ism/act_skep.htm) между другото пише: „Скептик не должен не только навязывать своих взглядов другим, но и, вообще, ПРОПАГАНДИРОВАТЬ ИХ. Мы не уверены, что другие неправы, как не уверены, что правы мы. Быть может, мы избранники, быть может – товарищи по несчастью, но в любом случае мы не вправе как-либо привлекать в свои ряды тех, кто во что-то верит. Хотя при этом следует говорить правду о своих убеждениях и оставаться открытыми для всех, кто сам пришел к скепсису.”

Това е една доста крайна позиция – че ако сме скептици, трябва, така да се каже, въобще да се окажем от продаването на идеи. Нека отбележа, че аз не съм съгласен. Дори да сме скептици в духа на Секст Емпирик и Хюм, това не означава, че сме пълни релативисти и нихилисти и се отказваме да защитаваме каквато и да било гледна точка.

Анонимен каза...

Идеите са по-важни и, така да се каже, по-ценни и по-скъпи от материалните ценности. Ако утре например всички автомобили изчезнат от света (което не би било зле, какво спокойствие, ред и чистота биха настанали – хаха), но остане идеята, т.е. знанието как се правят, това не би било проблем, защото може бързо да се произведат наново. Но ако колите се запазят, само че изчезне знанието как се правят, колите много бързо също ще изчезнат от света.

Истински добрите, нови и оригинални идеи са нещо изключително рядко. Както е казал немският комик Карл Валентин: „Вече е казано всичко, само не от всеки.” Боян Пенев например приживе е публикувал сравнително малко работи, защото е печатал само, когато е имал да каже на света нещо наистина ново. Много от философските трудове по време на комунизма се състояха повече или по-малко от преразказ и цитиране на чужди възгледи и евентуална критика, ако тези възгледи бяха „буржоазни”. Вярно е, разбира се, че след 2500 години развитие на философията всички проблеми и въпроси са били вече безброй пъти анализирани, обсъждани и обръщани от всички страни. Времето на големите оригинални философии и философски системи е отминало. Максимумът, на който може да се разчита, е тук-таме да се добави някой щрих и да се прецизира един или друг детайл.

Така че идеи може да се „продават”, но ако става дума специално за философски идеи, в повечето случаи е съмнително доколко тези идеи ще са нещо наистина ново и оригинално. Иначе в други области може да има много нови идеи.