Ако не се осъзнаем и не установим възприетите от другите правила, няма да успеем

Получих отговор на своето писмо (Откри се шанс вие, читателите на този блог, първи да прочетете един изключителен български роман) до писателя Любомир Велков, автор на романа ВРЕМЕ ДА СЕ ЖИВЕЕ. Отговорът му е положителен, т.е. дава ми разрешение да публикувам романа му в моя блог (което и ще започна да правя в близките дни). Ето какво ми пише г-н Велков:

Здравейте,

Пишейки „Време да се живее” доста често осъмвах със Светото писание под лампата си. Анализирах, премислях, записвах. Да си призная, беше ми доста труднничко. Все се стремях да осъвременя нещата, да ги вкарам сред корените на собствения си живот. В съдбата и житието на моя народ.

Един ден в Евангелието от Лука (19-20) прочетох „... всекиму, който има, ще се даде, а от оногова, който няма, ще се отнеме и това, що има”. Стори ми се адски несправедливо. Вътрешно се разбунтувах, но за всеки случай се замислих. Да не взема да сгреша, че да ми се отнеме и това, което имам.

Всъщност какво имаме? Всичките ние. Имаме национално Съзнание. Но свързва ли то душите ни? Чрез него, чрез нашите мисли и интелект ние съграждаме и променяме света около нас. Но чрез тях пораждаме и разруха, превръщаме страната си в сметище, а себе си в залутани индивиди, чийто живот е сведен до просто оцеляване.

Не се уважаваме. Всеки иска да е пред другия. Позволили сме на агресията да диктува в конкуренцията помежду ни, която всъщност е най-продуктивния метод за успехи сред народите на запад от нас.

Търсейки причините за всичко това аз прозрях, че цитата от Лука е справедлив. Какво по-добро от това на всеки човек, на всяка нация да се предостави свободата сами да подбират мислите, начините и пътищата, които да ги заведат до просперитета. В края на краищата всеки е свободен сам да определи качеството на собствения си живот.

Исторически индивидът се е стремял към обединение. За да оцелее е създал държавата. Измислил е законите за да защити себе си от нея и нея от себе си. Само при нас никой нищо не зачита. Нито тя нас, нито ние нея. Ето как се озверява – и защо ще ни се отнема и това, което имаме.

Пишейки „Време да се живее” аз осъзнах тези елементарни причини за хала ни и се опитах да ги „втъкая” в текста. Не зная до колко съм успял, но вече зная, че ако не се осъзнаем и не установим възприетите от другите правила, няма да успеем. Трябва да зачитаме законите, да работим в екип и да ядем само толкова, колкото сме произвели. Защото и динозавъра се е борел за оцеляване.

Сега вече разбирате защо Ви писах. А как и добре ли е текста ми да отиде при хората, избирате Вие. Евентуалният успех ще е общ. Тогава е лесно да се разпределя.

Любомир Велков

Добави в Svejo