Представена публикация

За всички, които се интересуват от моите коментари, беседи и от дискусиите, в които участвам!

Съобщавам, че всеки, който иска да следи моите всекидневни коментари и анализи, може да го прави като посещава редовно моята страница във фе...

петък, 24 декември 2010 г.

Образование и творчески импулс

Искам да пиша за "мечтаното образование". За образованието, за което мечтая. Но съм длъжен да тръгна отдалеко.

По време на знаменателната ера на комунизма българското училище - доколкото е било "българско", а и доколко е било "училище" е твърде спорно - приличаше на образцова казарма. Някои още си спомнят с мила носталгия за онова време: учениците, младите бяха послушни, изпълнителни, способни като камили сами да си подлагат гърбовете, за да бъдат товарени с колкото се може повече товар - та да шестват по-нататък с все по-превити гърбове и с непосилно тежък товар на плещите си, вървейки унило по пясъците, по сивата и безводна пустиня на "най-правилно организирания живот".

Учителите пък тогава трябваше да бъдат нещо като приветливи армейски фелдфебели - или като вежливи партийни секретари - т.е. да бъдат подобни на малки диктаторчета с неоспорима власт, които можеха да се издевателстват както си искат над детските души. Те, представете си, трябваше да бъдат нищо като "ваятели на човешки души", ала със средствата на т.н. "социалистически реализъм", нямащ нищо общо с изискванията на реалността, на самия живот. Смисълът на всичкото беше душите да се обезчовечават, щото онова, което ни прави човеци, е тъкмо свободата, а именно тя беше най-безмилостно гонена из нашите училища и "академии". Училищата и академиите ни бяха подобни на текезесарски цехове, в които се произвеждаше една и съща типова стока: "човешка" конфекция с щемпъл "безличностност" и етикет "Негодно за живота!". Те произвеждаха, както и другите социалистически предприятия предимно брак, боклуци. Не се чудете защо сега човешкият ни "матрьал" е толкова лош: образованието от ония паметни години има главната заслуга за това. Ако някъде ви се е сторило, че съм прекалено краен в употребата на силни думи, длъжен съм да ви уведомя, че няма толкова силни изразни средства, които поне малко от малко да могат да загатнат за трагедията, за която се опитвам да намекна.

С няколко думи: последиците от социалистическия експеримент в образованието са катастрофални. Ужасът на тази катастрофа се корени в това, че почти никой не я съзнава. Ето тук е целият неописуем кошмар.

Съжалявам, че започнах текста си толкова мрачно. Може би това се дължи на обстоятелството, че в изминалите предпразнични дни - тази вече е Бъдни вечер - в училище цяла седмица прожектирах на учениците един филм, филма "Пинк Флойд: Стената". PINK FLOYD: THE WALL. Ей-така, хрумна ми да им предложа този филм, който е в състояние да им каже много повече от всичко онова, което аз бих могъл. Когато нещо ми хрумне, нищо не може да ме удържи да го направя. Може да изглежда екстравагантно да пиша така, но съм открил, че най-ценни са тъкмо ония иновации, които са изплували съвсем спонтанно в съзнанието ми. Онова, което е старателно обмислено, е мъртвородено. В живота най-ценно е стихийно породеното, родилото се в стихията на самия живот. Защото автентичният живот и самата жизненост не могат да бъдат други, освен жизнени - и спонтанни. Докъде ще я докараме, ако тъкмо на живота се опитваме да отнемем самата жизненост?! Какво ще стане, ако самата сол бъде обезсолена?!

Та им пусках филма и дни наред следях реакциите им. Интересно ми беше как ще възприемат неговото послание. Поставих ги в твърде необичайна ситуация. Кино в училище. И то не какъв да е филм, а класика. Преди месец-два пък им прожектирах - в часовете по психология и етика - два филма на Фелини: "Амаркорд" и "Нощите на Кабирия". Смятам, че от тия филми те "научиха" много повече, отколкото може да им даде цяла година беззъбо теоретизиране. Или по-скоро: което няма да им даде цяла една година беззъбо теоретизиране. А, впрочем, прави ли се нещо друго в нашите училища и академии освен да се теоретизира - и то съвсем беззъбо. Защо употребявам тази дума ще стане ясно в светлината на целия контекст на настоящото разсъждение - или на целия текст, който току-що започнах да пиша.

И знаете ли какво открих като внимателно изучавах реакциите на учениците, гледащи тия три необичайни филма? Ще ви кажа.

Те бяха твърде озадачени. Личеше си озадачеността по лицата и очите им. Какъв е тоя даскал, дето ни занимава с толкова "глупави" филми - тази общо взето беше масовата реакция. Явно не му се работи, явно иска да запълни времето. Абе доста странен е тоя човек. Не се разбира какво точно иска. На моменти обаче стихията, жизнеутвърждаващата стихия, излъчвана от тия филми, сякаш пробиваше черупките на душата им, и забелязвах, че младите хора гледаха като омагьосани някои кадри от филмите. Магията на изкуството все пак се случи, макар и спорадично. Те нямат нужния опит в общуване с великите образци на изкуството. А пък и какво им предлага в това отношение днешното училище? Нищо. Предлага им пълна отврат: "критични анализи на произведения", които при това, разбира се, изобщо не са чели. Които нямат време и потребната нагласа да прочетат. Ами нима някой ги учи да почувстват сякаш даже с кожата си патоса на историческото шествие на толкова непокорния човешки дух - имам предвид часовете по история? Не, учителките нямат време за такива "странности" и "извращения". По-лесно е да им пълнят главите с ненужни дати - и перфидно да се издевателстват над младите души, изисквайки да знаят скучновати схематични "обяснения", нямащи нищо общо с живата реалност на духа и човека, който съдържа в себе си живата история на човешките дела, борби и постижения.

Но да се върна на своите филми, на филмите, които прожектирах на своите ученици. Макар и да изглежда екстравагантно, се чувствах на моменти горд, защото добре знаех, че нито един учител в "царството" - по-скоро в республиката ни - не се осмелил да прожектира на учениците си, и то в три поредни часа, филма PINK FLOYD: THE WALL да речем, или пък филм на оня стар чаровник Федерико Фелини. Запомнете от мен: изкуството може онова, което нищо друго не може. А човешката душа, особено пък младата, е жадна за общуване с истинското изкуство. Най-голямо престъпление на съвременното българско училище е, че съвсем пренебрегва чувствата на младите. Или, по-вярно казано, че е заложило на едно единствено чувство: скуката, досадата, отегчението. А всички останали чувства са прогонени - или са нежелани. Представяте ли си какъв страх ще обземе типовият български учител ако разбере, че в часовете учениците му се забавляват - или им е забавно. Кошмар, същински кошмар!

Да, това е събитие: учениците да гледат в училище филми, явяващи се се истински образци на същинското кино-изкуство, а не ония боклуци на масовата култура, които поглъщат с отвращение или с перверзен апетит, както когато гълтат хамбургер на "Макдоналдс". Или наши, родни, мили български кебапчета, правени от мляни, от кървави животински вътрешности.

Както и да е, да не се отклонявам, че темата ми е вдъхновяваща. И трябва да бъда близо все до нея. А да кажа ли как аз се чувствах при прожекцията на тия филми? Ще кажа нещичко и за моите чувства. Но за да ме разберете, ще разкажа нещо, което се е случило отдавна.

Аз съм студент по философия в Държавния университет на Санкт Петербург. Годината е 1980-та. Минал съм вече на индивидуален план, който ме освобождава от задължението да ходя на лекции. И аз си прекарвам времето в студените петербурски дни в Ермитажа, общувайки с един друг свят: светът на възвишеното, на красивото, на изкуството. Записал съм и специализация "Естетика", така че и съвестта ми е чиста, не изпитвам никакви угризения, когато обикалям с премалели крака залите на Зимния дворец (Ермитажа). За несведущите ще кажа, че това е руският Лувър.

На връщане минавам покрай едно студийно кино, намиращо се на улица във Василиевския остров. Аз живея на същия този остров, прочут квартал на Санкт Петербург, щото там е общягата, общежитието. А "студийно" е киното, в което не прожектират предимно само съветски филми, както е в останалите кина, а пускат "филми за познавачи", за "ценители", там прожектират "опасни западни филми", които не бива да смущават с "неприятни въпроси" безметежната масова съветска душа. Моя милост е успяла да си уреди "връзки" с касиерката на това кино, като съм й подарил едни дънки. За несведущите ще кажа, че с упадъчни американски дънки човек може да купи всяка една отделно взета съветска душа. От умиление се разтапя масовата съветска душа при вида на едни измачкани и упадъчни американски дънки. Дънки, които купувам за 60 лева от една циганка в родната ми Долна баня (тя пък, черноборсаджийката, се снабдява с тях от турски тираджии), а после прекарвам през три граници, облечен понякога с три чифта: защото при влизане в СССР се разрешава да внесеш само един чифт нови дънки плюс облечените. Както и да е. Пак се отклоних.

И така, аз често ходя и в това кино благодарение на чифт американски дънки, разтапящи от любов съветската душа, понеже струваха там поне 500-600 рубли. Това е десет средни пенсии на съветски пенсионер и 6-7 стипиндии на намиращите се "пълна държавна издръжка" български студенти. И ето, по тази начин в мрачния Петербург - Северната Венеция - съм гледал почти всички филми на Фелини, на Бергман, на Бертолучи, дори "упадъчните филми" на Пазолини и на някои други велики режисьори. Бил съм тогава на 21 години, съвсем млад. Това, което направиха тия филми с душата ми, не можа да бъде осквернено не само от българската, но и от цялата съветска "образователна система". Тия филми - и картините от Ерметажа - спасиха душата ми. Благодарение на тях оцелях в комунистическия ад. Те бяха оня светъл лъч, благодарение на който душата ми бе осенена от бляскавия свят на духа. Е, разбира се, и читалната зала на Философския факултет ми помогна много в това отношение. Тук изчетох книгите на Платон, Аристотел, Спиноза, Паскал, Кант, Фихте, Хегел и още много от "разрешените" философи. (Прочети ДОКРАЯ >>>>)

Няма коментари: