Поканиха ме да участвам със свой текст в проекта Книга за "Новото образование". Приех, въпреки че сам предстои да отпечатам цяла своя книга за образованието - ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ - отдавна написана, в която излагам цялостно и пълно разбиранията си. Спешно трябва да напиша текста за "Новото образование". И ето, тази сутрин зарязвам всичката си работа, за да започна да го пиша. Преди това обаче искам тук да кажа нещо важно според мен.Някои събития напоследък ми показаха, че реалната ситуация в българското образование е още по-лоша и тежка отколкото съм си я представял и описвал. Сред "дейците" на образованието у нас - академичните, университетските такива и тези в средното образование - няма особена нагласа в полза на промените, ако не броим странници като мен самия. Статуквото сякаш добре устройва всички. Никой не страда прекалено за ощетените - младите, младежта на България. Повечето, огромната част от участващите в "системата на образованието" се плашат от евентуални съществени промени. Сегашното положение, макар и нетърпимо, е привично и не така опасно, ако се сравни с неизвестностите и предизвикателствата на новото. Образованието, вместо да е най-динамичното и гъвкаво нещо на света, се е превърнало в анахронична "консервативна" система, неспособна за адаптация към потребностите на съвременния живот. Ето това е истински отчайващото. Но въпреки всичко трябва да се работи за промяната. Залогът е прекалено голям: бъдещето ни. Всичко в съвременния свят зависи от подготвеността за живота на т.н. "субективен фактор".
Трябва нещо да се прави най-вече в тази насока: да се подбуди ентусиазма за промени, за пораждането на съвършено нова човешка и жизнена ситуация в това, което наричаме "образование". Ето по тази причина ми се иска да помогна с нещичко за преодоляването на страха от промените - като се опитам да напиша ентусиазиращ позитивен текст, който, да речем, бих могъл да нарека "мечтаното образование". Или нещо подобно. Ако се промени сега господстващата нагласа, която не е в полза на същностните промени в образованието, нещата може да потръгнат. Просто нещо трябва да трепне в душите даже на образователните бюрократи, които са главна пречка пред реформата. Понеже една същностна реформа ще направи тях самите излишни. Ламтежът им за власт е най-голямата пречка пред реформата. Лесно от власт у нас не се отказва никой. Властта просто трябва да им бъде изтръгната със сила от костеливите ръце. Няма друг начин. Така е било винаги в историята, така ще бъде и сега.
Става дума за цялостна революция в духовния живот на обществото, понеже нашето общество е поразено в корена си от най-опасната болест: обездуховило се е. И на тази основа се обезчовечава с всеки ден. Трябва да направим нещо за да съхраним човечността си. Защото ако не сме човеци, защо изобщо ни е всичко останало?!
Ето защо ще се постарая да напиша текст, какъвто никога досега не съм писал: текст, който ентусиазира. Той ще е предизвикателен най-вече към младите, понеже последната ми надежда е само в тях: те наистина са вечната жертва на образованието, те са жертвеното агне на олтара на нашата тотална незаинтересованост от бъдещето. А също така ми се иска да вдъхна повече оптимизъм в душите на тия, които пък са поставени в невъзможна ситуация и се пържат на два огъня: учителите, преподавателите. Защото имам чувството, че учителското съсловие у нас се е превърнало в суетно, ала прекалено унизено чиновничество на най-скромна държавна служба. Такива унизени хора не могат, няма как да възпитават ония горди граждани, които са ни необходими, ако искаме да променим из корен ситуацията в свидното ни отечество.
Затова смятам, че ключовата дума, която изразява патоса на така потребните ни промени - понеже до това се свежда опорната точка, от която нещата ще могат да бъдат помръднати от мъртвилото - е думата "достойнство". Личност-достойнство-свобода - тази е триадата, която следва да бъде душа на едно наистина ново образование, което за нас като индивиди и нация е съдбовна жизнена необходимост.
И така, почвам след малко да пиша текста си. Дотук всичко беше нещо като прелюдия. Няма да ми е леко да изложа душата си на хартия, но ще направя максималното в тази посока. Стана така, че образованието се превърна в моя жизнена съдба и орис. Ето, именно тази съдбовна вътрешна предопределеност е силата, която, като при помирен с участта си трудолюбив вол, ме импулсира да дърпам "оралото" си - на нивата на културата, образованието, духовното съзряване и личностното развитие на младежта. Но стига повече суетня, та тръгвам вече, понеже се зазори: дий, воле, дий...
Няма коментари:
Публикуване на коментар