Опит за смазване на "долния подстрекател" Грънчаров

Вчера се проведе редовно заседание на учителския съвет на ПГЕЕ-Пловдив. Но понеже в ранната утрин по bTV се бяха появили група протестиращи ученици от нашето училище за да се оплачат от натиска и репресиите спрямо тях (плюс моя милост, която пък си позволи лукса да подкрепи ученическия протест) учителският съвет беше предимно посветен на това неколцина бесни заради ученическата стачка преподаватели да си излеят гнева върху мен.

То не беше хвърчене на слюнки от гневни разпепени педагогични усти, то не бяха груби, недопустими нападки и клевети, касаещи моя "низък морален облик", то не бяха квалификации по мой адрес, че съм бил "подстрекател", "вреден елемент, рушащ имиджа на институцията", че съм бил "неадекватен", че съм бил искал да "трупам дивиденти" за сметка авторитета на колегите си, апелираше се за строги наказания за "самозабравилия се", който обаче трябва да бъде озаптен най-сетне, та да не си позволява повече лукса да се прави на интересен, то не бяха подигравки, то не бяха презрително свити усти, то не бяха мили и нежни от удоволствие погледи връз смазаната ми от толкова наглост и агресия фигура, то не бяха крясъци на "спонтанно възмущение", то не бяха поучения и назидания, то не бяха старания да бъда научен да мисля "правилно", т.е. да проумея барем това, което "дори и децата били проумели", ама на мен, явно, не ми било стигало пипето да хвана толкова прости неща, дето всички разбират, и прочие, и т.н., и так далее.

Признавам си, от доста години вече не съм срещал такъв дружен отпор от страна на комуноидната напаст, че през цялото време се питах дали не сънувам: как е възможна такава злоба, в кой свят живеят тия хора, майчице, докъде сме я докарали?!

Като капак на всичко оня, който явно беше старателно организирал тази агресия спрямо мен, един от главните учители, който, както се разбра по-късно, бил ми имал зъб, щото съм бил оспорил преди време назначаването му за главен учител от предишния директор (!!!), та сега намери сгоден случай да ми отмъсти (!), патетично изви с глас, преминаващ във фалцет: "Нека тоя Грънчаров, дето се прави на не знам какъв си, да каже гласно как сина му беше приет да учи в нашето училище!", като въпросът му наистина ме затрудни, понеже синът ми, разбира се, си държа нормален изпит и конкурс, и беше приет като всички останали. Ала нали трябваше да лисне барем още една кофа помия връз мене, а колко е да се подхвърли, че "сестра ти е... лека жена, пък иди доказвай после, че нямаш сестра".

Това беше в общи линии. Атаката срещу моята персона, казах, беше организирана от ядката на БКП-БСП, от структурата на недоубития комунизъм в нашето училище, това са неколцина активисти на БСП, който всеки ден трият праговете на тяхната централа в Пловдив и получават инструкции за мерзостите си.

Защо толкова ме мразят тия комунистически изчадия ли? Ами защото по времето на учителската стачка си позволих да се сблъскам с тях така, че явно в главите им още се въртят и блъскат червени, разбира се, звезди-петолъчки, и ето че сега им се удаде сгоден случай да си отмъстят и да вземат реванш. Щом с мен постъпиха по толкова грозен начин и ме наругаха така нагло, представете си в такъв случай, драги ми дами и господа, как такива "педагози" общуват с учениците си!!!

Естествено, в атаката срещу мен участваха словом и цифром главно трима таваришчи, плюс още толкова, които гласно поддакваха и симулираха "всеобщо недоволство". А моята грешка беше, че се опитах да вляза в диалог точно с такива бетонни глави, с които просто няма никакъв смисъл да се спори. Което наля масло в огъня, те побесняха, нападките ескалираха до такава степен, че ето, че още на вчерашното заседание на учителски съвет сърцето ми излезе от ритъм, аз от години страдам от ритъмни нарушения, поради което лекарите са ми казали да избягвам всякакво физическо или психическо напрежение. Наглеците, дето се нахвърлиха върху мен, разбира се, добре знаят това мое здравословно състояние, ала нещата явно са стигнали дотам, че ще бъдат най-щастливи ако могат да ме убият, та дразнителят, смутителят на спокойствието, да бъде отстранен най-сетне.

И още е така, въпреки лекарствата, с които съм се нагълтал; едва пиша тия думи, и ще се наложи да ида до спешното отделение та там да се опитат да ми вкарат сърцето в ритъм (аз по начало си имам сърдечно заболяване, но тая вчерашна комунистическа агресия връз мене ми дойде в повечко).

Няма сега да казвам какво се помъчих да кажа на тия мои обидчици, чиято цел, разбира се, не беше да влизат в смислена дискусия (в която са безкрайно слаби), а само с крясъци и дудюкане да не ми позволят да кажа какво мисля; аз въпреки всичко взех на няколко пъти думата, която обаче ми беше отнемана по недопустим начин, повтарям, с крясъци, с нагло-иронични усмивки, със стена от празни, но лукаво светещи неразбиращи погледи, с комунистическо високомерие и прочие, в което тази напаст е силна, защото друго в тоя живот изобщо не е правила.

Битката, следователно, навлезе в решаваща фаза, аз, като стар боец, нито мога да се уплаша, нито някой ще ме принуди да потъпча принципите си, само дето горкото ми сърце не можа да понесе толкова много и така шумно демонстрирана ненавист, та ето, сега хлопа в ритъм 170 удара в минута.

Прекъсвам сутрешния си коментар дотук, за да се приготвям да излизам. Плаша се за сърцето си, защото усещам и остри пробождания отвреме-навреме, затуй ще бързам за спешното отделение (забранено ми е да шофирам в такова състояние, но пък нямам пари за такси). Чао засега, лек ден - и дано се срещнем пак тия дни!

Добави в Svejo