
Вчера предложих на моите ученици да играят театър, да си изберат роли, да се вживеят в тях, да ги играят убедително, жизнено достоверно. Това е нещо като терапия на душите - и начин за отпускане на клапаните на напрежението. Учениците трябваше сами да изберат какъв сценарий да изиграят: заседание на учителския съвет, на който се обсъждат "страги наказания" за учениците от техния клас, дръзнали да идат на протестна демострация, или пък среща на родителите им с директора и класния им ръководител, на която ще се разисква "противообщественото поведение" на стачкуващите ученици. И двата варианта бяха изиграни чудесно, имаше много смях дори до сълзи, веселие, а често учениците така се увличаха, че даже не забелязваха, че часът е свършил: и така моя милост, която с удивление констатираше колко са били талантливи неговите ученици, си прекара деня, почти без междучасия. Сетих се да направя такива упражнения след като разбрах, че учениците от всички класове все ми предлагаха: дайте да говорим за протеста, господине, дайте да обсъждаме.
Нашите ученици, ако не сте го разбрали, ще ви го кажа ето сега: те много обичат да водят дискусии, да показват в тях личността и възгледите си, те много обичат, горките, да бъдат зачитани за свободни, те са дълбоко пристрастени, по моето наблюдение, към свободата, и направо се преобразяват когато някой "им даде свобода". Така например вчера най-много се изявиха предимно ония ученици, които иначе, по време на уроци, са най-заспалите. Оказва се, нищо чудно, тъкмо те да са и най-талантливите. И защо ли нашето образование не може да създаде подходящите условия за изява тъкмо на най-даровитите младежи?

Ала за свободата си човек трябва да се бори всеки ден; тя не се дава току-така, като подарък или като награда: нашата свобода е наше завоевание. Ето защо съм щастлив, че днешните млади, по свой си начин, скочиха и тръгнаха да се борят за свободата си. Това е най-обнадеждаващия симптом на българския живот от последната година. По моя преценка, разбира се. Това, че другите в мнозинството си не разбират това, само потвърждава правотата ми. До истината не се стига вкупом, а само поотделно...
1 коментар:
Вярвам в нашите деца и имам надежда в тях. Не те имат вина за нещо, а всички ние - възрастните. Да не забравяме, че децата са нашето огледало. За жалост забързани в смазващото ни ежедневие, забравяме да се огледаме...
Христина Николова
Публикуване на коментар