Ученическите бунтове са най-обнадеждаващия симптом на българския живот от последната година

Вчера в училището беше тихо: както подобава за затишие пред буря. Бурята трябва да настъпи днес, имам предвид бурята на недоволството на учениците. Ще настъпи заедно с идването на студа. Да видим какво ще стане де: цяла седмица учениците бяха сплашвани и насилвани да бъдат "добри граждани" според архаичната представа. А именно: да бъдат послушни, изпълнителни, да бъдат страхливци, да бъдат малодушни и слаби. Ако Затъпяването е цел на държавното образование, и то не къде да е, а тъкмо в САЩ, то каква ли в такъв случай е целта на българското образование?! Може би генетичното израждане на цялата природопопулация, знам ли?!

Вчера предложих на моите ученици да играят театър, да си изберат роли, да се вживеят в тях, да ги играят убедително, жизнено достоверно. Това е нещо като терапия на душите - и начин за отпускане на клапаните на напрежението. Учениците трябваше сами да изберат какъв сценарий да изиграят: заседание на учителския съвет, на който се обсъждат "страги наказания" за учениците от техния клас, дръзнали да идат на протестна демострация, или пък среща на родителите им с директора и класния им ръководител, на която ще се разисква "противообщественото поведение" на стачкуващите ученици. И двата варианта бяха изиграни чудесно, имаше много смях дори до сълзи, веселие, а често учениците така се увличаха, че даже не забелязваха, че часът е свършил: и така моя милост, която с удивление констатираше колко са били талантливи неговите ученици, си прекара деня, почти без междучасия. Сетих се да направя такива упражнения след като разбрах, че учениците от всички класове все ми предлагаха: дайте да говорим за протеста, господине, дайте да обсъждаме.

Нашите ученици, ако не сте го разбрали, ще ви го кажа ето сега: те много обичат да водят дискусии, да показват в тях личността и възгледите си, те много обичат, горките, да бъдат зачитани за свободни, те са дълбоко пристрастени, по моето наблюдение, към свободата, и направо се преобразяват когато някой "им даде свобода". Така например вчера най-много се изявиха предимно ония ученици, които иначе, по време на уроци, са най-заспалите. Оказва се, нищо чудно, тъкмо те да са и най-талантливите. И защо ли нашето образование не може да създаде подходящите условия за изява тъкмо на най-даровитите младежи?

Аз няма да описвам сега как протичаха тия обсъждания. Ще кажа само това, че бяха твърде разгорещени. Много убедително учениците играеха своите учители, с цялата им характерност, стилистика, дори показвайки и чувствителността им. Аз пък през цялото време си мислех, че е същинско престъпление това, че часовете ни протичат толкова вяло, стандартно, стереотипно, мъчително, скучно, докато времето може да се употреби по съвсем друг начин и то с огромна полза за самите младежи. Младите със своята погнуса към "образцовите часове" ни показват, че сме на съвсем неверен път, те коптнеят и искат с цялото си същество едно друго отношение, ала, уви, почти никой не им обръща внимание и не ги разбира. Те вече не искат да бъдат поучавани, а искат да бъдат признати за субекти на собствения си живот, в това число и интелектуален, а също и на собствената си съдба, на своето бъдеще. Учениците не щат да бъдат водени, а искат сами да си избират пътя. Учениците, разбирам го това прекрасно, копнеят за най-важното: копнеят за свобода. Някои учители като мен - също.

Ала за свободата си човек трябва да се бори всеки ден; тя не се дава току-така, като подарък или като награда: нашата свобода е наше завоевание. Ето защо съм щастлив, че днешните млади, по свой си начин, скочиха и тръгнаха да се борят за свободата си. Това е най-обнадеждаващия симптом на българския живот от последната година. По моя преценка, разбира се. Това, че другите в мнозинството си не разбират това, само потвърждава правотата ми. До истината не се стига вкупом, а само поотделно...

Добави в Svejo