(Настоящият текст е продължение на публикацията Какво да правим?.)В предишната част стигнах до следното, от което тепърва ще трябва да се отправя нататък; ето отправната точка:
И така: какво да се прави? Какво да правя? Какво да правим? Можем ли да променим нещо в себе си, да спрем да се самоизяждаме, та белким излезем от бездействието и от мъртвото безвремие? Ето че се доближих до кардиналния проблем, от който, струва ми се, зависи всичко останало.
Аз лично бих предпочел в дискусия да потърсим решенията, а не аз сам да ги предлагам наготово, щото и аз съм човек и признавам: не знам верните решения. Ако ги знаех, нали тогава нямаше да има нужда да ги търся? А щом чувствам потребност да ги търся, значи не ги зная. (ОЩЕ >>>)
3 коментара:
Ето едно решение, което действа поне при мен. Започнах да мисля за себе си не като за човек, който е такъв какъвто е, а за такъв, който всеки ден се променя и развива. Ние на балканите много обичаме да казваме какви сме и да държим на това, че никой и нищо не може да ни промени. Ние смятаме, че да се променяш е едва ли не предателство срещу самия себе си. Аз съм си тъй и толкова!
Г-н Грънчаров, това са хубави философски размисли, но се опасявам, че имат ограничено отношение към действителността. В историята наистина решаващи по всяка вероятност са не „народните маси”, а личностите – за добро и за зло. Без Ленин вероятно нямаше да има 1917, без Хитлер 1933, без Стамболов България нямаше да е това, което е, без Диоклециан Рим щеше да падне много по-рано, без Константин Велики християнството нямаше да се наложи и т.н. Само че се забравя, че за да действа, на личността все пак са й необходими ИЗВЕСТНИ РАМКОВИ УСЛОВИЯ. Днес в България може да има някой потенциален Стамболов, но нему едва ли ще бъде позволено да изплува. И не поради завистта и безнравствеността на обществото, а поради други причини: забравя се, че източноевропейските страни са ФАСАДНИ ДЕМОКРАЦИИ. Комунистите се отказаха от твърдите форми на диктатурата и сега пипат много по-фино и меко, НО НЕ ПО-МАЛКО ЕФЕКТИВНО. Това може да бъде онагледено по следния начин:
Да допуснем хипотетично, че преди 1989 Ангел Грънчаров беше решил да се бори открито с комунизма и да стане политически антикомунистически „лидер”. Ясно е какво щеше да стане. Той много бързо щеше да бъде посетен от „органите” и на неговата „политическа кариера” щеще да бъде сложен скоропостижен край. А какво би станало, ако Ангел Грънчаров днес реши да влезе активно в политиката и да стане „лидер” (на някаква нова партия например)? Първо това би било огромен проблем, защото за това трябват най-вече финанси, връзки и т.н. Той ще трябва да преодолява огромни препятствия. Но да допуснем, че се справи с първоначалните трудности и се изяви като многообещаващ политик. Ами тогава много скоро в олигархичните медии ще прочетем, чуем и видим, че Ангел Грънчаров има например 5 мезонета в Пловдив и вила на френската Ривиера. А ако това не стига, ще узнаем, че яде малки деца на закуска и е сериен изнасилвач. И с това на неговата кариера по не толкова груб както преди 1989, но не по-малко ефективен начин ще бъде приключена.
За нравстеността в политиката: Макс Вебер различава етиката на съвестта, при която водещи са мотивите, и етиката на отговорността, при която водещи са резултатите. Между тях има напрежение, но в политиката по-често водеща е или трябва да бъде етиката на отговорността.
Фактът, че някои не е благодарил за подарък или не му е обърнал внимание не означава непременно, че е безнравствен човек. Аз мисля, че в случая по-скоро може да става дума за нещо по-елементарно – липса на възпитание и култура. Ако не се лъжа, Андер Конт-Спонвил даже има книга на темата, че вежливостта и учтивостта са кардинални добродетели и основа на цизилизацията. Само че Иван Костов сам за себе си понякога иронично е отбелязвал, че не се отличава с възпитание и обноски. Освен това някои хора, достигайки определена позиция, наистина имат тенденция да се възгордяват, един антихристиянски порок.
Докато не се спомням кой (дотогава) непознат беше питал в писмо Бертран Ръсел нещо философско във връзка с негова книга и Ръсел му отговаря, че няма вече екземляр от книгата си да му прати, но си прави труда да резюмира съдържанието на цели 30 страници, изписани на ръка и да ги прати на питащия!
Да допълня: и аз съм пращал мои книги на различни учени и философи в и най-вече извън България и в най-добрия случай реакция е имало от 1-2 на всеки 10. Така че това е нормално, аз и не очаквам друго нещо.
Публикуване на коментар