Обещах да продължа с едно свое "животоописание", касаещо пребиваването ми в казармата. Човек е добре да спазва обещанията си. И ето, тази сутрин се сещам какво съм обещал и, по необходимост, зарязвам цялата си останала работа, за да понапиша още нещичко в тази поредица:И тъй, стигнах предния път дотам, че една есенна привечер ние, новобранците с прясно остригани коси, се оказахме на някакъв плац, намиращ се нависоко, на един рид, а пък долу, в краката ни, се виждаха светлините на град Самоков. И на Боровец. Там, долу, остана цивилизацията и свободата. А тук, горе, като в лагер ("концлагер"?) сме ние, с нищо невиновните жертви. Разбира се, тъжни сме и омърлушени се гледаме там, на плаца, в оня паметна вечер, понеже добре осъзнаваме, че с "цивилизацията" и "свободата" за нас е свършено поне за 2 години. Много по-късно ние, 18-годишните, ще разберем, че със свободата ни е било свършено много по-отдавна, а и, както изглеждаше тогава, завинаги. Щото имахме злочестината да се родим в комунистическа България. (ОЩЕ >>>)
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
1 коментар:
"тия железни пирони, дето са наковани отдолу, та да тропаме", се казваха "цинтове", такива обувки понякога наричаха "цинтарки", но по наше време през 80-те вече бяха демоде и рядкост. Ние носехме "кубинки-джуровки", въведени от Добри Джуров, подобни на американската армия или десантчиците. Правеха ги в обувния завод в Габрово. И сега бих могъл насън да преплета врзъките и да ги вържа.
Публикуване на коментар