Г-н А.Лютов, собственикът на блога ПОЗИЦИЯ е написал любопитен текст под заглавие Дори и да не бе дошъл, който поставя много въпроси. Става дума за Левски и нашето отношение към него. Повод му дават някои негови наблюдения около честването на 139-тата годишнина от обесването на Апостола. Оценявам тезите му за провокиращи, въпреки че финалът на писанието му, в който цитира стих за... Ленин, за да прави някаква аналогия с Левски - оттам е взел и израза, използван в заглавието - чисто и просто е пошъл; когато човек пише, все пак не е длъжен да каже всичко, що се мерне в кратуната му; както и да е. Наложи се обаче да реагирам; ето какво написах там:Г-н Лютов, поставяте важен проблем: за смисъла на нашите, на съвременните реакции на българите спрямо Левски. Но има и нещо още по-дълбоко: какво е Левски за нашата национална свяст изобщо? Дали личността и делото му били "митологизирани" или не, в което се разпростирате в разсъжденията си, за мен е маловажно; истински важното е друго; ще се изкажа, та белким възникне някаква дискусия по тия необходими въпроси.
В "митът Левски" - дори и така да го наречем - се оглеждаме ние, българите, каквито сме, с всичките си кусури и дефекти, и то не от вчера, от отдавна, отколе. Нашите днешни словесни и кухи апотеози за Левски, що се леят от речите на политическите спекуланти, според мен са опит за компенсация на старо, но и на днешното ни недостойнство, малодушие и подлост; възвеличавайки него до небесата, ние безсъзнателно искаме своята вина някак си да изкупим. Или да изтрием срама. Нам ни е нужна иконата Левски, пред която да се молим, стига да имахме поне малко съвест, да, да се молим и да се каем за предателствата и за вините си, с които изобилства нашата история. Но ние и това не правим. А пред иконата Левски пък се хвалим, че сме били каквито не сме, т.е. лъжем, и то най-малодушно, нахално, грозно и тъпо. Лъжем другите, лъжем младите, а и себе си дори лъжем. Толкова са ни лъгали и още ни лъжат, че се стигнало дотам, че дори и самите лъжци вече сякаш са си повярвали на лъжите. А какво ли остава на лъганите. Те вървят като стадо след лъжците си. Ето това правим. Това според мен съдържа "митът Левски". За жалост, така е. (ОЩЕ >>>)
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
11 коментара:
Без да навлизам в подробности ще кажа, че цялата тази нихилистична тирада е абсурдна. Според Ангел Грънчаров излиза, че няма народ по-долен, по-прост и по-низш на земното кълбо, а може би и в цялата Вселена от българите, които обаче същевременно по някакво чудо са успели да родят най-светлата и възвишена личност на всички времена и народи и на цялата Вселена – Васил Левски. Ангел Грънчаров всяка година използва Левски за аналогични яростни словоизлияния, с които заклеймява и порицава българите и не ще да слуша и не възприема никакви контрааргументи. За съжаление клишетата и митовете за българите и българската история и българско-балканските комплекси са дълбоко залегнали и в неговото съзнание и психика.
Съвсем ясно е, че подобни полярни, крайни оценки са несъстоятелни – нито българите са толкова лоши и пропаднали, нито Левски е в такава степен светла и неопетнена личност, както обикновено ги представят. Светът не е черно-бял, а е много по-сложен и комплексен и най-вече един философ би трябвало да е наясно с това. Истината не е непременно в аристотеловата среда, но оценките ни за света, събитията и личностите трябва да са балансирани и не бива да са продукт на замъглено от емоции съзнание.
Ако Наполеон е еманация на френския дух, горко на французите. Французите със сигурност имат и по-достойни за уважение личности. Наполеон наистина донася модерен дух, право и ред на Европа, но същевременно е отговорен за смъртта на няколко милиона французи и европейци.
Самият факт обаче, че българите са направили от Левски национален герой, говори нещо за манталитета именно на тези българи, защото може да се аргументира и обратно: ако българите бяха такива, каквито смята Ангел Грънчаров, нямаше да направят Левски национален герои и нямаше да го смятат за еманация на българския дух, а щяха да се възхищават на Димитър Общи или на жената на Каравелов, която изглежда е била руска агентка и нейните показания май са били решаващи за смъртната присъда на Левски.
Интересно е, че Ангел Грънчаров се възхищава на Левски и Ботев, но не приема сепаратистките движения и лидери днес по света – баски, каталонци, кюрди, корсиканци, шотландци, ирландци, косовски албанци, чеченци и т.н., понеже не подкрепял „терористи”. Ботев и Левски били, разбирате ли, борци за свобода и национална независимост, но Абдулах Йоджалан, виж това е друго, той си е терорист. А може би това също е показателно за българската психика, на която носител е и Ангел Грънчаров: ние нали се освободихме, а другите не ни интересуват, те най-добре да си кротуват и останат под робство.
Интересно е, че Ангел Грънчаров се възхищава на Левски и Ботев, но не приема сепаратистките движения и лидери днес по света – баски, каталонци, кюрди, корсиканци, шотландци, ирландци, косовски албанци, чеченци и т.н., понеже не подкрепял „терористи”. Ботев и Левски били, разбирате ли, борци за свобода и национална независимост, но Абдулах Йоджалан, виж това е друго, той си е терорист. А може би това също е показателно за българската психика, на която носител е и Ангел Грънчаров: ние нали се освободихме, а другите не ни интересуват, те най-добре да си кротуват и останат под робство.
Колкото до гроба на Левски, Ботев и т.н. – ами дай пак да възродим споровете отпреди 1989 на Хайтов и пр. Ясно е, че няма как да се знаят гробовете на всички борци за свобода по света по силата на историческите обстоятелства. Не е ясно и дали това е чак толкова важно. На много големи исторически личности от по-ново време гробовете също не са известни. Да не говорим за античността, от която няма нито един запазен гроб. Къде са погребани древногръцките философи и политици? Къде са гробовете на Аристотел и Платон? Къде са римските императори? Къде са повечето български владетели? Къде са гробовете на Моцарт и Шилер? Къде е гробът на унгарския национален герой Шандор Петьофи?
Защо например не знаем къде е гробът на Ботев? Ами ето защо:
Из книгата на Иван Ангелов “От Козлодуй до Камарата”, Народна просвета, София 1962
„…Стъпил върху камъка, изправен в цял ръст, обърна с лице към изток, той впил поглед през Йолковица към Крушовишкия извор, където били мнозинството четници. В този миг гръмнала пушка, Б о т е в паднал смъртно ранен, ударен в гърдите от вражески куршум, и издъхнал, без да продума... Смъртта на Б о т е в била мигновена... Настъпила зловеща тишина... А п о с т о л о в и О б р е т е н о в снели револвера, сабята, далекогледа, окървавената карта на “Европейска Турция”, която войводата носел във вътрешния джоб на куртката, компаса, чантата с кореспонденцията, часовника, златния пръстен, портмонето, калпака. Турците не трябвало да познаят жертвата!
Трупът на убития войвода покрили със зелени храсти и групата бързо се изтеглила да догони четата... Тялото на Б о т е в, оставено на югоизточния склон на Камарата над падината Йолковица, станало плячка на орли и диви зверове... Така се сбъднали думите на поета...”
Тук Ангел Грънчаров, верен на народопсихологическите си възгледи, разбира се, ще каже, че не турски, а български куршум, напр. от Обретенов, е прострелял Ботев. Няма как българин-предател да не е виновен. Между другото на Камарата над Йолковица наистина е имало пререкания за по-нататъшната тактика на четата, но от това не следва, че по време на разпрата Ботев е бил убит от друг четник.
За психологията на българите обаче много повече според мен говорят следните редове от (бай) Димитър Маринов, един незаслужено позабравен историк и краевед, който в своята книга “История на град Лом и Ломска околия” пише за освобождението на Лом 1878:
„Като сравних това поведение на нашия селянин и гражданин с поведението на френския селянин и гражданин по време на френската революция, нека ми се забележи, усетих една национална гордост. В нас беше станало едно политическо петвековно крупно променение: променил се беше режимът петвековен, и нито едно убийство, нито едно насилие над турците или над турските шпиони и народни изедници, макар че както в града, така и селата владя десетдневно безвластие...”
Интересен епизод от сръбската история:
Георги Петрович, по прякор Карагеорги. На народен събор в Орашац Карагеорги е избран за водач на въстанието. Като строг и последователен лидер Георги Петрович печели авторитет сред народа и сръбските първенци. След подписването на Букурещкия мир от 1812 година ситуацията в Смедеревския санджак се променя и през следващата година Карагеорги бяга в Австрийската империя, като през 1816 се присъединява към въстаниците от Филики етерия в Гърция. През 1817 пристига тайно в санджака и се договаря с Милош Обренович да действат заедно в продължаващата борба, но княз Милош нарежда да го убият през нощта на 13 срещу 14 юли 1817 година в село Радоване, Смедеревско. Отсечената му глава Обренович праща в Цариград като доказателство за смъртта на водача на въстанието.
Между другото гърците доколкото знам са забранили да се тематизират и проучват предателствата по време на гръцката освободителна борба, за да не се петни паметта на участниците.
Но Грънчаров ще си припява вечно за малодушието, продажността, страхливостта, стадността и т.н. на българите.
И въобще: не си създавайте кумири, вкл. и в лицето на Левски. Руският физик-антирелативист, т.е. критик на Айнщайн и неговата теория на относителността, която и според мен наистина е несъстоятелна, Олег Акимов пише в своята статия „Эйнштейн и Ленин — два божества ХХ столетия” следното:
„Историк науки не имеет право кого-либо обожествлять. Если биография начинается с пафосных слов: «Такой-то — гениальный мыслитель...» или «такой-то — величайший ученый современности ...» и т.д., дальше можете закрыть книгу, так как данный автор находился не в той интеллектуальной форме, какая требуется для объективного исследования. Возможно, он преследовал какие-то ненаучные цели или, как говорили в советское время, узкопартийные интересы. В любом случае он не справился со своей задачей и не понял элементарной вещи: всякое возвеличивание ученого автоматически приводит к обострению борьбы вокруг его учения. Обязательно найдутся критики, которые не только не согласятся с высокой оценкой заслуг прославляемого, но и отыщут у него множество ошибок. В ответ автор панегириков и хвалебных од, закрывая глаза на истину, предпримет всё от него зависящее, чтобы защитить свой объект обожания от осмеяния и поругания. На кого он будет опираться, тоже известно: на толпу невежд, которую он успел переманить на свою сторону. Никто из поклонников не станет выслушивать критические аргументы по существу, всех будет возмущать сам факт неуважения и посягательства на авторитет, нежелания признавать кумира, что будет расценено как оскорбление добропорядочного сообщества, создавшее этот культ. Того, кто не блюдет святых заповедей и нарушает установленные законы, фанатики разорвут на части. Вокруг обожествленных личностей пролилось больше крови, чем за богатства, города и земли вместе взятые.”
Това се отнася не само за учените, но и за историческите личности въобще. Наивното преклонение пред когото и да било е контрапродуктивно за издигнатите умове. Виж, не и за тълпата, на нея и трябват идоли и кумири и те трябва да й бъдат дадени. Но Грънчаров има претенцията, че не е от тълпата.
Между другото Айнщайн няма гроб, по негово желание прахът му е разпилян в морето.
Във връзка с това още:
„Комплексите на българите тежко обременяват историческата памет - митове, легенди и съмнителни икони населяват историята им. За изграждането на тези комплекси основна роля изиграва няколковековното османско владичество, смята проф. Пламен Цветков. Историческата памет на българите до голяма степен е обременена от комплекса за малоценност. За изграждането на този комплекс основна роля изиграва няколковековното османско владичество върху българските земи… Доста конфузни сведения за личностите и делата на редица така наречени „икони" в българската национална история са заключени със стоманени табута, които най-после трябва да бъдат премахнати, смята професор Цветков. За Васил Левски, например, който при цялата си демократичност създава тайна полиция, а тя съвсем не си поплюва с предатели и шпиони и извършва редица екзекуции. Като черна статистика те са нищо пред касапницата в редовете на ВМРО, но историческият факт си остава.
Професор Цветков цитира и друг позорен акт в българската история - с уговорката, че той все още чака своето окончателно потвърждение: в процеса срещу Васил Левски решаващите доказателства са подхвърлени на турските власти не от кой да е, а от жената на Любен Каравелов, която впоследствие се оказала руска шпионка.”
http://www.cross.bg/1243576
Цитат от Грънчаров:
„щото той (Левски) съвсем не е подкрепен от огромните слоеве от народа”
Какво значи това? Първо, РЕВОЛЮЦИИ И ВЪСТАНИЯ ВИНАГИ И НАВСЯКЪДЕ СЕ ПРАВЯТ ОТ МАЛЦИНСТВА. Второ, дори да е било така, че българите в своето мнозинство не са подкрепяли Левски, това е емпиричен факт, от който може да се извади само едно просто заключение: че хората към този момент не са го подкрепяли. Но нали това е задачата на лидерите – да пробудят хората, да ги въодушевят и увлекат след себе си. Все някога отнякъде трябва да се започне и Левски е започнал. Иначе няма да има нужда от лидери, хората ще са събудени и ще си правят всичко сами. Ако всички бяха събудени, Левски нямаше да е Левски, тогава всички българи щяха да са като Левски и той нямаше да е нищо особено. Не е въпросът да укоряваме българите, а да проучим защо не са последвали Левски – ако наистина не са го последвали, като не се задоволяваме с и не спираме до народопсихологията, а потърсим по-дълбоко обяснение.
По същата логика можем да се запитаме: ами защо преди Паисий българите не са знаели историята си? Ами защото това знание е било изгубено и забравено и все отнякъде трябва да се почне. Ама защо „чак” 1762, защо това не е станало по-рано? Ами защото така са се стекли обстоятелствата. Дай да укоряваме българите, че не са си спомнили историята си по-рано. А най-добре щеше да бъде изобщо да не я бяха забравяли, тогава нямаше да има нужда от Паисий. Всички щяха да знаят всичко и историята на Паисий щеше да е излишна.
Всичко това не е пледоария за идеализиране на българите. Те са такива, каквито са, с всичките си недостатъци, слабости и добродетели. Много по-важно е да разберем даден феномен или народ, не до го укоряваме или порицаваме.
И въобще във връзка с любимата на Ангел Грънчаров народопсихология има повече въпроси, отколкото отговори. Според него българите от 2012 са същите като тези от 1873. А дали са същите като в 1464? А 1207? А 681? Народопсихологията абсолютно изначална и вечна ли е или подлежи на промени?
Защо шопите преди 1878 са смятани за „верни приятели на турците” (З. Стоянов) и предатели, а след Освобождението са най-добрите и най-храбрите български войници (Първа пехотна софийска дивизия – Желязната или Шопската дивизия), които в Балканската и Първата световна война се покриват с неувяхваща слава?
Между другото долнобанчани в широк смисъл също са част от Шоплука, виж тази карта:
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B0%D0%B9%D0%BB:Shopi_karta.png
Захари Стоянов:
„Късно вечерта, когато бяхме слезли вече в друга една река, случайно излязоха напредя ни трима души българи, с бели полушопски дрехи, каквито не носят в Тракия. Техните плетени коси, големите им калпаци, които имаха форма на маматарки гъби, не ни обещаваха никакво добро и не вдъхваха доверие, понеже ни напомняха софийските и орханийски шопи, верни приятели на турците. Последното предавание на врачанския апостол, Славков, бе още в памятта ни… За много неща ние ги запитвахме, но тия не бяха в състояние да ни отговорят, едно, по своята дебела простота, а друго, от шопски инат може би. На въпрос, колко часа има до Тетевен, тия подигнаха рамене и отговориха, че не знаят какво ще да каже час.
- Ние сме хора кърджии, кой ти знае от такива работи - говореха тия.
- С такива говеда ще имаме работа оттук нататък - забележи Бенковски. - Няма вече тракийците.
…За всеки случай ние не оставихме свободни тия божи създания да си отидат в селото, гдето щяха да ни предадат още на минутата на изходящия се там башибозушки забитин. Ние ги подкарахме с четата като говеда, да ги имаме под надзор поне през нощта. Докато не бяхме подминали още селото им, тия следваха да мируват, вървяха, накъдето ги бутнеме; но щом се подехме към планината, тия намериха сгоден случай и хукнаха през гората да бягат към селото си с такава бързина, щото белите им аби приличаха на байряци, каквито поставят инженерите, когато планират някое шосе. Един от другарите ни изгърмя подиря им, който макар и да не сполучи да удари някого, но малодушните шопи дотолкова се уплашиха да не би да станат зян душиците им, щото всичките в един глас ревнаха да плачат, като че да бяха полени с гореща вода. Двамина от тях можахме да хванем, които и вързахме с поясите им като волове и ги подбрахме с четата. Разбира се, че никак си нямаше мястото да гърмиме на това място близо до селото, но от нужда да спреме тия няколко души наши братя, които отиваха да ни издават.”
А в противовес на това:
„От качествата на печенегите шопите определено са наследили храбростта им. Още в Сръбско-българската война малобройните отряди, задържали на Сливница седемкратно надвишаващите ги сърби, са формирани главно от бойци от Шопско. Шопската дивизия е хвърлена - в деня на щурма на Одрин - в демонстративна атака срещу Чаталджа. Но шопите, тъй като не знаят, че атаката е демонстративна, превземат Чаталджа и тръгват към Цариград. А през 1916 г. Шопската дивизия превзема за два дни Тутраканската крепост и за 3-4 дни румънската столица Букурещ. Макар че малко трудно ги убеждават да минат Дунав. "Нечемe да газиме барата, много е глибока." Това е и единственият случай, в който шопите признават, че има нещо по-дълбоко от Искъра.“
http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=&article=25462
Защо повечето български хайдути и национал-революционери са от Подбалкана и особено от Сливен – градът на 100-те воеводи? Защо не са от Добруджа или Поморавието? Дали народопсихологията на сливенци е по-различна?
Защо Априлското въстание избухва основно в Тракия, а не в Мизия? Защо мизийците не оказват на Ботевата чета очакваната подкрепа? Заради разликите в народопсихологията на тракийци и мизийци?
Защо евреите с изключение на въстанието във Варшавското гето рядко оказват организирана съпротива на Холокоста, а днес Израел има може би най-добрата армия на света за нейните размери?
A Стамболов преди 1878 е бил „Апостол” и може би след Освобождението е щял да остане на почит, но е имал неблагоразумието да остане, респ. влезе в политиката и стане министър-председател. А активната политика е нещо съвсем различно и там е невъзможно да останеш „светец”. Ако Левски беше живял и станал премиер, и той щеше да бъде оплют.
Последната акция на терориста-самоубиец с отвличането на ферибота, пресичащ Измитския залив и насочването му към остров Имралъ в Мраморно море (където излежава доживотната си присъда Абдуллах Йоджалан) говори за тотална смяна на тактиката на ПКК...
Kюрдите никога не са спирали да се борят за своята свобода. Ако мирният процес претърпи провал, борбата ще продължи без прекъсване. Кюрдският народ е избрал своя път - този на национално-освободителната революция. И никой, по никакъв начин, не може да ни откаже от него. Това трябва да бъде разбрано както от Турция, така и от нейните съседи.
http://news.ibox.bg/columnist/id_278671458
Според CIA World Factbook, курдите формираат приближно 20% од вкупниот број на население во Турција, или околу 14.000.000 (2008). Во 1980 година, Курдското општество во Турција е најголема малцинска група во Турција, и тие се поврзани како едно хомогено национално општество. Во периодот од 1930 до 1940 година, курдите во Турција биле категоризирани како планински турци. Таа класификација на курдите се променила во 1980 година.
Неколку размерни курдски востанија се случиле во 1925, 1930 и 1938 година, кои биле задушени од турските власти и повеќе од 1.000.000 курди биле насилно депортирани. Во тој период, сè до 1946 година курдскиот јазик, фолклор и имиња биле забранети во Турција. Во Араратското востание од 1930 година биле уништени голем број на курдски села, заедно со нејзините жители. Турската држава во време на овие востанија била подпомагана од СССР и Иран. Востанието било организирано од страна на курдската партија, наречена Којбун, која пак имала подпишано договор со Дашнаксутин (Ерменска револуционерна федерација) во 1927 година. До 1970 година, курдската левичарска партија по име Курдистанска социјалистичка партија на Турција, се противила на насилието и ги подржила граѓанските дејности и учеството на курдите на изборите. Во 1977 година, Мехди Зана, од истата партија победил на локалните избори во Диарбеќир. Во исто време се појавиле уште две организации: Национално ослободување на Курдистан и Курдска работничка партија.
Курдистанската работничка партија е објавена од САД, ЕУ и НАТО како терористичка организација. Според нив, тоа е етничка сепаратистичка организација која го користи насилието за постигнување на своите цели за создавање на независна курдска држава на некои делови од Југоисточна Турција, [Североисточен Ирак], Североисточна Сирија и Северозападен Иран. Во периодот од 1984 до 1999 година, оваа партија со турските власти била во постојани воени конфликти и безредија. Во тоа време, многу курдски цивили биле преместувани од Ван, Шернак и Диарбеќир во Западна Турција или Европа. Според некои податоци, се смета дека во периодот од 1993 до 1994 година има исчезнато околу 3.200 курди, кои биле тајно и масовно убивани од турските власти. Но ниту еден од извршителите на овие злосторства до ден денес не е обвинет ниту казнет.
Ригас Велестинлис или Ригас Фереос, известен и като Константинос Ригас е гръцки революционер, поет и национален герой от армънски произход, един от първите представители на Гръцкото Просвещение и идеен предтеча на Филики Етерия.
Предаден от гръцкия търговец Димитриос Икономос Козанитис на 1 декември 1797 г., Ригас е арестуван от австрийските власти в Триест, книжата му са конфискувани и той е отведен във Виена. При ареста му той се опитва да се самоубие. Във Виена е разпитван и по споразумението между Австрия и Османската империя заедно със 7 негови другари - Евстратиос Аргенитис, Димитриос Николидис, Андониос Корониос, Йоанис Карадзас, Теохарис Турундзияс, Йоанис и Панайотис Емануил, е предаден на османския каймакам на Белград, където са затворени и мъчени.
От Белград Ригас е трябвало да бъде изпратен в Цариград на съд, но за да не бъдат спасени от приятеля му Осман Пазвантоглу по пътя, на 14 юни 1798 г. той и спътниците му са удушени и телата му са изхвърлени в Дунава. Последните думи на Ригас са: „Посях добро семе. Идва часът, когато страната ми ще ожъне славните му плодове.“
Публикуване на коментар